Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coma, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 19гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Робин Кук. Кома

Американска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1992

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Стефка Добрева

ISBN: 954-040-001-5

История

  1. —Добавяне

Вторник, 24 февруари, 11 ч.

С усилие на волята Сюзан забави крачка. Избягваше озадачените погледи на хората по коридора. Страхуваше се обаче, че чувствата й могат да се прочетат по лицето й като в отворена книга. Обикновено когато се готвеше да заплаче, бузите и клепачите й силно се зачервяваха. Макар да знаеше, че сега ще възпре сълзите, механизмът бе задействан. Ако някой познат я спреше и кажеше нещо невинно като „Какво има Сюзан?“, тя сигурно щеше да се разплаче. Ето защо искаше да остане сама за известно време. В действителност повече от всичко друго изпитваше яд и разочарование, след като страхът, породен от сблъсъка с Харис, се изпари. Уплахата бе така неуместна при една подобна среща с професионално по-висшестоящ колега, че тя се питаше дали не започва да получава халюцинации. Наистина ли беше вбесила Харис до такава степен, че той трябваше с усилие на волята да избегне физическия сблъсък? Имаше ли основание да се опасява, че ще я удари, когато изскочи иззад бюрото си? Мисълта й се стори нелепа. Беше й трудно да повярва, че е съществувала подобна опасност. Сюзан си даваше сметка, че едва ли ще може да накара някого да повярва в това, което е изпитала.

Стълбището беше единственото близко убежище. Тя се вмъкна през металната врата, която бързо се затвори след нея като преграда срещу ярките флуоресцентни светлини и гласовете. Единствената електрическа крушка хвърляше топъл отблясък, а и стълбището предлагаше успокояваща тишина.

Сюзан все още стискаше в ръка бележника си и една химикалка. Като скърцаше със зъби и ругаеше на висок глас, за да чуе ехото, тя запрати бележника и химикалката към долната площадка. Бележникът отскочи от ръба на близкото стъпало, после се захлупи с корицата надолу, плъзна се по площадката и се удари в стената. Химикалката изтропа, търкулна се и потъна някъде.

Макар да не беше особено уютно, Сюзан седна на най-горното стъпало, с крака върху следващото. Стисна силно очи. За краткото време, откакто дойде в болницата, се убеди, че хората, които среща, сякаш следват определен тип поведение. Всички, които я превъзхождаха професионално, от преподаватели до професори, бяха с непредсказуеми реакции — веднъж я посрещаха дружелюбно, друг път проявяваха враждебност, макар и не тъй открита, както у Харис. По-типична беше реакцията на Нелсън. Отначало благоразположен, той постепенно се настрои срещу нея. Сюзан изпита едно старо познато чувство, което се беше появило още когато избра медицината за свое поприще — странна самота. Въпреки че постоянно общуваше с хората, които я заобикаляха, тя се чувстваше някак чужда сред тях. Първите ден и половина в Мемориалната болница не бяха добро начало на клинично обучение. Още по-ясно, отколкото през първите си дни в медицинския институт, тя съзнаваше, че навлиза в мъжка територия, където жените трябваше да се приспособяват и да правят компромиси.

Сюзан отвори очи и погледна към бележника си, проснат на долната площадка. Захвърли го, за да даде воля на своето безсилие; донякъде отърсила се от напрежението, сега тя възвръщаше самообладанието си. В същото време този изблик й се стори детински. Не беше в неин стил. Може би Нелсън и Харис в края на краищата бяха прави. Може би една студентка, едва започнала клиничното си обучение, не беше подходящият човек за изследване на толкова сериозен клиничен проблем. А може би за всичко бе виновна нейната експанзивност. Дали един мъж би реагирал по същия начин на поведението на Харис? Дали не бе много по-емоционална от своите колеги мъже? Сюзан си помисли за Белоус и неговата хладна сдържаност, за това как, изправен пред една трагедия, можеше да съсредоточи вниманието си върху натриевите йони. Предишния ден бе осъдила поведението му, но сега вече не бе така сигурна, че е била права. Питаше се дали, ако това се наложи, би могла да постигне такова хладнокръвие.

Някъде далеч над нея се чу отваряне на врата, което я накара да се изправи. Последваха приглушени и забързани стъпки, отвори се друга врата и накрая отново настъпи тишина. Голите циментови стени на стълбището с техните странни червеникави петна засилваха чувството й на самота. Съвсем бавно тя слезе до площадката, където лежеше бележникът. По някаква случайност се беше отворил на страницата, преписана от болничната папка на Нанси Грийнли. Тя посегна към него и разчете собствения си почерк: „Възраст — 23 г., бяла, необременена от минали заболявания освен мононуклеоза на 18-годишна възраст“. Сюзан веднага си представи призрачната бледност на Нанси Грийнли, която лежеше в интензивното отделение. „Двайсет и три години“ — каза Сюзан на глас и отново я обзе чувството, че това се е случило с нея. Усети непоколебимо желание да се отдаде изцяло на проблема за комата напук на Харис, напук на Нелсън. Без да се пита защо, изведнъж реши, че й е нужен Белоус. За един ден отношението й към него се беше променило изцяло.

 

 

— За бога, Сюзан, не ти ли омръзна вече? — С лакти на масата, Белоус скри лице в дланите си. Пръстите му, леко притиснали затворените му очи, се плъзнаха по скулите и хлътнаха в меката трапчинка зад ушите. Обхванал с длани лицето си, той гледаше Сюзан, която седеше срещу него. Бяха в кафенето на болницата. Мястото изглеждаше сравнително чисто, с доста прилично обзавеждане. Беше предвидено предимно за външни посетители, но се случваше и персоналът да го ползва. Цените бяха по-високи, отколкото в закусвалнята, но и качеството беше в съответствие с тях. В единайсет и половина беше претъпкано, но Сюзан успя да намери маса в ъгъла и се свърза с Белоус чрез системата за повикване. Зарадва се, когато той се съгласи да се срещнат веднага.

— Сюзан — продължи след кратка пауза той, — трябва да се откажеш от този самоунищожителен кръстоносен поход. Та това е равносилно на професионално самоубийство. Има един закон в медицината — плувай по течението, ако не искаш да се удавиш. От опит го зная. Какъв дявол те накара да отидеш при Харис, особено след вчерашния случай?

Сюзан мълчаливо отпи от кафето си и продължи да го гледа. Предпочиташе той да говори, беше й приятно да чувства загрижеността му. Но искаше също, ако това изобщо бе възможно, да го привлече на своя страна.

— Харис разполага с определена власт, но не е всесилен тук — добави Белоус. — Старк може да отмени всяко решение на Харис, стига да намери основание за това. Старк е набавил по-голямата част от парите за строителство и подобрения, а това са милиони. Ето защо думата му се чува. Ами нека тогава не му даваме повод за подозрение. Защо не се престориш на нормална студентка за няколко дни? Ей богу, и на мен добре ще ми се отрази. Познай кой беше на визитация тази сутрин, за да приветства вас, студентите, с добре дошли? Старк. И първото нещо, което поиска да узнае, бе защо са трима, а не пет. Е, казах му, че съвсем необмислено съм ви завел да присъствате на операция още първия ден и един от вас е припаднал и си е пукнал главата на пода. Можеш да си представиш как го прие. А за теб не ми дойде наум никакво подходящо извинение. Казах му, че проучваш литературата относно кома след анестезия. Реших, че като не мога да излъжа, най-добре е да кажа истината. Той веднага реши, че идеята е била моя. Да не ти повтарям какво ми наговори. Би трябвало да разбереш колко важно е за мен да се държиш като нормална студентка. Наистина не ми е възможно повече да те прикривам.

Сюзан изпита желание да го докосне, да го прегърне и утеши. Но не го направи. Наведе глава и започна да си играе с лъжичката. След малко вдигна очи и го погледна.

— Искрено съжалявам, че съм станала причина за толкова неприятности, Марк. Не е нужно да ти казвам, че е станало неволно. Трябва да призная, че събитията се развиха от само себе си, неочаквано за самата мен. Захванах се с това, защото почувствах, че изпадам в някаква емоционална криза. Нанси Грийнли е на моята възраст, аз също понякога съм имала смущения в месечния цикъл, може би също като нейните. Естествено е да я чувствам близка… А после Бърман… ама че съвпадение. Между другото, направиха ли му ЕЕГ?

— Да, съвсем прави линии. Мозъкът е свършил.

Сюзан наблюдаваше внимателно лицето му да долови някаква реакция, някакъв признак на вълнение. Белоус вдигна чашата с кафе към устните си и отпи.

— Мозъкът е свършил?

— Да.

Сюзан прехапа долната си устна и се загледа в чашката. Едва забележими мазни петънца образуваха на повърхността многоцветни дъгички. Макар и очаквана, новината я разтърси и тя отново положи усилия да потисне чувствата си.

— Добре ли си? — Белоус посегна през масата и нежно повдигна брадичката й.

— Помълчи — каза тя, без да смее да го погледне. За нищо на света не би искала да се разплаче, но ако той продължаваше да я разпитва, щеше да стане точно това.

Но Белоус долови колко е напрегната и се зае отново с кафето си, като продължаваше да я наблюдава.

След няколко минути Сюзан вдигна очи. Клепачите й бяха леко зачервени.

— Както и да е — продължи тя, като избягваше да среща погледа му, — отначало ме подтикнаха чисто емоционални причини, но те бързо се примесиха с интелектуалното предизвикателство. Наистина си мислех, че съм попаднала на нещо… нова болест или ново усложнение при анестезия, или нов синдром… нещо, и аз не зная точно какво. После настъпи нова промяна. Проблемът се оказа по-обширен, отколкото първоначално си бях представяла. Натъкнах се на данни за кома с внезапно начало не само в хирургията, но и в другите отделения. Отгоре на това се прибавиха и смъртните случаи, за които ти ми спомена. Колкото и налудничаво да ти звучи, мисля, че те са свързани помежду си, а и патологът сподели, че са имали няколко такива случая. Интуицията ми подсказва, че има още нещо, нещо… не зная как да го обясня… да кажем, свръхестествено или пък зловещо…

— О, сега пък параноя — рече Белоус, като кимаше с престорено съчувствие.

— Това е по-силно от мен, Марк. Много странно реагираха Нелсън и Харис. Трябва да признаеш, че поведението на Харис беше крайно неуместно.

Белоус се чукна няколко пъти по челото с опакото на ръката си.

— Сюзан, стояла си до късно и си гледала стари филми на ужасите. Признай си… признай си или ще си помисля, че имаш някакво психично разстройство. Това е абсурдно. Какво подозираш — някакъв зловещ инверсионен слой, който подтиква зли сили? Или пък долавяш присъствието на побъркан убиец, който мрази хората с по-леки заболявания? Сюзан, щом тъй лесно ти хрумват чудати хипотези, тогава излез с някакви догадки относно мотивите. Искам да кажа, че един побъркан убиец бе тъкмо на място в „Болница“ — холивудска продукция на Джордж Скот — тъй като целеше да внуши една мистерия… но е малко попресилено за действителността. Признавам, че държането на Харис ми се струва странно, без съмнение е така. Но същевременно мисля, че бих намерил някакво разумно обяснение за неговото неразумно избухване.

— Опитай.

— Добре. Проблемът с комата е извадил Харис от равновесие. В края на краищата неговото отделение трябва да поеме отговорността. И ето появява се една млада студентка, за да забие болезнените шипове още по-дълбоко. Мисля, че е разбираемо, ако човек реагира неестествено при такъв стрес.

— Харис направи дори нещо повече. Този смахнат изскочи иззад бюрото си с намерението да ме понатупа.

— Може би си го предизвикала.

— Какво?

— Освен всичко останало, той може да ти е реагирал сексуално.

— Престани, Марк.

— Говоря сериозно.

— Марк, този човек е лекар, завеждащ отделение професор.

— Това не изключва сексуалността.

— Сега ти си този, който говори абсурдни неща.

— Немалко лекари са дотолкова отдадени на професията си, че така и не се научават как да посрещат обикновените житейски кризи. В светските си обноски лекарите, меко казано, не са особено изискани.

— За себе си ли говориш?

— Възможно е. Сюзан, опитай се да приемеш, че си много съблазнителна.

— Върви по дяволите!

Белоус я погледна слисан. После се озърна дали някой не подслушва разговора им. Не беше забравил къде се намират. Нервно отпи от кафето и я загледа продължително. Тя не отмести поглед.

— Защо ми говориш по този начин? — сниши глас Белоус.

— Защото си го заслужи. Омръзна ми все едно и също да ми повтарят. Когато казваш, че съм съблазнителна, намекваш, че се държа предизвикателно. Повярвай ми, не е така. Ако медицината ми е навредила с нещо, то е, че не се възприемам като жена в общоприетия смисъл на думата.

— Добре, може би думата е неподходяща. Не намеквам, че имаш някаква вина. Ти си просто привлекателна…

— Е, едно е да наречеш една жена привлекателна и съвсем друго — съблазнителна.

— Окей, исках да кажа привлекателна. Сексуално привлекателна. Някои хора трудно се примиряват с този факт. Както и да е, Сюзан, нямах намерение да започваме спор. Освен това време е да вървя. Имам операция след петнайсет минути. Ако искаш, ще поговорим по време на вечерята. При положение, че не си се отказала да приемеш поканата. — Белоус взе таблата си и се надигна.

— Разбира се, че не. Идеята е чудесна.

— А дотогава защо не опиташ да бъдеш като другите?

— Имам една последна надежда.

— Какво значи това?

— Старк. Ако той не ми помогне, ще трябва да се откажа. Без подкрепа съм обречена на провал, разбира се, освен ако ти не предложиш да ми осигуриш данните от компютъра.

Белоус пусна таблата обратно върху масата.

— Сюзан, не ме моли да правя нещо подобно, защото не мога. Колкото до Старк — ти си луда. Жива ще те изяде. Харис е бижу в сравнение със Старк.

— Рискът е част от играта, а и не вярвам да е по-голям, отколкото при някоя операция тук, в Мемориалната.

— Не е честно.

— Честно ли? Каква хубава дума. Защо не попиташ Бърман дали смята, че е честно?

— Не мога.

— Какво не можеш?

Тя спря в очакване той да се доизкаже. Не искаше да мисли за най-лошото, но то подсъзнателно й се натрапваше. Белоус тръгна към рафта за табли, без да обясни какво иска да каже.

— Той все още е жив, нали? — В гласа на Сюзан се долавяха нотки на отчаяние. Тя стана и последва Белоус.

— Ако биенето на сърцето означава живот, жив е.

— В стаята за събуждане ли е?

— Не.

— В интензивното отделение?

— Не.

— Предавам се, къде е той?

Двамата излязоха от кафенето. Тълпата в коридора ги погълна веднага и ги принуди да ускорят крачка.

— Прехвърлиха го в института „Джеферсън“ в Южен Бостън.

— Какъв е този институт, по дяволите?

— Приспособен е за интензивни грижи, строен е като част от проекта на Здравната организация в района. Твърди се, че е бил замислен като средство за съкращаване на разходите чрез прилагане на мащабни икономии в сферата на интензивното лечение. Ръководи се от частни лица, но правителството финансира строителството. Идеята се зароди от доклада на Масачузетския технологичен институт.

— За пръв път чувам за подобна институция. Ти ходил ли си там?

— Не, но бих желал. Веднъж го видях отвън. Сградата е много съвременна… огромна, с изчистени линии. Направи ми впечатление, че на първия етаж няма прозорци. Бог знае защо съм запомнил това. — Белоус поклати глава.

Сюзан се усмихна.

— Хора от медицинските среди се допускат всеки вторник от месеца — продължи Белоус. — За тях се организира специална обиколка. На тези, които са ходили, наистина е направило силно впечатление. Очевидно програмата има голям успех. Приемат се всички хронични случаи от интензивните отделения, застрашени или вече изпаднали в кома. Идеята е леглата в интензивните отделения на болниците да остават на разположение за тежки случаи. Според мен замисълът е добър.

— Но Бърман е в кома съвсем отскоро. Защо го прехвърлят толкова бързо?

— Факторът време е по-маловажен от устойчивостта на състоянието. Очевидно той ще се нуждае от грижи дълго време и предполагам, че е бил много устойчив, не като нашата приятелка Нанси Грийнли. Истинско мъчение. Господи, почти всички възможни усложнения са налице.

Сюзан потърси обяснение за подобна безпристрастност. Не разбираше как Белоус остава емоционално незасегнат от проблема Нанси Грийнли.

— Ако състоянието й беше устойчиво — продължи Белоус, — дори да съществува опасност да се промени, моментално бих я прехвърлил в „Джеферсън“. Случаят изисква прекалено много време, а отплатата е нищожна. В действителност нищо не печеля. Ако я опазя жива, докато се смени екипът, тогава поне в професионално отношение няма да пострадам. Приличам на всички ония президенти, които поддържаха войната във Виетнам. Не можеха да победят, но не искаха и да загубят. Нямаше какво да спечелят, но имаше много за губене.

Те стигнаха до главните асансьори и Белоус се увери, че някой от мълчаливо чакащата тълпа беше натиснал бутона.

— Докъде стигнах? — Изгубил нишката, той се почеса по главата.

— Говореше за Бърман и интензивното отделение.

— О, да. Ами сигурно състоянието му е било устойчиво. — Белоус нетърпеливо погледна часовника си, после затворените врати. — Проклети асансьори. Сюзан, аз обикновено не давам съвети, но помни, че съм изпаднал в неизгодно положение заради теб, така че помисли как ще постъпиш. А след срещата със Старк вземи, че се откажи от този кръстоносен поход. Ще си провалиш кариерата, преди да си я започнала.

— За моята кариера ли се безпокоиш или за своята?

— Мисля, че и за двете — каза Белоус и се отдръпна, за да направи път на излизащите от асансьора.

— Поне си откровен.

Белоус се мушна в асансьора и й махна с ръка, като спомена нещо за седем и половина. Сюзан предположи, че й напомня срещата им за вечеря. В този момент часовникът й показваше единайсет и четирийсет и пет.