Робин Кук
Кома (34)

Четвъртък, 26 февруари, 10:41 ч.

Пътеката извиваше вляво и се губеше сред преплетени трънаци и чепати дъбове. Извитите клони образуваха сводест тунел, в който не се виждаше на повече от две-три крачки. Сюзан тичаше и не смееше да погледне назад. Пред нея беше безопасността; още малко, и ще успее. Но пътеката се стесни, клоните се сведоха още по-ниско и препречиха пътя. Трънаците се вкопчиха в дрехите й. Тя отчаяно се мъчеше да се отскубне. Пред нея се виждаха някакви светлини. Безопасността. Но колкото повече се дърпаше, толкова повече се оплиташе, сякаш бе попаднала в гигантска паяжина. Опита се да разкъса примката около краката си, но ето че и ръцете й се оплетоха в паяжината. Оставаха й броени минути. Трябваше на всяка цена да се освободи. После чу клаксон на автомобил и едната й ръка се освободи. Звукът се повтори и тя отвори очи. Намираше се в Бостънския мотел, стая 731.

Сюзан седна в леглото и огледа стаята. Това беше сън, повтарящ се сън, който не бе я спохождал от години. Събуждането й донесе облекчение и тя се отпусна назад, като придърпа завивките. Клаксонът, който я бе събудил, изсвири за трети път. Последваха приглушени викове и скоро настъпи тишина.

Стаята, в която се намираше, издаваше типична американска безвкусица. Две големи легла с избледнели покривки на цветя; груб килим в някакъв нюанс на светлозелено на близката стена — тапети с повтарящ се цветен мотив в зелено, а на далечната — в бледожълто. Над леглото имаше картина — евтина репродукция на селска идилия с няколко патици и овце. Мебелите също бяха евтини, но налице беше задължителната за пребиваване в мотел утеха — внушителен цветен телевизор със седемдесет и два сантиметров екран. Естетиката едва ли имаше думата в бостънския мотел.

Мястото поне предлагаше безопасност. След като напусна апартамента на Белоус в малките часове на нощта, единственото й желание беше да се приюти където и да е, само да поспи спокойно. От Кеймбридж стрийт много пъти бе зървала яркия надпис на мотела, толкова ужасен, че едва ли можеше да привлече изморените. Въпреки това стаята й бе осигурила убежището, от което се нуждаеше. Регистрира се като Лори Симпсън и изчака във фоайето цели петнайсет минути, преди да се качи. Мъжът на рецепцията я изгледа особено и тя му даде още пет долара, като поръча да й се обади, ако някой попита за нея. Спомена, че си има неприятности заради ревнивия си любовник. Администраторът й намигна, благодарен както за петте долара, така и за доверието, което му оказваше. Сюзан разбра, че е приел думите й безрезервно; бе й повярвал от чисто мъжка суета.

Независимо от предпазните мерки премести бюрото пред вратата и едва тогава си позволи да се отпусне. Не беше спала дълбоко, както показваше последният й сън, но се чувстваше сравнително отпочинала.

Спомни си силните думи, разменени с Белоус предната нощ, и се поколеба дали да му се обади. Съжаляваше за казаното, чувстваше, че е било напълно излишно. Сети се и за налудничавите си подозрения и се смути. Въпреки всичко при нейното свръхвъзбудено състояние реакциите й бяха обясними. Изненадана бе, че Белоус не прояви повече толерантност. Но естествено, той искаше да стане хирург и тя трябваше да разбере, че поради професионалните му амбиции му беше трудно, ако не и невъзможно да се отърси от предубеждението. Все пак тя съжаляваше за скарването ако не за друго, то поне заради факта, че Белоус успешно бе изиграл ролята на съдник на идеите й. В края на краищата тя наистина нямаше представа за мотивите, а ако бе замесена някаква голяма организация, то би трябвало да има и мотиви.

Може би коматозните пациенти бяха жертви на някаква бандитска вендета? Сюзан веднага отхвърли тази идея, като си спомни за Бърман и дори Нанси Грийнли. Не, не беше възможно. Ами ако е имало изнудване? Семействата не са платили и ето на! Но и това изглеждаше малко вероятно. Би било трудно начинът на действие да се запази в тайна. По-лесно би било убийствата да се извършат извън болницата. Сигурно имаше конкретна причина всичко това да става в болницата. Сигурно при всеки случай са действали по определена схема, но какво бе общото между жертвите?

Докато размишляваше, Сюзан премести телефона на леглото, набра номера на Медицинския институт и поиска да я свържат с кабинета на декана.

— Секретарката на доктор Чапман ли е? Обажда се Сюзан Уилър… точно така, скандално известната Сюзан Уилър. Вижте, бих желала да предадете нещо на доктор Чапман. Не е нужно да го безпокоите. Днес трябваше да започна обучението си по хирургия във Ветеранската, но прекарах ужасна нощ и имам силни болки в корема, които не затихват. До утре сигурно ще се оправя, но ако се наложи да остана на легло, ще се обадя повторно. Молбата ми е да уведомите доктор Чапман, както и катедрата по хирургия във Ветеранската болница. Мога ли да разчитам на вас? Благодаря.

Сюзан затвори телефона. Часът беше десет без петнайсет. Отново вдигна слушалката и набра Мемориалната болница. Поиска връзка с кабинета на д-р Старк.

— Обажда се Сюзан Уилър. Бих желала да говоря с доктор Старк.

— Да, мис Уилър. Доктор Старк очакваше да позвъните в девет. Тревожи се за вас. Ей сега ще ви свържа.

Сюзан чакаше и въртеше телефонния кабел между палеца и показалеца си.

— Сюзан? — Гласът на д-р Старк прозвуча загрижено. — Радвам се да ви чуя. След онова, което ми разказахте за премеждието си вчера следобед, се обезпокоих, като не се обадихте. Добре ли сте?

Сюзан се поколеба дали да се придържа към версията, предназначена за Чапман. Ами ако случайно двамата се срещнат? Реши, че е най-добре да бъде последователна.

— Имам болки в корема и затова съм още в леглото. Иначе се чувствам отлично.

— Почивката ще ви се отрази добре. Що се отнася до вашите молби — имам и лоши, и добри новини. С кои да започна?

— Избирам лошите.

— Относно връщането ви тук, в Мемориалната, говорих с Орън, после с Харис и накрая с Нелсън, но за жалост те са непреклонни. Естествено, не те ръководят отдела по хирургия, но ние тук зависим един от друг и, да си призная, не настоявах прекалено много. Ако бяха изразили колебание, щях да съм по-настоятелен, но — уви! Вие наистина сте разбунили духовете, млада госпожице!

— Разбирам… — Сюзан не беше изненадана.

— Освен това, ако се върнете тук, ще ви бъде трудно да се преборите със създаденото мнение за вас. То ще ви пречи на всяка крачка. Най-добре ще е да оставим нещата да утихнат.

— Предполагам…

— Програмата във Ветеранската болница е всеобщо утвърдена, пък и там бихте правили повече операции, отколкото при нас.

— Може и така да е, но в сравнение с Мемориалната преподаването е далеч по-посредствено.

— С другата ви молба, за института „Джеферсън“, повече ми провървя. Успях да говоря с директора и намекнах за специалните ви интереси в областта на интензивното лечение и за това, че имате огромно желание да посетите неговата болница. Той любезно се съгласи да ви приемат, но извън натоварените часове, някъде след пет. Все пак постави условия. Трябва да отидете сама, друг освен вас няма да бъде допуснат.

— Разбира се.

— Отидох твърде далеч, струва ми се, излязох извън границите на моите права, тъй да се каже, затова бих предпочел да не споменавате за посещението си пред никого. Не забравяйте, че трябваше да положа немалко усилия, за да издействам поканата ви. Казвам това не защото искам да се чувствате задължена или нещо от тоя род, но донякъде като компенсация, че не успях да ви върна отново тук, в Мемориалната. Директорът на института беше категоричен, че няма да допусне друг освен вас. Позволяват групови посещения само когато имат време да ги наблюдават. Мястото е доста специално, както сама ще се уверите. Би било неудобно да си вземете придружител. Така че трябва да отидете сама. Предполагам, разбирате това.

— Естествено.

— Добре тогава, после ще искам да чуя мнението ви. Аз самият още не съм бил там.

— Много ви благодаря, доктор Старк. О, има и още нещо… — Сюзан се замисли дали да каже на Старк за втората среща с Д’Амброзио. Отказа се, защото завеждащият хирургия предния ден я бе съветвал да отиде в полицията, а сега направо би настоял. Поне за момента Сюзан не желаеше полицията да се намесва. Ако зад цялата тази работа стоеше някоя голяма организация, беше наивно да мисли, че те не са предвидили подобна възможност. — Не зная дали това е важно — продължи тя, — но открих клапан върху тръбата, която подава кислород за осма операционна зала. Близо до главната шахта.

— Близо до какво?

— Главната шахта, където минават всички тръби.

— Сюзан, вие сте направо забележителна. Как открихте това?

— Качих се в таванското пространство и проследих тръбите, захранващи операционните зали.

— Таванско пространство! — Старк повиши раздразнено глас: — Вие прекалявате, Сюзан. Не мога да ви простя, че сте се катерили над операционните зали.

Сюзан очакваше да чуе най-страшното, както бе станало с Маклиъри и Харис. Но този път последва мълчание.

— Както и да е — отново заговори Старк, — казахте, че сте открили клапан върху тръбата, която захранва с кислород осма зала. — Гласът му отново беше почти естествен.

— Точно така — каза Сюзан предпазливо.

— Е, мисля, че зная за какво служи. Председател съм на Комисията в операционното отделение, както сигурно сте се досетили. Този клапан вероятно е за освобождаване от въздушните мехурчета, когато системата е претоварена. Тъй или иначе, ще накарам някой да провери, за по-сигурно. Впрочем кой е пациентът, когото искате да видите в института „Джеферсън“?

— Шон Бърман.

— О, да. Спомням си. Един от случаите на Спалек. Менискус, струва ми се. Трагедия… Мъжът нямаше и трийсет. Истински срам. Е, желая ви успех. Кажете ми, ще ходите ли във Ветеранската днес?

— Не, болките в стомаха ще ме задържат на легло поне до обяд. Но утре сигурно ще мога отново да се заловя за работа.

— Надявам се бързо да се оправите, Сюзан.

— Благодаря ви, че ми отделихте толкова време, доктор Старк.

— Няма защо, Сюзан.

Линията прекъсна и Сюзан затвори телефона.

 

 

Изцапаните ръкавици паднаха в кошчето. На рафта до него имаше няколко напоени с кръв тампона, които висяха като мръсни дрехи, проснати върху въже. Белоус изчака сестрата да развърже връзките на операционния му екип. Хвърли го в коша до вратата и излезе.

Беше направил една обикновена гастректомия — процедура, която по принцип обичаше да извършва. Но специално тази сутрин умът му беше другаде и затварянето на двата слоя на стомаха и на тънкото черво бе по-скоро отегчително, отколкото приятно. Белоус непрестанно мислеше за Сюзан. Обземаше го ту нежна загриженост, примесена с угризения за думите, които я бяха прогонили предната нощ, ту самодоволство, щом си припомнеше своите справедливи забележки. Вече бе отишъл твърде далеч, бе рискувал твърде много, а беше съвсем ясно, че Сюзан няма никакво намерение да се откаже от идиотското си хрумване, което без съмнение щеше да провали кариерата й.

От друга страна, сладостният спомен от предпоследната вечер все още не го напускаше. Младото момиче го бе накарало да откликне тъй естествено. Неусетно помежду им се бе породила особена взаимност. Белоус осъзна колко много харесва Сюзан, макар че знаеше толкова малко за нея и въпреки проклетия й инат.

Той издиктува пред магнетофона протокола за току-що приключилата гастректомия с обичайния за лекарите монотонен глас, като завършваше всяко изречение с вокализирана „точка“. Сетне отиде да се преоблече.

Бе допуснал да си признае колко силно го привлича Сюзан и това го накара да застане нащрек. Разбираше, че подобни чувства ще притъпят неговата обективност и реална преценка. Той не можеше да си позволи такова нещо точно сега, когато кариерата му висеше на косъм. Откакто Сюзан бе прехвърлена във Ветеранската болница, обстановката се бе поуспокоила. На визитации Старк се държеше учтиво, сякаш искаше да се извини за неоснователните подозрения за връзката на Белоус с намерените лекарства.

Вече готов за тръгване, Белоус влезе в стаята за събуждане, за да провери назначенията за своя пациент.

— Хей, Марк — провикна се някой иззад бюрото.

Обърна се и видя Джонстън да приближава.

— Какво става, по дяволите, с твоите студенти? Чувам, че момичето си го бивало.

Белоус не отговори, само го изгледа въпросително. Точно сега нямаше никакво желание да обсъжда поведението на Сюзан.

— Казаха ли ти твоите студенти какво се е случило тази сутрин в института? Отдавна не съм чувал подобна история. Снощи някакъв идиот нахълтал в сградата по анатомия. Трябва да е бил смахнат, защото изпразнил един пожарогасител, отвил всички трупове за обучение на първокурсниците, стрелял където му падне, заключил се в хладилната камера и накрая се издокарал с труповете. Съборил цял ред, дори прострелял няколко. Представяш ли си? — Джонстън прихна развеселен.

На Белоус не му беше до смях. Той гледаше Джонстън, но си мислеше за Сюзан. Беше му казала, че повторно я преследвали, някой се опитал да я убие. Възможно ли бе това да е същият човек? Хладилната камера? Сюзан бързо се превръщаше в пълна загадка. Защо не беше му казала повече?

— Тоя тип замръзнал ли е?

Джонстън трябваше да овладее смеха си, за да може да говори:

— Не, поне не целият. Посред нощ някой съобщил в полицията, но без да се представи. Те помислили, че това е някоя студентска лудория, и проверили едва когато дошла сутрешната смяна. Докато стигнат дотам, човекът изгубил съзнание, както си седял в ъгъла. Телесната му температура била трийсет и три градуса, но момчетата от института успели да го разтопят, без да стигне до ацидоза^[1]. Мисля, че е доста похвално за тези глупаци. Единствената беда е, че чакали да минат два часа и тогава ме извикали за консулт. А знаеш ли как го наричат сестрите от интензивното?

— Не мога да отгатна. — Белоус го слушаше с половин ухо.

— Ледените Топки. — Джонстън отново избухна в смях. — Намирам, че е доста умно. По аналогия с Горещи Устни от филма „Военнополева болница“. Каква двойка само — Горещи Устни и Ледени Топки.

— Ще оживее ли?

— Сигурно. Ще се наложи да ампутирам. В най-добрия случай ще поскъсим краката. След ден-два ще стане ясно колко. Бедното копеле може да загуби дори и ледените топки.

— Откриха ли нещо за него?

— Какво имаш предвид?

— Ами името му, откъде е…

— Нищо не е ясно. Оказа се, че носи фалшиви документи. Това събуди голям интерес у полицаите. Мърморел нещо за Чикаго. Смахнат тип! — Джонстън произнесе последните думи с такава гримаса, сякаш бе някакво важно тайно съобщение, и се запъти към бюрото си.

Белоус реши да провери състоянието на оперирания пациент. Жизнените функции имаха устойчиви показатели. После провери болничния лист „История на заболяването“. Рийд беше написал назначенията правилно. Белоус си мислеше за човека в хладилната камера. Историята изглеждаше толкова чудновата. Отново се запита дали това наистина бе мъжът, преследвал Сюзан. Но как е успяла да го заключи в камерата? И защо, по дяволите, не беше споменала за това? Може би изобщо не беше й дал такава възможност. Ако тя беше заключила мъжа в камерата, сигурно ще я подведат под отговорност. Възможно ли беше тя да е направила анонимното обаждане?

Белоус провери превръзката на пациента. Беше си на мястото и не беше напоена с кръв. Венозната система течеше нормално.

После отново се замисли за Сюзан и реши, че онзи луд в камерата сигурно е бил мъжът, който я преследваше. В такъв случай за нея бе важно да знае, че е настанен в болница в критично състояние.

Белоус набра Медицинския институт и помоли да го свържат с общежитието. Изчака телефонът на Сюзан да иззвъни дванайсет пъти, преди да се откаже. После се обади отново в централата в общежитието и помоли да й предадат да го потърси, когато се върне.

След това отиде да обядва.