Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Coma, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мая Керезова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робин Кук. Кома
Американска. Първо издание
ИК „Народна култура“, София, 1992
Редактор: Здравка Славянова
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Стефка Добрева
ISBN: 954-040-001-5
История
- —Добавяне
Понеделник, 23 февруари, 17:05 ч.
Докато казваше на Белоус, че честотата на кома след анестезия в Мемориалната болница е сто пъти по-висока от средния процент в страната, Сюзан осъзна, че прави изчисленията си въз основа на шестте случая, които Харис бе споменал при своето избухване. Тя трябваше да провери тази цифра. Ако в действителност се окажеше по-висока, щеше да разполага с по-силен аргумент за своя интерес към проблема. Освен това трябваше да научи имената на жертвите на кома, за да издири папките им „История на заболяването“. Тя си даваше сметка, че повече от всичко друго са й нужни сигурни данни.
Наложително бе да получи достъп до централния компютър. Харис не би й предоставил имената на пациентите, беше сигурна в това. Белоус би могъл да се добере до тях, но само при добра мотивировка. А това не беше толкова лесно. Сюзан чувстваше, че е най-добре сама да се опита. Слава богу, беше и изкарала уводния курс по компютри още в колежа. Беше се уверила в ползата от тези умения по най-неочаквани поводи. Нуждата от въпросната информация беше само още един пример.
Компютърният център заемаше целия последен етаж в крилото на Харди. Много хора се шегуваха относно символичното положение на компютъра — над всичко останало в болницата, придало нов смисъл на фразата „с малко помощ отгоре“.
Вратата на асансьора се отвори плавно към фоайето на осемнайсетия етаж. Сюзан знаеше, че ще трябва да импровизира, ако иска да успее. Отвъд фоайето тя виждаше през стъклените врати приемната пред главния компютър. Мястото приличаше на банка. Единствената разлика беше, че тук се обменяше информация, а не валута.
Тя влезе в приемната и се отправи към писалищния плот, който продължаваше по цялата стена вдясно. Тук-там в удобни столове, тапицирани с едро синьо кадифе, се бяха разположили разни хора, които попълваха заявки или просто очакваха изпълнението на поръчката си. Щом вратата се отвори, всички вдигнаха поглед, но бързо се върнаха към своята работа. Без следа от несигурност Сюзан взе една от бланките за заявки. Привидно съсредоточена върху нея, тя огледа стаята.
В дъното, на около четири метра от нея, се намираше огромно бяло бюро. Над него висеше надпис „Информация“. До такава степен отговаряше на истината, че я накара да се усмихне. Мъжът зад бюрото седеше неподвижно, горделиво усмихнат. Беше около шейсетгодишен, топчест и спретнат. През друга стъклена врата зад него се виждаха проблясващите терминали на самия компютър. Докато Сюзан изучаваше бланката пред себе си, мъжът зад бюрото прие няколко заявки. Всеки път той внимателно преглеждаше попълнените данни и ги записваше на езика на компютъра в долната част на бланката. Проверяваше и възложителя, като звънеше в съответното отделение, освен ако не познаваше подателя лично. Накрая поставяше бланката — или няколко, прикрепени заедно — във „входящата“ кутия на бюрото си и казваше на подателя кога да очаква информацията в зависимост от предимството, което даваше на заявката.
Сюзан бързо схвана какъв е редът за приемане на заявките и насочи вниманието си изцяло към бланката пред себе си, която, разбира се, беше достатъчно опростена. Попълни датата в посоченото квадратче. Остави празно квадратчето за отделението възложител. Пропусна името на подателя. Не попълни и квадратчето, което уточняваше как ще бъде заплатено компютърното време. Съсредоточи се изцяло върху желаната информация. Колебаеше се как да я формулира по няколко причини. От една страна, болницата сигурно не допускаше изтичане на информация за случаите на кома вследствие анестезия. Възможно бе компютърът да е програмиран така, че всички подобни заявки да се отхвърлят автоматически или поне да се предупреди компютърът, че е била поискана тази информация. От друга страна, досети се Сюзан, дадена болест или болестен процес можеше да се формулира по няколко начина. Продължителната кома след определен анестетик би бил един от тях, вероятно най-суровият. Тя искаше да получи обстойна информация, за да подбере сама това, което й бе нужно.
Но ако заявката обхванеше всички случаи на кома през миналата година, списъкът можеше да се окаже твърде дълъг. Комата беше симптом, а не болест, следователно трябваше да се изключат всички жертви на рак, удар и инфаркт, починали през миналата година. Сюзан реши да изиска само случаите на кома при хора без някакво известно хронично или друго тежко заболяване. После осъзна, че прибързва с изводите. Ако беше попаднала на някакво ново заболяване, нямаше причина да допусне, че то не засяга и хора с други болести. Всъщност ако беше от инфекциозно естество, другите болестни процеси биха подпомогнали неговото проявяване, намалявайки защитните сили на организма.
Сюзан промени формулировката на заявката си за всички случаи, лекувани в болницата, при които комата няма връзка с известното заболяване на пациента. След това поиска и съотношението между тях и онези случаи, които при престоя си в Мемориалната болница са били подложени на операция, преди да изпаднат в кома, както и съотношението между времето на операцията и началото на комата. С известно затруднение тя преведе заявката на компютърния език. Не беше го ползвала почти година, затова й трябваха няколко минути, за да уточни нещата. Тази част от заявката се намираше под две червени линии и забележката: „Не пишете по-надолу“.
Сюзан зачака да връчат следващата поръчка на човека зад бюрото. За щастие не се наложи да чака дълго. Три-четири минути след като беше приключила с писането, асансьорът пристигна. През стъклото видя как един мъж се измъкна още преди вратата да се е отворила докрай и с големи крачки се отправи към бюрото в приемната. Около четирийсетгодишен, слаб, с лененоруса коса, сресана на път, той размахваше нервно в ръка няколко заявки за компютъра.
— Джордж — спря пред бюрото той, — трябва да ми помогнеш.
— О, моят стар приятел Хенри Шварц — рече мъжът зад бюрото. — Винаги сме готови да помогнем на счетоводството. В края на краищата оттам си получаваме парите. С какво мога да ти услужа?
В квадратчето за подател на своята бланка Сюзан внимателно записа „Хенри Шварц“, а на мястото за отдела възложител — „Счетоводство“.
— Трябват ми няколко неща, но преди всичко списък на всички абонати за „Блу Крос-Блу Шийлд“, оперирани през миналата година — изстреля бързо Шварц. — Ако знаеш защо ми е, ще се шашнеш, бас държа. Искам ги спешно. Очаквах дневната смяна да ми го е приготвила, но уви.
— Можем да го пуснем след около час. До седем ще го имаш. — Джордж щракна с телбода току-що приетите заявки и ги хвърли в кутията.
— Джордж, ти ми спасяваш живота. — Шварц непрекъснато приглаждаше косата си с пръсти. После се запъти към асансьора. — Ще бъда тук точно в седем.
Сюзан видя как натисна бутона „Надолу“ и се заразхожда напред-назад във фоайето пред асансьора. Изглежда си говореше сам. Натисна бутона още няколко пъти. Най-сетне се качи и Сюзан проследи етажния индикатор. Асансьорът спря на шестия, третия, после на първия етаж. Трябваше да провери на кой от тях се намира счетоводният отдел.
Тя взе една празна бланка, постави я внимателно върху своята и се отправи към бюрото.
— Извинете — каза Сюзан с широка и както се надяваше, убедителна усмивка. Джордж я погледна над черните рамки на очилата, кацнали по средата на носа му. — Аз съм студентка по медицина — продължи тя с възможно най-сладък глас — и ме интересува много компютърът тук, в болницата. — Сюзан вдигна бланките, като празната скриваше попълнената.
— Интересува ви, така ли? — облегна се назад Джордж и лицето му се разтегна в усмивка.
— Да — повтори Сюзан и поклати утвърдително глава. — Мисля, че възможностите на компютъра в медицината са много големи и тъй като той очевидно не е застъпен в нашата официална програма, реших да дойда и да се запозная донякъде сама.
Джордж погледна първо към нея, а после през рамо и към лъскавия компютър IBM зад стъклената преграда. Когато пак се обърна към Сюзан, в гласа му звучеше гордост:
— Това е едно чудесно устройство, мис…
— Сюзан Уилър.
— Фантастична машина, мис Уилър — наведе се напред той. Говореше тихо, като наблягаше на думите, сякаш издаваше някаква особено важна тайна. — Болницата не би могла без нея.
— За да получа представа как се използва, разгледах тази бланка за заявка.
Тя вдигна бланките така, че Джордж да види само празната, но той отново се беше обърнал към помещението с терминалите.
— Исках да видя една попълнена бланка — продължи Сюзан и като се протегна, взе последните прикрепени с телбод бланки от „входящата“ кутия. — Ще ми бъде интересно да науча как се подават заявките. Може ли да погледна една от тези? — Тя постави бланките на Шварц върху своите.
— Разбира се — обърна се Джордж. Той стана и се наведе към нея, като се подпря с лявата си ръка върху бюрото. С дясната посочваше мястото, което се попълваше на обикновен английски. — Тук подателят посочва какво иска. После тук отдолу… — Пръстът му се премести под червените линии. — … ето мястото, където заявката се превежда на език, който компютърът ще разбере.
Сюзан плъзна празната си бланка изпод тестето на Шварц. Постави я на бюрото, сякаш искаше да направи сравнение. Попълнената от нея бланка остана под тези на Шварц.
— И ако някой пожелае да получи различни видове информация, трябва да попълни отделни бланки, тъй ли? — попита тя.
— Точно така и ако…
Сюзан обърна първата от заявките на Шварц така бързо, че я откъсна от телбода в горния ляв ъгъл, който я прикрепяше към останалите.
— О, ужасно съжалявам — каза тя и постави горното листче обратно на мястото му. — Вижте какво направих. Нека ги щракна вместо вас.
— Няма нищо — отвърна Джордж и услужливо подаде машинката. — Едно телче ще оправи работата. — Той натисна върху бланките и заедно с тях забоде и тази на Сюзан.
— Нека ги оставя на място, преди да съм ги скъсала съвсем — извинително каза тя и върна бланките във „входящата“ кутия.
— Не се притеснявайте — успокои я Джордж.
— Сега, след като заявката е приета, какво ще стане с нея? — попита Сюзан с поглед към стаята с терминалите, за да отвлече вниманието му от „входящата“ кутия.
— Ами занасям ги на кодовия перфоратор, който подготвя картите за устройството, което ги разчита. После…
Сюзан вече не го слушаше, а мислеше как най-добре да приключи посещението си. След около пет минути тя беше долу при болничния указател и проверяваше за Хенри Шварц от счетоводния отдел.
Имаше около час и половина до седем и тя напусна Мемориалната болница на път към общежитието си. Стомахът й шумно протестираше срещу пренебрежителното отношение към елементарните му нужди. Сандвичът с паламуд, колкото й лош да беше, отдавна беше минал през мелницата на стомаха. Тя с нетърпение очакваше вечерята.