Робин Кук
Кома (35)

Четвъртък, 26 февруари, 16:23 ч.

Без съмнение трийсет и шест долара бяха прекалено висока цена за безвкусно подредената стая в Бостънския мотел. В същото време парите не бяха отишли напразно. Сюзан се чувстваше отпочинала, бодра и в безопасност. Целия ден препрочита бележника си. Информацията, с която разполагаше за случаите на кома по време на операция, потвърждаваше хипотезата за отравяне с въглероден окис, а при случаите от вътрешното отделение отравянето бе със сукцинилхолин. И все пак не съзираше мотивите за подобен замисъл. Основното, което свързваше тези случаи, й убягваше.

Няколко пъти позвъни в Мемориалната болница, за да научи домашния адрес на Уолтърс, но без успех. Веднъж помоли да я свържат с Белоус чрез системата за повикване, но затвори, преди той да успее да се обади. Бавно, но неумолимо тя започна да осъзнава, че е стигнала до задънена улица. Вероятно бе време да се допита до властите, да им каже каквото е научила, а после да си вземе почивка. Като третокурсничка й се полагаше едномесечна ваканция и тя беше сигурна, че ще получи разрешение да я ползва веднага. Ще напусне, ще се махне оттук и ще забрави. Ще се запилее нанякъде, може би на Антилските острови… Обичаше френските неща и жадуваше за слънцето.

Портиерът на мотела свирна на едно такси и тя се качи. Даде адреса на шофьора: Южен Бостън, Саут Уеймът стрийт 1800. После се облегна назад.

По Кеймбридж стрийт често спираха, по Стороу Драйв колите се поразредиха, а по Бъркли напредваха едва-едва. Шофьорът мина през скъпите квартали на Саут Енд, за да избегне натовареното движение. При Масачузетс Авеню зави наляво и обстановката рязко се промени. Навлязоха в Южен Бостън и Сюзан сякаш загуби ориентация. Отвред еднообразни сгради и осеяни с боклуци улици. Накъдето и да погледнеш, виждаха се складове, запустели фабрики и тъмни улици. Крушките на уличните лампи бяха изпочупени.

Щом слезе от таксито, Сюзан сякаш се озова в някакъв нереален свят. Право насреща самотен светъл лъч, заслонен от козирката на модерно електрическо тяло, осветяваше входа на някаква сграда, табелата и алеята отпред. Надписът с тъмносини печатни букви гласеше: Институт „Джеферсън“. Отдолу имаше месингова табелка, на която пишеше: „Построен с помощта на Отдела по здравеопазване, образование и социални грижи при правителството на Съединените щати, 1974“.

Институтът „Джеферсън“ беше заобиколен от висока ветроупорна ограда. Сградата беше по-навътре, на четири-пет метра от улицата. Бе с поразително съвременен вид, облицована с бяла, шлифована до блясък мозайка. Стените се издигаха навътре под наклон от осемдесет градуса. Първият етаж беше висок седем метра и половина. Между него и втория, чиито стени се извисяваха под същия ъгъл и на същата височина, имаше тесен хоризонтален корниз. На приземния етаж по цялото протежение на фасадата нямаше никакви прозорци или врати, като се изключи входът отпред. Прозорците на втория етаж бяха хлътнали в ниши и почти не се забелязваха от улицата. Виждаха се само очертанията на амбразурите и меката светлина отвътре.

Зданието заемаше цялата площ между две пресечки. Сюзан го намираше красиво по особен начин, макар и да съзнаваше, че въздействието се подсилва от околната мизерия. Вероятно бе просто първата стъпка от някой проект за обновление на района. Напомняше древна двуетажна египетска мастаба или основата на пирамида, строена от ацтеките.

Сюзан се приближи до входа. Вратата от бронзирана стомана нямаше нито брава, нито каквито и да било отвори. Вдясно от нея имаше вграден микрофон. Щом стъпи на килимчето пред самата врата, автоматично се включи някакъв запис — наредиха й да съобщи името си и целта на посещението. Гласът беше плътен, успокояващ и отмерен.

Сюзан се поколеба как да определи целта на посещението. Изкушаваше се да каже „познавателна обиколка“, но промени решението си. Не се чувстваше особено настроена за шеги. Така че най-накрая каза: „Научна цел“.

Отговор не последва. Правоъгълна червена лампичка под микрофона освети надпис: „Почакайте“. Светлината стана зелена и поканата се промени: „Влезте“. Тежката врата безшумно се плъзна вдясно и Сюзан прекрачи прага.

Озова се в ослепителнобяло преддверие без прозорци, картини или украса. Единственото осветление като че ли идваше от пода с млечнобяло пластмасово покритие. Сюзан сметна, че ефектът е чудноват и футуристичен. Продължи напред.

В дъното на коридора втора безшумна врата се плъзна в стената и Сюзан влезе в просторна ултрамодерна чакалня. Стената зад нея и отсрещната бяха изцяло огледални, а страничните — безупречно бели и гладки, без абсолютно никаква украса. Това еднообразие я объркваше. Погледнеше ли встрани, сякаш я поглъщаха собствените й отражения върху стъклото. Затвори очи и се опита да гледа право пред себе си, но се получи обратен ефект — поради насрещно разположените огледала видя образа си, отразен до безкрайност.

Стаята беше обзаведена с редица от столове от лята пластмаса. Също като в коридора светлината се излъчваше от пода и хвърляше причудливи сенки върху тавана. Сюзан се канеше да седне, когато друга врата в отсрещната огледална стена се плъзна настрани. Влезе стройна жена с късо подстригана кестенява коса; очите й бяха дълбоко разположени, линията на носа плавно се изравняваше с челото. Чертите й напомняха класическа камея. Жената носеше бял костюм с панталон, лишен също като стените от украса. От сакото й стърчеше джобен дозиметър. Лицето й бе безизразно.

— Добре дошли в института „Джеферсън“. Казвам се Мишел. Ще ви покажа нашето оборудване. — Гласът й беше също тъй безизразен, както и лицето.

— Благодаря. — Сюзан се опитваше да надникне зад непроницаемата маска. — Казвам се Сюзан Уилър. Предполагам, очаквате ме. — Тя си позволи отново да огледа стаята. — Обстановката е учудващо модерна. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Очаквах ви наистина. Но преди да започнем, бих искала да ви предупредя, че вътре е много топло. Предлагам да си оставите палтото тук. А също и чантата, моля.

Сюзан си свали палтото малко смутена от намачканата и изцапана сестринска униформа, с която все още беше облечена. Извади бележника си от чантата.

— И тъй… Предполагам, знаете, че институтът „Джеферсън“ е болница за интензивно лечение. С други думи, тук се грижим само за хронични случаи. Повечето от пациентите ни са в някаква степен на кома. Това болнично заведение представлява пробен проект, осъществен със средства от Отдела по здравеопазване, образование и социални грижи, но действителното ръководство бе предоставено на частния сектор. По този начин се освобождават легла в интензивните отделения на болниците в града. Всъщност, тъй като проектът се оказа много успешен, подобни болници вече се строят или са на етап планиране в повечето от големите градове в страната. Проучванията показват, че всеки град или населено място с един милион или повече жители може да си позволи да поддържа една такава болница… Но защо стоим прави? — Мишел посочи два от столовете.

— Благодаря — каза Сюзан и седна.

— Посещенията тук са строго регулирани поради методите, които използваме при грижите за пациентите. Въвели сме много нова техника и ако хората не са подготвени, някои от тях може да реагират емоционално. Само най-близките роднини могат да правят посещения, и то веднъж на две седмици с предварителна уговорка. — Мишел прекъсна монолога си, след което направи донякъде успешен опит да се усмихне. — Трябва да призная, че вашето посещение тук е твърде необичайно. По правило медиците посещават института на групи всеки втори вторник от месеца и за тях е подготвена специална програма. Но тъй като вие сте сама, мисля, че можем да започнем направо. Имаме един кратък филм, ако желаете да го видите.

— На всяка цена.

— Добре тогава.

Без какъвто и да било знак от страна на Мишел стаята се затъмни и отсрещната стена се превърна в екран. Сюзан бе силно заинтригувана. Предположи, че филмът се прожектира през прозрачен сектор в стената.

Самият филм напомняше някогашен кинопреглед. Остарялата снимачна техника изглеждаше като анахронизъм в тази модерна обстановка. Първата част бе посветена на първоначалната идея за подобна болница за интензивно лечение. Секретарят на Отдела за здравеопазване, образование и социални грижи бе показан как обсъжда проекта с политици, икономисти и специалисти по здравеопазването. Проблемът за постоянно растящите болнични разходи, сред които на първо място бяха тези за интензивно лечение, бе илюстриран с графики и диаграми. Мъжете, които ги разясняваха, бяха скучни и отегчителни, безлични като костюмите, които носеха.

— Филмът е ужасен — каза Сюзан.

— И аз така мисля. Всички филми по правителствена поръчка си приличат. Би трябвало да проявят поне малко творчество.

Филмът продължи с церемонията по откриването, на която политиците се усмихваха и пускаха глуповати шеги. Последваха нови графики и диаграми, които свидетелстваха за огромните суми, спестени за болницата. Няколко кадъра показваха как, благодарение на оборудването в института „Джеферсън“, в другите болници се освобождават легла за тежките случаи. Следваше сравнение между броя на медицинските сестри и останалия обслужващ персонал в института и този, необходим в обикновените болници за същия брой нуждаещи се от интензивни грижи пациенти.

Хората, подбрани за илюстрация, бяха снимани в безцелно движение на един паркинг. Най-сетне се появи сърцето на новата болница — огромният компютър, едновременно дигитален и аналогов. В заключение се изтъкваше, че всички функции на хомеостазата се следят на монитор и се поддържат от компютъра. Накрая, като във финал на филм за войната, гръмна вдъхновена маршова музика. С изчезването на последния кадър от екрана се появиха и светлините под пода.

— Можеше да мине и без това — усмихна се Сюзан.

— Е, поне се изтъква икономическото значение на института. А това лежи в основата на замисъла. Сега, ако ме последвате, ще ви покажа главните звена в болницата.

Мишел се изправи и тръгна към огледалната стена, от която се беше появила. Една врата се плъзна встрани и се затвори, щом преминаха в дългия коридор. Стената в дъното също беше огледална. Като вървеше към нея, Сюзан забеляза и други врати, но те всички бяха затворени. На нито една от тях нямаше някаква видима метална част. Очевидно се задвижваха автоматично.

В края на коридора друга врата се плъзна встрани и Сюзан влезе в стая, която й изглеждаше позната. Беше около шест метра широка и дванайсет дълга и приличаше на обикновено интензивно отделение, снабдено с обичайната апаратура. Четири от леглата изглеждаха твърде необичайно — средната част липсваше по цялата дължина, сякаш всяко се състоеше от две много тесни легла, с разстояние от шейсет сантиметра между тях. В тавана над леглата бяха монтирани релсови механизми. Петото легло, на вид съвсем обикновено, беше заето. Малък респиратор обдишваше пациента. Това напомни на Сюзан за Нанси Грийнли.

— В това отделение приемаме най-близките роднини — обясни Мишел. — Когато е планирано посещение, прехвърляме пациента тук. Щом го поставим в едно от тези специални легла и оправим леглото, всичко изглежда нормално. Днес следобед посетиха този пациент. — Мишел посочи към петото легло. — Не го върнахме в главното отделение специално заради вас.

Сюзан бе смутена.

— Искате да кажете, че леглото, в което лежи пациентът, е като тези другите?

— Точно така. При семейни посещения в тях също има пациенти, така че всичко изглежда като в обикновено интензивно отделение. Последвайте ме, моля.

Мишел прекоси стаята към една врата в дъното, която се отвори автоматично и безшумно.

Сюзан озадачено я последва. Петото легло с пациента приличаше на обикновено болнично легло. Нищо не издаваше, че средната му част — основната опора — липсва. Но Сюзан нямаше време да го разгледа по-отблизо, тъй като Мишел я поведе към съседната зала.

Първото, което я изненада, бе светлината — имаше нещо особено в нея. После почувства необичайната топлина и влажност на въздуха. Накрая видя пациентите и се спря напълно изумена. В залата имаше повече от сто пациенти, които висяха във въздуха, на около метър от пода. Всички бяха голи. Като се вгледа отблизо, Сюзан видя телените жици, които през многобройни точки пронизваха дългите им кости. Жиците бяха силно опънати, свързани към сложни метални рамки. Други висящи от тавана жици поддържаха главите на пациентите, като се свързваха с халките на поставените в черепите им бурми. Струваше й се, че гледа някакви гротескни, заспали в хоризонтално положение марионетки.

— Както виждате, всички пациенти висят във въздуха благодарение на тези изпънати жици. Някои посетители реагират бурно на това, но е доказано, че този метод е най-добрият за продължителни грижи, защото в максимална степен щади кожата и свежда до минимум необходимостта от наблюдение. Първоначално е възникнал в ортопедията, където жиците се прекарват през костите, за да се получи опъване. Проучванията при случаите на изгаряне показаха колко предимства има лечение, при което кожата не почива върху никаква повърхност. Съвсем естествено бе да приложим тази идея и при грижите за коматозните пациенти.

— Картината е доста отблъскваща. — Сюзан си спомни потискащия вид на окачените в хладилната камера трупове. — Какво е това странно осветление?

— Ако останем по-дълго, трябва да си сложим очила. — Мишел донесе от една маса няколко чифта слънчеви очила. — Тук има слабо ултравиолетово лъчение. Оказа се полезно за контролиране бактериите в средата, а помага и при поддържане целостта на кожата. — Тя предложи един чифт на Сюзан, след което и двете си сложиха очилата.

— Поддържаме температура от трийсет и пет градуса целзий, плюс-минус пет стотни от градуса, и влажност на въздуха осемдесет и два процента с отклонение до един процент. Тези условия намаляват загубата на топлина от страна на пациента, а оттук и нуждата от калории. Влажността на въздуха ограничава развитието на инфекции на дихателните пътища, които, както знаете, са най-голям проблем при коматозните пациенти.

Сюзан беше смаяна. Тя внимателно се приближи до един от висящите пациенти. Различните дълги кости бяха пробити от множество жици, хоризонтално прикрепени към алуминиева рамка около пациента, преди да се издигнат към едно сложно плъзгащо се приспособление, монтирано в тавана. Сюзан погледна нагоре и видя лабиринта от релси за плъзгачите. Всички венозни системи, вакуум аспиратори и кабели за мониторите се издигаха от пациента към плъзгача.

Сюзан се обърна към Мишел:

— И няма никакви медицински сестри?

— Медицинската сестра съм аз, а дежурят още две и един лекар. Доста приемливо съотношение при сто трийсет и един пациенти, които се нуждаят от интензивни грижи, не мислите ли? Както виждате, всичко е автоматизирано. Теглото на пациента, газовият анализ на кръвта, балансът на течностите, кръвното налягане, телесната температура — всъщност един голям брой променливи показатели — постоянно се отчитат и сравняват с допустимите стойности от компютъра. Той задейства соленоидни клапани, за да коригира всяка открита аномалия или несъответствие. Далеч по-съвършен метод в сравнение с обичайната практика. Лекарят обикновено се съсредоточава върху отделни променливи от даден статус. Компютърът може да взема проби през цялото време, следователно лечението придобива динамичен характер. Но още по-важно е, че компютърът сравнява стойностите на всичките променливи в даден момент. Това до голяма степен наподобява вътрешния регулационен механизъм на тялото.

— Съвременна медицина, развита на n-та степен. Наистина е невероятно. Обстановката е като в научнофантастичен роман. Машина, която се грижи за множество хора, лишени от разум. Сякаш тези пациенти не са хора.

— Те не са хора.

— Моля? — Тя откъсна очи от пациента и погледна Мишел.

— Били са хора, а сега са препарати с мозъчен произход. Съвременната медицина и медицинската техника са напреднали до такава степен, че животът в тези организми може да бъде поддържан, понякога за неопределено време. Настъпва конфликт между разноски и ефективност. Законът повелява животът им на всяка цена да се поддържа, а техниката — да се развива, докато предложи практическо решение на проблема. Успехът е налице. Тази болница има възможности да се грижи едновременно за хиляда такива случаи.

Нещо в основния подход, който Мишел се опитваше да изясни, притесняваше Сюзан. Имаше чувството, че тези схващания са били внимателно втълпени на Мишел, а тя не се и съмнява в тяхната правилност. Въпреки това Сюзан реши да не задълбава във философските възгледи, залегнали в идеята за създаване на института. Беше завладяна от тяхното материално изражение. Искаше да види колкото е възможно повече. Тя отново заоглежда залата. Беше повече от трийсет метра дълга и между четири и шест метра висока. Лабиринтът от релси на тавана беше изумителен.

В другия край на залата имаше една затворена врата, съвсем обикновена и с обикновена брава. Сюзан реши, че само вратите, през които бяха минали досега, се контролират централно. В края на краищата повечето посетители — близките на пациентите — никога не влизаха в главното отделение.

— Колко операционни зали има в института „Джеферсън“? — неочаквано попита Сюзан.

— Тук няма операционни зали. Това учреждение е приспособено за хронични случаи, които се нуждаят от наблюдение и грижи. Ако някой пациент развие акутно страдание, прехвърляме го в съответното медицинско заведение.

Отговорът бе изстрелян толкова бързо, че създаваше впечатление на рефлекс или отрепетирана реакция. Сюзан ясно си спомняше, че операционните зали фигурират в плановете, които получи в Градския съвет. Бяха на втория етаж. Без съмнение Мишел лъжеше.

— Няма операционни зали? — Сюзан нарочно се престори на много изненадана. — А къде се правят спешни процедури, като трахеостомия?

— Тук, в главното отделение или в съседната интензивна зала за посещения. При необходимост тя може да се оборудва като малка операционна, но това се налага рядко. Както ви казах, това е болница за хронични случаи.

— И все пак си мисля, че би трябвало да се предвиди поне една операционна.

В този момент пред очите й тялото на един от пациентите беше автоматично наклонено, така че главата се озова на петнайсетина сантиметра под нивото на стъпалата.

— Ето един добър пример за работата на компютъра — отбеляза Мишел. — Вероятно е отчел спадане на кръвното налягане и постави пациента в позиция на Тренделенбърг, преди да отстрани причината, довела до това състояние.

Сюзан почти не слушаше; опитваше се да измисли начин, по който да направи сама някои проучвания. Искаше да разгледа операционните зали, посочени в плановете.

— Една от причините да дойда тук беше да видя специално един пациент. Името му е Бърман. Шон Бърман. Имате ли представа къде се намира?

— Не бих могла да ви го посоча веднага. Да ви призная, тук пациентите са настанени не по име, а по номера — препарат едно, препарат две и така нататък. Така е много по-лесно да влязат в компютъра. За да разбера кой номер е Бърман, трябва да съпоставя името с данните в компютъра. Ще стане за минута-две.

— Добре, бих желала да го открием.

— Ще използвам информационния терминал при контролния пулт. В това време поразгледайте тук и се опитайте да го откриете. А може да дойдете с мен и да изчакате в чакалнята. В помещението с контролния пулт външни посетители не се допускат.

— Благодаря, ще остана тук. Има толкова интересни неща, че и седмица няма да ми стигне.

— Както желаете. Предполагам, не е нужно да ви напомням, че не бива в никакъв случай да докосвате пациентите или някоя от жиците. Цялата система е много внимателно балансирана. Компютърът ще отчете електрическото съпротивление на тялото ви и ще включи алармен сигнал.

— Не се безпокойте. Нищо няма да пипам.

— Добре тогава. Веднага се връщам.

Мишел свали тъмните очила. Вратата към залата за посещения се отвори автоматично и тя излезе.

 

 

Мишел прекоси помещението за посетители и тръгна по коридора. Вратата за контролния пулт се отвори пред нея. Осветлението беше слабо, като в командната зала на атомна подводница. Светлината идваше най-вече откъм стената в дъното, която всъщност представляваше двустранно огледало, през което можеше да се наблюдава помещението за посетители.

В стаята имаше двама души. Пред голям U-образен пулт с телевизионни монитори седеше един мъж от охраната. Той също бе облечен в бяло и носеше широк бял кожен колан, с окачен на него бял кобур с автоматичен пистолет и радиостанция „Сони“. На пулта пред него имаше многобройни ключове и отчитащи скали. Мониторите пред него предаваха от зали и коридори из цялата болница. Образът на няколко екрана беше постоянен, като този, наблюдаващ входа и преддверието. Другите се сменяха, тъй като обзорните видеокамери бяха подвижни и оглеждаха последователно зададените им сектори. Мъжът сънливо погледна към влязлата Мишел.

— Сама ли я остави в отделението? Смяташ ли, че е разумно?

— Тя ще се държи добре. Поръчаха ми да я оставя да види каквото поиска на първия етаж.

Мишел приближи големия компютърен терминал, където облечена като нея медицинска сестра наблюдаваше данните на близо четирийсет екрана. Принтерът на компютъра от дясната й страна периодично се задействаше и отпечатваше информация.

Мишел се отпусна тежко върху един стол.

— Кого, по дяволите, познава тя, че да бъде поканена, и то сама? — попита сестрата пред компютъра, като сподави прозявката си. — Прилича на някоя от проклетите сестри на частна практика или нещо от тоя род. Не носи нито касинка, нито боне. А униформата й! Сякаш не я е сваляла от гърба си вече шест месеца.

— Нямам никаква представа чие протеже е. Директорът ми се обади и каза, че ще дойде, и поръча да я пуснем и да я забавляваме. А аз да му се обадя, щом пристигне. Мислиш ли, че се подготвя нещо пикантно?

Сестрата пред компютъра се изсмя.

— Направи ми тази услуга — продължи Мишел — и чукни името Шон Бърман. Изпратен е от Мемориалната. Трябва ми номерът и мястото му.

Сестрата започна да подава нужната информация.

— При следващото ни дежурство — предложи тя — можеш да останеш пред компютъра, пък аз ще обикалям. Играта с тази машина започва да ме изнервя.

— С удоволствие. Цяла седмица съм дежурна наблюдаваща и единственото, което наруши скуката, е посещението на тази особа. Ако преди година някой ми бе казал, че сама ще се грижа за сто пациенти в интензивно отделение, щях да му се изсмея в лицето.

На един от екраните светна надпис: Шон Бърман, възраст 33, пол — мъжки, раса — бяла. Диагноза: церебрална мозъчна смърт вследствие усложнения при анестезия. Номер 323, сектор Б-4. Стоп.

Сестрата подаде обратно на компютъра цифровите данни за номера и сектора.

Мъжът от охраната в другия край на стаята седеше приведен напред, загледан както обикновено в мониторите; бяха минали два часа от последната му почивка и почти година, откакто започна работа тук. На екран 15 се наблюдаваше главното отделение. Видеокамерата бавно обхождаше огромната зала от единия до другия край. Висящите голи тела на пациентите не представляваха интерес за мъжа от охраната. Вече бе привикнал към отвратителната гледка. Екран 15 автоматично превключи картината към сектора с интензивното отделение за посещения и камерата започна своя пореден оглед.

Мъжът изведнъж се изправи на стола и се вгледа в екрана. Премина на ръчно управление и върна картината от главното отделение. Видеокамерата отново обходи огромната зала.

— Посетителката е напуснала главното отделение! — каза мъжът от охраната.

Мишел извърна очи към екран 15.

— Така ли? Ами провери отделението за посещения и коридора. Може да й е станало неприятно. Главното отделение е шокиращо за тези, които го посещават за пръв път.

Мишел погледна през стъклото към чакалнята, но Сюзан не се виждаше и там.

Екранът на компютъра просветна: Препарат 323, сектор Б-4 преустановено наблюдение. 3:10 ч., 26 февруари. Причина за смъртта — спиране на сърцето. Стоп.

— Е, ако е дошла тук заради Бърман, закъсняла е — обади се безучастно Карин.

— Няма я в отделението за посещения — каза мъжът, като въртеше камерите. — Няма я и в коридора. Не е възможно!

Мишел стана от стола и тръгна към вратата, без да откъсва поглед от екран 15.

— Успокойте се, ще я открия. — Тя се обърна към Карин. — Може би ще трябва отново да се свържеш с директора. По-добре ще е да се отървем от това момиче.