Робин Кук
Кома (33)

Четвъртък, 26 февруари, 2:11 ч.

Бийкън Хил отдавна спеше. Когато таксито зави от Чарлс стрийт по Маунт Върнън и навлезе в жилищния район, не се виждаха хора и коли, нито дори кучета. Малко прозорци светеха; само уличните лампи подсказваха, че районът не е безлюден и в него живеят хора. Сюзан плати на шофьора и се огледа дали някой не я е проследил.

След като успя да затвори Д’Амброзио в хладилната камера, тя беше така изплашена, че реши да не се връща в стаята си. Нямаше представа дали той действа сам или със съучастници, а и не беше склонна да проверява. На излизане от сградата по анатомия, покрай административната сграда бе стигнала до Хънтингтън Авеню. Поради късния час минаха петнайсет минути, докато намери такси.

Белоус. Единствено него можеше да потърси в два часа сутринта, а и само той би разбрал сегашното й състояние. Боеше се, че може би я следят, и не искаше да го въвлича в опасност. Ето защо реши, преди да му позвъни, да изчака пет минути във фоайето на сградата, за да е сигурна, че никой не я е проследил.

Фоайето не беше отоплено и Сюзан заподскача на място, за да се стопли. Полека-лека възвръщаше способността си да разсъждава. Опитваше се да проумее защо Д’Амброзио се бе появил отново, и то тъй скоро. Почти сигурна бе, че никой не я е проследил до Мемориалната болница, когато се върна да вземе папките и да огледа операционните зали. Никой не знаеше, че там е отишла.

За миг тя спря и огледа Маунт Върнън стрийт през стъклената врата. Белоус! Нали я завари в лекарския офис! Той единствен знаеше, че не се е отказала от плана си. Нали видя и болничните папки. Сюзан заподскача отново, като проклинаше своята мнителност. После пак спря. Спомни си, че Белоус бе замесен в историята с лекарствата, намерени в офиса, пък и той откри Уолтърс след самоубийството.

Сюзан извърна глава към стълбището, застлано с червена пътека. Възможно ли бе да е замесен? Тази мисъл все по-натрапчиво проникваше в преумореното й съзнание. Всеки й се струваше подозрителен. Тя разтърси глава и се засмя; даваше си сметка, че е длъжна да възпре налудничавите хрумвания, но тревогата си оставаше.

Часовникът й показваше 2:17 часа. Колко ли ще се изненада Белоус от неочакваното посещение? А може би предполага, че тя е на съвсем друго място… може би му е известна всяка стъпка на Д’Амброзио? Сюзан реши, че няма какво повече да задълбава, и без да се колебае, натисна звънеца. Наложи се да го натисне повторно и продължително, преди Белоус да реагира.

Бе стигнала втората площадка, когато го зърна по халат.

— Трябваше да се досетя, че си ти, Сюзан, часът минава два.

— Попита ме дали искам да пийна нещо. И аз размислих. Искам.

— Но това беше в единайсет! — Белоус се шмугна навътре, като остави вратата открехната.

Сюзан го последва, затвори вратата, превъртя ключа и пусна двете резета. Намери Белоус в леглото, завит чак до брадичката и със затворени очи.

— Ама че гостоприемство! — рече тя и седна до него.

Господи, наистина се радваше, че го вижда. Изпита желание да се хвърли към него, да усети прегръдката на ръцете му. Ще му разкаже за Д’Амброзио, за камерата. Дощя й се дори да изпищи или да заплаче. Но нищо такова не се случи. Само седеше и го гледаше нерешително.

Мъжът пред нея не се помръдваше, поне в началото. Сетне отвори едното си око, после — другото. И се изправи.

— По дяволите, не мога да спя, като седиш тук!

— Ами питието, което ми обеща? Тъкмо от това имам нужда. — Сюзан полагаше усилия да бъде спокойна и разсъдлива, колкото и да й беше трудно. Пулсът й все още беше над сто и петдесет удара в минута.

— Ти наистина ме смайваш! — Белоус я изгледа, после стана и облече халата си. — Окей, какво ще пиеш?

— Бърбън, ако имаш. Бърбън и сода, но не прекалявай със содата. — И последва Белоус в кухнята. С нетърпение очакваше парливата течност. Ръцете й все още видимо трепереха. — Не се сърди, Марк. Трябваше да дойда. Отново ме нападнаха. — Гласът й издаваше напрежението. Очакваше да види реакцията му.

Той застина с ваничката лед в ръка.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно сериозно.

— И същият човек?

— Същият.

Белоус се зае отново с леда, като се мъчеше да измъкне кубчетата с вилица. Най-накрая успя. Сюзан бе доловила известно учудване, но не и изненада, нито особена загриженост. Стана й неловко и се опита да промени тактиката.

— Открих още нещо, в операционното. Доста интересно при това.

Отново не забеляза видима реакция. Белоус напълни чашите, после отвори бутилка сода и я наля върху леда.

— Добре, вярвам ти. Ще ми кажеш ли какво си открила? — Подаде й питието и тя отпи голяма глътка.

— Проследих захранването с кислород на осма операционна в таванското пространство. Преди завоя надолу към шахтата върху тръбата има клапан.

Белоус отпи и махна с ръка да се върнат във всекидневната. Часовникът над камината удари два и половина.

— Всички тръби за газове имат клапани — каза Марк накрая.

— Но останалите нямаха.

— Искаш да кажеш клапан, който би дал възможност да се въведе друг газ?

— Така мисля. Не разбирам много от тези неща.

— Проследи ли тръбите към другите зали?

— Единствено над осма зала има клапан на тръбата при главната шахта.

— Самото наличие на клапан не ме изненадва. Може би всички имат, но на друго място. Не бих прибързвал с изводите след тази единствена находка, поне докато не проверя другите тръби.

— Твърде много съвпадения, Марк. Всички тези случаи очевидно са от осма зала, а тя има тръба за подаване на кислород с клапан, поставен на много странно място и добре прикрит.

— Виж какво, Сюзан. Забравяш, че около двайсет и пет процента от твоите предполагаеми жертви не са и доближавали операционното отделение, още по-малко осма зала. Дори да имаш право, действията ти започват да стават застрашителни. А както съм изтощен, дори ме потискат. Не може ли да изберем някоя по-безобидна тема, като общественото здравеопазване например?

— Сигурна съм, Марк — побърза да го увери Сюзан, усетила раздразнението в гласа му.

— Може и да имаш право, но аз още не съм убеден.

— Виж какво, мъжът, който ме нападна днес следобед, само ме заплаши, но през нощта се върна, и то не за да разговаряме. Искаше да ме убие. Всъщност опита се да го направи — та той стреля по мен!

Белоус разтърка очи, а после и слепоочията си.

— Сюзан, дори не зная какво да мисля за това, още по-малко пък мога да кажа нещо умно. Защо не отидеш в полицията, щом си толкова сигурна?

Сюзан не чу последната му забележка. Умът й трескаво градеше нови хипотези.

— Причината трябва да е недостиг на кислород — заговори тя. И продължи разсъжденията си на глас: — Ако дозата сукцинилхолин или кураре е била завишена колкото да изпаднат за кратко в хипоксия… това може да е предизвикало спиране на дишането. Чуй какво научих за пациента, когото аутопсираха… — Сюзан извади бележника си. Белоус повторно си наля. — Ето го, Крофърд. Страдал е от силно изразена глаукома на едното око, бил е на фосфолинов йодид, препарат, който инхибира холинестеразата. Ето защо способността на организма да разгражда сукцинилхолина е била намалена и една сублетална доза би могла при него да се окаже летална.

— Вече ти казах, че сукцинилхолинът не би свършил работа в операционната, в присъствието и на хирург, и на анестезиолог. Освен това той не може да се дава в газово състояние, поне аз не съм чувал за такова нещо. Дори да е възможно, във всички случаи обдишването на пациента продължава, докато сукцинилхолинът се разгради; не би могло да се стигне до хипоксия.

Сюзан бавно отпи от чашата си.

— Според теб хипоксията в операционната трябва да се получи, без да се променя цветът на кръвта, за да не възникне подозрение у хирурга. Как може да стане това?… По някакъв начин трябва да се блокира притокът на кислород към мозъка… Може би на клетъчно ниво… или се блокира поемането на кислорода от мозъчните клетки. Струва ми се, че има някакво вещество, което блокира усвояването на кислорода, но не ми идва наум кое е то. Ако клапанът на тръбата, подаваща кислород, има някакво значение, то сигурно през него се въвежда някакъв наркотик под формата на газ. Но има и друг начин. Може да се използва вещество, което блокира поемането на кислород от хемоглобина, но не променя цвета… Марк, открих го! — Сюзан се изпъна като струна, с широко отворени очи. Устните й се разтеглиха в усмивка.

— Разбира се, Сюзан, разбира се — насърчи я саркастично Марк.

— Въглероден окис! Внимателно въведен посредством „Т“-образния клапан въглероден окис, титриран да причини точно определена степен на хипоксия. Цветът на кръвта би се запазил. Всъщност би станал още по-ярко червен, като на череша. Даже много малко количество би причинило изместване на кислорода от хемоглобина. Мозъкът изпада в кислороден глад и настъпва кома. В операционната всичко изглежда съвсем нормално. А мозъкът на пациента умира. От причинителя няма и следа.

Последва мълчание и двамата се спогледаха. Сюзан в очакване, Белоус — с отегчение.

— Искаш да кажа нещо, тъй ли? Окей, това е възможно. Абсурдно, но възможно. Мисълта ми е, че теоретично е възможно злополучните случаи в операционната зала да се дължат на въглероден окис. Идеята е страхотна, може би дори гениална, но във всеки случай разполагаш единствено с възможна хипотеза. Бедата е в това, че една четвърт от жертвите на кома не са и приближавали до операционната.

— При тях обяснението е лесно. Отдавна си ги изясних. Тежки бяха хирургическите случаи. При поставяне на диагноза медиците са приучени да търсят отделни причинители и тъкмо това ме е обърквало досега. В случая не става дума за болест. Пациентите от вътрешното отделение са получили сублетална доза сукцинилхолин. Нещо подобно се е случило в една болница за ветерани в Средния запад, а дори и в Ню Джърси.

— Сюзан, можеш да фантазираш колкото си щеш — каза Белоус с нотка на безсилен гняв. — Според теб зад всичко това се крие някакъв страхотен престъпен замисъл, чиято единствена цел е да причинява кома. Чуй сега какво ще ти кажа: не си положила грам усилие да дадеш отговор на най-важния въпрос — защо? Защо, Сюзан? Защо? Блъскаш си мозъка по двайсет и пет часа в денонощие, рискуваш кариерата си, бих добавил и моята също, за да стигнеш накрая до едно приемливо, макар и фантастично обяснение на поредица от несвързани помежду си нещастни случаи. В същото време ти е удобно да забравиш въпроса „защо“. За бога, Сюзан, би трябвало да има мотив, иначе звучи абсурдно. Съжалявам, но е така. Пък и трябва да поспя. Някои от нас работят, знаеш… А и не разполагаш с нито едно надеждно доказателство. Клапан на тръбата, която подава кислород! Господи, Сюзан, звучи неубедително. Крайно време е да се вразумиш. Не мога повече да слушам за това. Наистина. Да спрем дотук. Аз съм специализант хирург, а не хоноруван Шерлок Холмс.

Белоус се изправи и допи питието си на една голяма глътка.

Сюзан го наблюдаваше напрегнато и усещаше как отново я обзема предишната лудост. Той не беше вече на нейна страна. Защо наистина? В този момент за нея нямаше съмнение, че в дъното се крие престъпление.

— Защо си толкова сигурна — продължи Белоус, — че всичко това има нещо общо с Нанси Грийнли или Бърман? Мисля, че прибързваш със заключенията. Има и по-лесно обяснение за похожденията на този тип, който, изглежда, държи да те спипа някъде насаме.

— Да чуя! — Сега вече бе ядосана.

— Сигурно е търсил начин да се прояви, а ти…

— Мътните те взели, Белоус! — Сюзан кипеше от гняв.

— Сега пък беснее. По дяволите, Сюзан, приемаш цялата тая работа като някаква сложна игра. Не искам да споря с теб.

— Всеки път, когато ти спомена, че съм предизвикала нечия агресивност — независимо дали у Харис или у този тип, който се опита да ме убие — единственото, което успяваш да измислиш, е някакво проклето сексуално обяснение.

— Сексът съществува, дете мое. По-добре ще е да свикнеш с този факт.

— Мисля, че това е повече твой проблем. Вие, мъжете лекари, като че ли никога не пораствате. Предполагам, че е много забавно да си останеш юноша. — Сюзан стана и отново си облече палтото.

— Къде ще ходиш по това време? — попита властно Белоус.

— Имам чувството, че на улицата съм в по-голяма безопасност, отколкото тук.

— Няма да те пусна! — каза решително той.

— Аха, мъжът разкрива истинските си карти. Самомнителен покровител! Дрън-дрън! Егоистът казва, че няма да тръгна. Хайде да видим.

И тя излезе бързо, като затръшна вратата.

Нерешителността задържа Белоус и той остана неподвижен, мълчаливо загледан във вратата. Мълчеше, защото знаеше, че тя в много отношения е права. Не помръдна, защото наистина искаше да се отърве от цялата тази бъркотия. „Въглероден окис, бабини деветини!“ — промърмори. Върна се обратно в спалнята и отново си легна. Погледна часовника и разбра, че утрото ще настъпи много, много скоро.

 

 

Д’Амброзио започна да се паникьосва. Никак не обичаше затворени пространства, а ето че стените на хладилната камера сякаш настъпваха към него. Взе да диша учестено, като поемаше мъчително въздух. Стори му се, че се задушава. А студът! Ужасният студ успяваше да проникне през дебелото му палто и въпреки че непрекъснато движеше стъпалата и ръцете си, усещаше ги вкочанени.

Но най-неприятното в тази жалка история бяха мъртвите тела и острата миризма на формалдехид. Д’Амброзио беше видял много зловещи сцени в живота си, преживял бе някои отвратителни неща, но всичко това бледнееше пред пребиваването в камерата с вкочанясали трупове. Отначало избягваше да ги гледа, но растящият страх го накара неволно да прикове очи в лицата. След време започна да му се струва, че всичките се усмихваха. После започнаха да се смеят и дори да се движат, когато не ги наблюдаваше внимателно. Той изпразни пълнителя на пистолета си в един ухилен труп, когото си въобрази, че разпознава.

Най-накрая Д’Амброзио се оттегли в ъгъла, така че да може да наблюдава цялата група. Постепенно се свлече и седна на пода.

Вече не чувстваше коленете си.