Робин Кук
Кома (36)

Четвъртък, 26 февруари, 17:20 ч.

Веднага щом Мишел напусна главното отделение, Сюзан извади копията от плановете на института „Джеферсън“, скрити в бележника й. Проследи пътя си от входа до главното отделение, а после и възможността за достъп до втория етаж. Имаше два варианта: по стълбището от МГ или с асансьор от ГКЗ. Според легендата на обозначенията в долния десен ъгъл МГ означаваше морга, а ГКЗ бе главната компютърна зала. Тя бързо реши, че стълбището ще е по-безопасно. Освен това в компютърната зала може би имаше някой.

Сюзан прекоси отделението и се озова пред обикновена врата с топчеста брава. Оказа се отключено и тя излезе в коридора. Тъмнината й подсказа, че още носи очилата. Свали ги и ги сложи в джоба на престилката си. И този коридор беше като другите — ослепителнобял, с осветление, което се излъчваше през пода. В двата края имаше по едно огромно огледало, чиито многократни отражения го правеха да изглежда безкрайно дълъг.

Беше тихо и безлюдно. Според плана моргата и стълбището бяха надясно. Сюзан затвори вратата към отделението и бързо се придвижи до една врата в дъното на коридора. По нея нямаше никакви обозначения, но поне бравата също бе обикновена. И тук не беше заключено.

Сюзан безшумно открехна вратата. Виждаше плочките на близката стена. След малко се показа дисекционна маса от неръждаема стомана и върху нея — голо тяло. Чуха се гласове, смях, а после изтрака теглилка.

— Толкова за белите дробове. Колко ли тежи сърцето? — попита някой.

— Твой ред е да познаеш — изсмя се друг.

Като подбутна още малко вратата, Сюзан успя да зърне главата на трупа. Тя присви очи и почувства, че отмалява. Върху масата лежеше Бърман.

Затвори безшумно и няколко пъти си пое дълбоко въздух. Неприятното усещане скоро премина. Даде си сметка, че разполага с много малко време, и реши да използва асансьора.

Забавянето пред вратата се оказа отлично разчетено. Сюзан се върна в коридора тъкмо когато петте секунди за оглед на сектора изтекоха. Телевизионното наблюдение щеше да се включи отново след десет секунди.

Тя изтича обратно към главното отделение и спря пред вратата на компютърната зала. Отвори колебливо, открехна около педя и надникна. Вътре, изглежда, нямаше никой и тя си отдъхна. Побутна вратата още веднъж и видя невероятно компютърно оборудване, входно-изходни системи и лентови запаметяващи устройства.

Раздвижването в далечния горен ъгъл й подсказа, че това е камера на телемонитор, и когато обективът бавно се завъртя към нея, Сюзан се дръпна назад и затвори вратата. Щом прецени, че вече е извън обсега му, тя блъсна вратата и тичешком се втурна през стаята към асансьора. Но времето й изтече — щеше да попадне в обектива при обратното му завъртане. Тя се хвърли зад един от металните шкафове, едва на половината път от целта й. Останалото разстояние премина снишена, като се стараеше да избегне блуждаещото око на камерата. Спусна се към асансьора и яростно натисна бутона. Чу задвижването на механизма в шахтата — асансьорът бе на друг етаж.

Телевизионната камера завърши полукръговото си движение и започна да се връща обратно. Сюзан натисна бутона на асансьора няколко пъти. Шумът от движението на механизма спря, вратите потрепериха и започнаха да се отварят. Тя хвърли поглед към камерата, преди да се шмугне вътре и да посегне към бутона „затваряне“. Вратите се плъзнаха, но Сюзан нямаше представа дали е била забелязана.

Асансьорът бе огромен и съответно много бавен. Имаше само три бутона. Тя натисна този за втория етаж и усети как кабината започна да се издига. Според плана на втория етаж операционните зали се намираха в противоположния край на сградата. От асансьорите до тях се стигаше по дълъг коридор. Осмата и деветата врата вдясно водеха към операционния комплекс.

Когато асансьорът спря и вратите се отвориха, Сюзан остана вътре, с пръст върху бутона „затваряне“. Не се виждаше никой. Коридорът приличаше на този на първия етаж, само вратите бяха в по-дълбоки ниши. По таваните бяха разположени релси за плъзгачите.

Вратите на асансьора започнаха да се затварят и Сюзан се втурна по коридора, като броеше наум вратите, които отминаваше. Изведнъж, далеч пред себе си, тя видя, че някакъв мъж кара миниатюрен мотокар, натоварен с банки кръв. Изглежда, беше се появил от някой напречен коридор. Сюзан тутакси се плъзна в първата ниша и се притисна задъхана към стената. Ослуша се. Шумът заглъхна и тя подаде глава — коридорът отново бе пуст. Тя се отблъсна и хукна към деветата врата.

Почака, докато дишането й почти се успокои, после открехна вратата, огледа стаята и бързо се шмугна вътре.

Намираше се в съблекалня. В един пепелник бе захвърлена недопушена цигара, димът от която се къдреше нагоре в застоялия въздух. Вратата към банята беше отворена. Чуваше се шуртенето на водата от душа.

 

 

Мишел се върна в контролната зала. Скуката беше изчезнала. Устните й бяха стиснати, очите й шареха напрегнато. Сега и тя като мъжа от охраната бе обзета от тревога.

— Това момиче буквално се е изпарило. Не е излязла навън, нали?

— Невъзможно — отвърна мъжът, който продължаваше да превключва мониторите. — Няма начин входната врата или която и да е външна врата да бъде отворена, без да задействам прекъсвача.

— Най-добре е да се свържем отново с управлението — обади се сестрата пред компютъра. — Тази история може да свърши зле.

— Не мога да го проумея. Мониторите наблюдават всички ключови места. Сигурно е застанала в рамката на някоя врата.

— Не е. Проверих внимателно коридора до главното отделение. Ами ако е взела асансьора?

— Това е идея — каза мъжът от охраната. — Ако тя наистина се качи горе, ще стане много лошо. Най-добре да затворя всички изходи от сградата. Ще задействам механизмите за автоматично заключване на всички врати по стълбището и ще пусна тока по външната ограда. Ще задържа в положение на обща тревога, докато се свържем с шефовете.

Мишел отиде до един червен телефон.

— Това е нелепо, наистина! И напълно излишно. Защо й позволиха да влезе тук сама?

 

 

От съблекалните през летящи врати Сюзан влезе в предоперационната. Обстановката й се стори позната. Залата се осветяваше от флуоресцентни лампи, разположени на тавана покрай вездесъщите релси за придвижване на пациентите. И тук долови лек отблясък, като в главното отделение, и предположи, че в осветлението има и ултравиолетов компонент. Подът беше покрит с бял линолеум, а стените — с бели керамични плочки.

Приемната в операционния сектор не беше голяма. По средата се мъдреше празно бюро. Очевидно имаше четири операционни зали, по две от всяка страна, с обща помощна стая между тях. От първата операционна се чуваше приглушен шум, който привлече вниманието на Сюзан. Малко светещо прозорче подсказваше, че там се извършва операция.

Тъмното стъкло на вратата към съседната помощна стая предполагаше, че вътре няма никой. Сюзан надникна и плахо пристъпи. От операционната, в която работеха, се процеждаше мъждива светлина.

Сюзан изчака, докато очите й свикнат с полумрака. Постепенно предметите придобиха очертания. Върху голяма маса различи няколко обемисти предмета, които издаваха непрекъснат слаб звук. По продължение на стените бяха поставени плотове. Отляво бе вградена голяма мивка, а непосредствено до нея — газов стерилизатор.

Сюзан отвори безшумно шкафа под мивката и опипом установи, че има достатъчно място да се пъхне вътре, ако се наложи. После се върна до вратата към коридора и прокара пръсти по ръба. Откри бравата и натисна заключващия механизъм. Ослуша се, за да се увери, че няма промяна в характерните за операционната шумове. Погледна предметите на централната маса, но светлината бе твърде слаба, за да разбере какво представляват.

Тя пристъпи внимателно към вратата на операционната и се надигна на пръсти. Видя двама хирурзи в обичайния екип и ръкавици, надвесени над пациент. Анестезиолог не се виждаше. Нямаше и операционна маса. Пациентът все още висеше на рамката, но беше обърнат на дясната си страна. В областта на слабините зееше разрез, който хирурзите в момента затваряха. Сюзан чуваше разговора сравнително добре.

— Къде ли ще отиде сърцето от предишния случай?

— Сан Франциско — обади се другият, като направи възел и го стегна здраво. — Няма да донесе повече от седемдесет и пет хиляди. Не пасва достатъчно, едва петдесет процента, но поръчката беше спешна.

— Не може винаги да получаваме максимума — каза първият, — но този бъбрек има четвърта степен тъканно съответствие. Доколкото разбрах, струва близо двеста хиляди. Нищо чудно скоро да поискат и другия.

— Няма да го пуснем, преди да намерим пазар за сърцето — добави другият, като бързо завърза нов възел.

— Проблемът е да намерим тъканна съвместимост за поръчката от Далас. За четвърта степен предлагат един милион долара. Бащата на детето е в петролния бизнес.

Вторият хирург подсвирна.

— Открили ли са нещо подходящо?

— Засега трета степен — планирана тонзилектомия и аденоидектомия в Мемориалната следващия петък.

Сюзан отчаяно се опитваше да си внуши, че неправилно тълкува току-що чутото, че има и друго обяснение, но в този момент някой заблъска вратата към приемната. Сюзан понечи да се скрие в тъмната операционна, но изтича обратно до мивката. В това време онзи влезе в другата операционна.

Тя се мушна в шкафа под плота и изтръпна, като чу как няколко стъкленици се обърнаха, щом си дръпна краката вътре. Пространството бе твърде тясно и тя не успя да затвори напълно вратичката. Когато вратата от операционната се отвори и лампите светнаха, Сюзан притаи дъх.

Извила глава настрани, през леко открехнатата врата на шкафа тя разгледа двата плексигласови контейнера върху масата, наподобяващи аквариуми. Сега вече си обясни откъде идва ритмичният шум, който бе чула, щом влезе в стаята. Две отделни, задвижвани с батерии устройства осигуряваха перфузията в плексигласовите контейнери. В първия имаше човешко сърце, поставено в някаква течност. То трептеше, но не биеше. Другият съдържаше човешки бъбрек, също в течност.

Ето че кошмарът се проясни. Сега Сюзан можеше да назове мотива, ужасяващата подбуда за превръщането на пациентите в безмозъчни мекотели. Институтът „Джеферсън“ бе разпределителен център за черния пазар на човешки органи.

Не разполагаше с време за размисъл. Някакъв мъж мина покрай мивката, панталоните му едва не закачиха полуотворената врата на шкафа. Мъжът отключи вратата към коридора и се върна до масата. Чу се как се напъна и повдигна контейнера със сърцето. Излезе, като остави лампата запалена и вратата отворена.

Сюзан бързо прехвърляше в ума си подробностите от своите разследвания: Т-образния клапан на кислородното захранване, лицето на Д’Амброзио, образа на Нанси Грийнли и сърцето в плексигласовия контейнер. Спомни си дочутия разговор долу в моргата и се досети, че това сигурно е сърцето на Бърман. Трябваше да действа незабавно, да не се поддава на паниката. Последното потресаващо разкритие заплашваше да сломи решителността й. Трябваше да се махне час по-скоро, а едва сега проумя колко трудно ще й бъде. Това не беше обикновена болница. Сред онези, които я ръководеха, имаше престъпници. Трябва да излезе оттук и да се свърже с някого, който може да разбере какво става тук. Старк. Трябва да се срещне със Старк. Той бе способен да прецени всичко и имаше достатъчно власт, за да предприеме нещо.

Сюзан внимателно извади лявата си ръка и се подпря на пода, като с това движение отвори и вратата на шкафа. Ослуша се, но долови единствено лекото бръмчене на помпата, която обливаше бъбрека. Тъкмо понечи да се измъкне, и в коридора се чуха стъпки. Имаше на разположение не повече от секунда. Тя дръпна ръката си и се притисна колкото може по-навътре в шкафа. Извитата канализационна тръба се заби в гърба й.

С бързи крачки мъжът се върна в стаята. Мина между мивката и масата и затвори с ритник вратата на шкафа. В тясното пространство звукът отекна оглушително. Мъжът очевидно бе дошъл за втория контейнер. Скоро стъпките се отдалечиха по коридора.

Сюзан постоя неподвижно още две-три минути, преди да се осмели да помръдне. Отново се ослуша, но долови само приглушен смях от първата операционна. Тя се измъкна изтръпнала изпод мивката. Някакъв пулверизатор падна на пода и се търкулна. Сюзан замръзна. Не се случи нищо и тя хукна към вратата на тъмната операционна.

Наложи се да почака очите й да свикнат с тъмнината. Виждаше очертанията на операционното осветление над главата си. Придвижи се внимателно до стената към коридора, като търсеше пипнешком бравата. Щом я намери, открехна вратата и надникна в сектора за дезинфекция.

В този момент пронизителен алармен сигнал разтърси тишината и всички лампи светнаха. В уплахата си Сюзан пусна вратата и като се обърна, се хвърли към стената в очакване да я нападнат.

В залата нямаше никой.

До малък високоговорител примигваше червена лампичка. Говорителят изпука: „В сградата е влязло неупълномощено лице от женски пол. Да бъде задържано незабавно. Повтарям… в сградата има нарушител… задръжте незабавно“. Настъпи тишина. Сюзан въздъхна с облекчение. Напусна операционната и надникна иззад преградата на сектора за дезинфекция. Коридорът беше пуст.

 

 

Двама мъже от охраната, облечени с бели униформи, прекосиха главното отделение с бърза крачка, без да обръщат внимание на безжизнените висящи същества, край които минаха. И двамата държаха пистолети. По-едрият от тях закрепи радиостанцията на колана си и каза:

— Ще се кача на втория етаж с асансьора от компютърната зала. Ти иди в машинното отделение през моргата.

Двамата излязоха от отделението и тръгнаха по коридора.

— Помни, заповедта е ясна. Ако я откриеш и тя се предаде сама, чудесно; ако не — застреляй я. Но стреляй в главата. Може да поискат бъбреците или сърцето, в зависимост от тъканната съвместимост.

Скоро се разделиха. Едрият влезе в компютърната зала, методично я претърси, след което извика асансьора.

 

 

Сюзан се втурна през приемната, покрай първата операционна. Отвори вратата към съблекалнята, но чу гласове отвътре. Без да се колебае, тя промени плана си и се насочи към една врата, която водеше към главния коридор. Тогава забеляза големите ножици върху бюрото в приемната. Взе ги — все пак бяха някакво оръжие — и излезе на главния коридор.

За нейно огромно облекчение той все още беше пуст. Виждаше го целия, чак до затворените врати на асансьора в отсрещния край. Тя си пое дълбоко въздух и се затича.

Бе почти преполовила разстоянието от четирийсет и пет метра, когато асансьорът спря на етажа, и тя забави ход. Вратите потрепериха и се отвориха. Мъжът от охраната излезе и се спря. И двамата бяха изненадани от срещата.

— Хайде, млада госпожице, елате да слезем долу. Трябва да си поговорим с вас. — Гласът му не звучеше заплашително. Той бавно пристъпи, прикрил пистолета зад гърба си.

Сюзан направи няколко нерешителни крачки назад, после се обърна и хукна с всичка сила към операционните. Мъжът се спусна след нея. Сюзан отчаяно опита няколко брави — първата врата бе заключена, втората също. Мъжът почти я настигаше, но ето че третата брава поддаде и вратата се отвори.

Сюзан се шмугна вътре, но не успя да затвори след себе си. Мъжът подпря вратата и пъхна левия си крак в пролуката.

Сюзан натискаше с всичка сила, но явно бе неравностоен противник на якия мъж. Теглото и силата му скоро взеха връх, вратата започна да се отваря.

Без да отслабва натиска с лявата си ръка и рамо, Сюзан стисна ножиците като кама, която с бърз замах стовари върху ръката му. Острието се заби между кокалчетата на втория и третия пръст и от силата на удара разкъса мускулите и прободе дланта. Мъжът изкрещя от болка и пусна вратата. Политна назад, но успя да запази равновесие. Задържа дъха си и стиснал зъби, издърпа ножиците. В ритъма на пулса капчици артериална кръв нашариха матираната пластмасова настилка.

Сюзан блъсна вратата и заключи. Мигом се извърна и огледа стаята. Беше попаднала в лаборатория с пейка по средата. Вляво имаше две бюра, долепени едно към друго, а до стената — няколко картотечни шкафа. Прозорецът беше в дъното насреща.

 

 

Мъжът от охраната се посъвзе и успя да увие с носната си кърпа пострадалата ръка колкото да спре шуртящата кръв. Прекара парчето плат между показалеца и средния пръст и го затегна около китката. Докато измъкне връзката ключове, съвсем побесня. Първият ключ отказа да превърти, вторият не влезе в ключалката. Третият също не стана. Едва четвъртият се плъзна леко и отключи. Мъжът ритна вратата с такава сила, че топчестата брава изрови дупка в стената, ала когато връхлетя в стаята с насочен пистолет, Сюзан беше изчезнала. Мразовит февруарски въздух нахлуваше в топлата стая. Той изтича до отворения прозорец и се надвеси, за да огледа корниза. После отново огледа стаята и включи предавателя.

— Окей, открих я. На втория етаж, в тъканната лаборатория. Бива си я. Намушка ме, но не е страшно. Измъкнала се е през прозореца, сигурно е тръгнала по корниза… Не, не я виждам оттук. Корнизът продължава с чупка… Не, едва ли ще посмее да скочи. Пуснахте ли доберманите?… Добре. Боя се, че ако се добере до фасадата, ще привлече вниманието… Окей… Ще проверя корниза от другата страна.

Мъжът отново закачи предавателя на колана си, затвори прозореца и го заключи. После тичешком излезе от стаята, притиснал ранената си ръка.