Робин Кук
Кома (32)

Четвъртък, 26 февруари, 1:00 ч.

Като всеки многолюден град Бостън никога не потъваше напълно в сън. Но за разлика от други градове шумовете в него почти не стихваха. Облегната назад в таксито, което се носеше по Стороу Драйв, Сюзан забеляза само две-три коли, които профучаха в обратна посока. Беше капнала и жадуваше за сън. Денят наистина бе тежък.

Раните по лицето й болезнено туптяха. Тя леко докосна бузата си, да провери дали отокът не е спаднал. Загледа се навън към Еспланадата и замръзналата река Чарлс. Тук-там светлините на Кеймбридж негостоприемно проблясваха. Таксито зави рязко в Парк Драйв, Сюзан залитна и се подпря с ръка, за да не падне.

Опита се да прецени какво е постигнала. Изводът не беше особено окуражаващ. Разполагаше с около трийсет и шест часа относителна свобода на действие, през които трябваше да ускори разследването, но очевидно нямаше да успее да ги оползотвори. Неохотно си призна, че е изчерпала идеите си и не знае какво да прави по-нататък. През деня не можеше да се движи из Мемориалната болница, където всички — Нелсън, Харис, Маклиъри и Орън — бяха против нея. Съмняваше се, че сестринската униформа ще й помогне при евентуална среща с някого от тях.

Все пак нужни й бяха допълнителни данни от компютъра, а и останалите папки с болнични листове. Имаше ли някакъв начин да ги получи? Дали Белоус би й помогнал? Съмняваше се. Сега знаеше, че той наистина се бои за мястото си в болницата. Безгръбначно същество, помисли си тя.

Ами Уолтърс? Каква връзка има неговото самоубийство с намерените лекарства?

Сюзан плати на шофьора и излезе от таксито. Реши, че на сутринта ще се опита да разбере нещо повече за Уолтърс. Сигурно бе замесен. Но по какъв начин?

Тя сложи ръка върху топката на входната врата в очакване да чуе познатото бръмчене. Но портиера го нямаше. Странно, винаги когато бе нужен, той изчезваше. Сюзан изруга и затърси ключовете в джоба на палтото си.

Стъпалата до нейния етаж тази вечер й се сториха безбройни. На няколко пъти се спря, неспособна да преодолее физическата и психическата преумора.

Опита се да си спомни дали според Белоус сред лекарствата, намерени в злополучното шкафче, е имало сукцинилхолин. Виж, за курарето бе сигурна, но не и за сукцинилхолина. Тя изкачи стълбите все така замислена. Мина още цяла минута, докато открие ключа и го пъхне в ключалката.

Въпреки умората в последния миг си спомни за топченцето хартия. Наведе се да го потърси, но не го откри. Някой беше отварял вратата.

Тя предпазливо отстъпи назад. Спомни си ужасното лице на своя нападател. Ако беше вътре, той сигурно я очакваше, готов да й се нахвърли. Сети се за ножа, който не бе използвал миналия път. Сюзан знаеше, че има много малко време. Единственото й предимство бе, че ако е в стаята, не би могъл да знае, че тя е отвън. Разполагаше с няколко секунди.

Ако извика полиция и го заварят в нейната стая, ще си осигури безопасност поне за няколко часа. Но тя си спомни предупреждението му да не съобщава в полицията, както и снимката на брат си. Дали не беше просто крадец или сексуален маниак? Едва ли. Сюзан си даваше сметка, че мъжът, който я бе нападнал, беше професионалист и хич не се шегуваше. Трябваше да бяга, може би дори да напусне града. Дали пък да не извика полицията, както бе предложил Старк? Сама няма да се справи, това й беше до болка ясно.

Всъщност защо ще я нападат повторно? Успя да си внуши, че никой не я е следил. Може би хартиеното топче само се е изхлузило. Сюзан отново пристъпи към вратата.

— Какво, по дяволите, става с тази ключалка? — каза тя на висок глас, като подрънкваше с ключовете, за да печели време.

Спомни си, че портиера го нямаше долу. Дали да не почука на някой от съседите под предлог, че ключът й заяжда? Сюзан отстъпи и тръгна към стълбите. Нищо по-добро не можа да измисли в момента. С Марта Файн от третия етаж бе достатъчно близка, за да си позволи дори в този късен час да я обезпокои. Все ще й хрумне някакво извинение. Най-добре Марта да не знае истината. Ще й каже, че не може да си влезе в стаята и се налага да спи при нея.

Сюзан стъпи полека на първото стъпало. Дъските безмилостно изскърцаха. Звукът беше съвсем красноречив. Ако някой се бе скрил зад вратата на стаята й, той положително също го бе чул. Тя се спусна стремително надолу. Беше на третия етаж, когато чу как ключалката й изщрака, но не посмя да спре. Ами ако Марта не е в стаята си? Ами ако откаже да отвори? Сюзан знаеше, че не бива да рискува отново да я спипат. Изглежда, всички в общежитието вече спяха дълбоко, макар да бе само малко след един.

Горе вратата се отвори с трясък и се блъсна в стената. Някой изтича до перилата на стълбището, но Сюзан не посмя да погледне. Очевидно трябваше да напусне общежитието. По-лесно щеше да заблуди своя преследвач из коридорите на Медицинския институт. Когато стигна приземния етаж, чу го да тръгва по стълбите надолу.

Сюзан зави рязко наляво в малък сводест проход. Блъсна вратата, която извеждаше на двора, но не мина през нея, а остави автоматът бавно да я притвори. Обърна се, влезе в съседното крило на общежитието и веднага затвори след себе си. Стъпките вече се чуваха на площадката на втория етаж.

За да не вдига шум, тя не посмя да се затича. С бързи крачки отмина здравния студентски кабинет и в дъното на коридора излезе на стълбището към сутерена.

Бавно притварящата се врата към двора заблуди Д’Амброзио, но той бързо се ориентира. Не беше новак в преследванията и изчисли точно преднината на Сюзан. Щом се озова на двора, разбра, че са го заблудили. Може би щеше да се хване, но наблизо нямаше други врати, в които тя би могла да се шмугне, затова се върна обратно, избра по-близката врата и хукна по коридора.

Сюзан влезе в тунела, свързващ общежитието с Медицинския институт. Бе почти сигурна, че се е отървала. Тесният коридор продължаваше напред трийсетина метра, после завиваше наляво и изчезваше от поглед. Сега вече тя подтичваше под светлината на голите електрически крушки в телени кошнички.

В дъното на тунела натисна дръжката и отвори аварийния изход. Хладният полъх я подсети, че в същия момент някой е отворил вратата в другия край. Последваха и тежките стъпки на тичащ човек.

— Боже мой — прошепна тя, обзета от паника. Дали не сбърка, като предпочете лабиринта в тъмната безлюдна сграда пред общежитието, пълно с хора, макар и заспали.

При спомена за желязната хватка на Д’Амброзио Сюзан отчаяно хукна нагоре по стълбището. Мъчеше се да си представи разположението на залите в сградата по анатомия. На първия етаж се намираха две големи амфитеатрални аудитории и няколко кабинета. На втория бе залата по анатомия с няколко лаборатории. На третия и четвъртия имаше само кабинети.

Тя отвори вратата на първия етаж. Тук цареше пълен мрак и само през малкото прозорци се процеждаше светлина от уличните лампи. Коридорът следваше в кръг амфитеатралното очертание на една от залите.

Сюзан се втурна към най-близката широка и ниска врата, през която по време на лекции вкарваха количките с пациенти за демонстрация. Още не бе затворила, когато чу стъпките да се приближават по коридора. Продължи напред към редиците с банки, издигнати стръмно една над друга, като последните се губеха в тъмнината.

Не смееше да погледне назад. Стъпките отминаха и затихнаха. После съвсем спряха. Тя все по-трудно различаваше партера на амфитеатъра зад нея. Стигна до последния ред и тръгна успоредно с него. Стъпките отново зачаткаха по мрамора отвън. Оставаха й няколко мига за размисъл. Паднеше ли в ръцете му, с нея бе свършено; трябваше на всяка цена да го заблуди или да се скрие, докато той се откаже и си тръгне. Тунелът към административната сграда бе още една възможност, ала често вечер на връщане от библиотеката, когато се бе опитвала да мине напряко, тя бе намирала междинния изход заключен.

Вратата на залата хлопна и Сюзан замръзна. Смътно различи силуета на преследвача. Страхуваше се, че бялата сестринска униформа ще я издаде. Бавно приклекна, но облегалките на столовете от предната редица едва я прикриваха. Мъжът спря. Сюзан предположи, че оглежда залата, и тихичко легна на пода. Между облегалките на два стола видя как той се качи на подиума. Изглежда, търсеше нещо. Естествено! Ключовете за осветлението. Сюзан усети, че отново я обзема паника. На пет-шест метра от нея бе изходът към коридора за втория етаж. Дано само не беше заключено. Иначе оставаше вратата на отсрещната страна на амфитеатъра. В това време Д’Амброзио щеше да я настигне. Ако вратата беше заключена, с нея бе свършено.

Чу се щракване и светлината заля подиума. Ясно се открои отблъскващо сипаничаво лице, по което играеха странни сенки; очните кухини приличаха на зловещи дупки, прогорени в чудовищна маска. Ръцете шареха по стената. Последва ново щракване и ярък сноп светлина заля партера. Сега Сюзан вече виждаше Д’Амброзио ясно.

В миг запълзя към вратата. Щракна трети електрически ключ и редица лампи освети черната дъска. Д’Амброзио забеляза таблото на централното осветление отляво. Когато тръгна към него, Сюзан стана и се спусна към вратата. Сложи ръка върху топката едновременно със светването на лампите в залата. Заключена!

Момичето се втренчи надолу. По деформираните от белези устни на мъжа заигра злорада усмивка. Той се втурна по стълбите, като прескачаше по две-три наведнъж.

Сюзан отчаяно заблъска вратата. Изведнъж забеляза, че резето отвътре е пуснато. Дръпна го и отвори. Хвърли се напред и затръшна вратата след себе си. Чуваше тежкото дишане на мъжа, наближил последния ред.

Съвсем наблизо на стената тя видя пожарогасител с въглероден двуокис. Дръпна го и го разклати. Металният звук от обувките приближаваше. Тя се извърна в мига, в който вратата се отвори, и натисна бутона на пожарогасителя. Внезапно освободеният газ отекна като гръм в тишината на празната сграда. Струя сух лед покри лицето на Д’Амброзио. Той политна назад и се удари в последния ред столове. Едрото му тяло се олюля и се строполи върху облегалките. Една от тях се заби в ребрата му. Протегнал ръце, той се опитваше да се задържи, но все не успяваше. Просна се зашеметен между четвърти и пети ред.

Сюзан така се изненада, че пристъпи в залата и проследи с очи падането на Д’Амброзио. Постоя така за миг с надеждата, че той е загубил съзнание. Ала мъжът сви крака и се изправи на колене. Вдигна лице към нея и въпреки силната болка успя да се ухили.

— Обичам ги… когато се съпротивляват — процеди през зъби.

Сюзан вдигна пожарогасителя и го запрати с всичка сила към коленичилата фигура. Д’Амброзио понечи да се дръпне, но тежката метална бутилка го удари в лявото рамо и го събори отново. Тялото му се блъсна в столовете, пожарогасителят отскочи още четири-пет реда по-надолу и спря.

Сюзан тръшна вратата зад себе си и спря задъхана. Господи, какъв човек беше този? Трябваше да измисли начин да го задържи. Беше извадила невероятен късмет, като го нарани, но очевидно той не беше извън играта. Последната й надежда бе голямата камера за дълбоко замразяване в залата по анатомия.

В коридора пред нея проникваше само бледата светлина от прозореца в дъното. Именно там бе входът за залата по анатомия. Без да губи повече време, Сюзан хукна нататък. Много скоро чу да се отваря вратата на аудиторията.

Д’Амброзио бе успял да се съвземе. Гърдите го боляха, усещаше лявото си рамо натъртено, но бесният гняв му даваше сили. Сега вече нищо не можеше да го усмири. Мисълта, че това опърничаво маце му се изплъзва, го побъркваше. Сега вече твърдо бе решил — първо ще я убие, а после… В дясната си ръка стискаше своя „Барета“ с поставен заглушител. Бе зърнал Сюзан да хлътва зад някаква врата и стреля, без да се цели. Куршумът мина на около педя от момичето, удари рамката на вратата така, че се разхвърчаха трески.

Изстрелът прозвуча като удар от тупалка. В първия миг Сюзан не разбра какво е това, докато изпращяването на ранената дървесина не й подсказа, че това беше пистолет, и то със заглушител.

— Край на играта, мръснице — извика Д’Амброзио.

Болката му пречеше да тича, но той бе сигурен, че я е хванал натясно.

В залата по анатомия Сюзан спря за миг и се опита да се ориентира в полумрака. После залости вратата зад себе си. По това време на годината първокурсниците бяха някъде по средата на обучението си по анатомия. Зелените мушами, покриващи дисекционните маси, изглеждаха светлосиви на мъртвата светлина. Сюзан изтича към камерата за дълбоко замразяване в другия край на залата. Извади големия клин, пъхнат в резето, и той увисна на синджира. С мъка придърпа тежката врата, и се мушна вътре. Дръпна я зад себе си и чу шумното щракване при затварянето й. Пипнешком потърси ключа до вратата и запали осветлението.

Камерата беше огромна, поне три на девет метра. Сюзан съвсем ясно си спомни първия път, когато я видя. Човекът, който я обслужваше, обичаше да я показва на студентите, един по един, ала по някаква неизвестна, несъмнено перверзна причина бе по-благосклонен към момичетата. Той отговаряше за труповете, оставени тук за дисекция. След съответната обработка ги окачваха на куки, пъхнати във външните ушни канали. Куките висяха на ролкови носачи, които се плъзгаха по релси в тавана, за да се улесни движението. Вкочанени голи тела с цвят на блед мрамор. Жени и мъже, католици и евреи, белокожи и цветнокожи — всички бяха заедно, равни пред смъртта. С лица в разкривени гримаси. Очите на повечето бяха затворени и само тук-там човек срещаше празен изцъклен поглед, втренчен в безкрайността. Когато Сюзан за първи път бе видяла четирите редици замръзнали трупове, увиснали като ненужни дрехи в някакъв леден шкаф, краката й се подкосиха. Още тогава тя се зарече да не стъпва повече тук. До тази нощ бе стояла далеч от „хладилничето“, както нежно го наричаше човекът, който го обслужваше. Но сега положението бе различно.

Камерата се осветяваше от единствената мощна крушка в дъното, която хвърляше ужасяващи сенки по пода и тавана. Сюзан се опитваше да не гледа към деформираните тела. Тя трепереше от студ и трескаво се мъчеше да разсъждава. Имаше само няколко минути. Сърцето й биеше учестено. Очакваше всеки миг мъжът да влезе. На всяка цена трябваше да измисли нещо.

Пред залата по анатомия Д’Амброзио спря и ритна заключената врата. Удари с крак едно от матираните стъкла, промуши ръка и натисна бравата. Огледа се в недоумение. Затвори вратата и опря в нея най-близката маса, за да не може птичката да избяга. Сетне пристъпи до първата покрита маса и рязко дръпна мушамата.

Рязко отстъпи назад, забравил дори болката от счупеното ребро. Известно време не можа да откъсне очи от трупа. Кожата на главата беше изрязана, зъбите и очите — оголени. Косата беше обелена и нагъната назад на руло. Предната част на гръдния кош и на корема липсваше. Извадените органи бяха изсипани вътре безразборно.

Д’Амброзио се върна към вратата, за да запали лампите, но после се отказа от страх да не би светлината през големите прозорци да вдигне на крак охраната. Не че не можеше да се справи с няколко неопитни пазачи, но искаше да пипне Сюзан, без да му се бъркат.

Един след друг той откри всички трупове в залата. Стараеше се да не гледа нарязаните тела. Искаше само да се увери, че Сюзан не е сред тях.

После огледа внимателно залата. От дясната страна въздушната струя поклащаше няколко скелета, окачени на синджири. Зад тях в огромен шкаф бяха наредени безброй стъкленици с образци. В дъното на помещението зад бюрата се виждаха две врати. Едната сякаш водеше към хладилна камера, а другата — към нещо като килер, който се оказа празен. Едва тогава Д’Амброзио забеляза големия стоманен клин, увиснал на другата врата. Ехидната усмивка отново плъзна по лицето му и той прехвърли пистолета в лявата си ръка. Отвори вратата и за пореден път се стресна. Висящите тела приличаха на зловещи привидения.

Стъписан от гледката, мъжът трескаво шареше с очи. Неохотно прекрачи прага, посрещнат от студа.

— Знам, че си вътре, мръснице! Я излез да си поговорим пак. — Гласът му прозвуча глухо. Затвореното пространство и вкочанените трупове го изнервяха. Не си спомняше някога да се бе чувствал така несигурен.

Надникна в първия проход между труповете. Направи предпазливо две крачки вдясно и огледа следващия. В дъното видя голата електрическа крушка. Изви глава назад към вратата и направи още няколко крачки, за да огледа и последния проход.

Вкопчила се в релсата, Сюзан чувстваше как ръцете й отмаляват. Ориентира се къде е нейният преследвач едва когато той повторно извика:

— Хайде, кукло! Не ме карай да претърсвам.

Беше сигурна, че Д’Амброзио е някъде в началото на последния ред. Сега или никога! Опряла гръб във вкочанения гръден кош на последния труп в редицата — близо стокилограмов негър — Сюзан бе закрепила свитите си крака върху раменете на стара жена и сега с всички сили ги изпъна.

Отначало целият ред висящи тела почти незабележимо се придвижи напред. Преодоляла първоначалната тежест, тя се оттласна повторно и подобно плочки от домино цялата редица вкочанени тела политна напред.

Д’Амброзио долови зараждащия се шум от това движение. За миг застина, като се опитваше да го определи. С котешка бързина отскочи и се втурна към вратата, но закъсня с част от секундата. Едва когато стигна третия ред, видя връхлитащата маса. Инстинктивно вдигна пистолета и стреля. Ала неговият нападател отдавна бе мъртъв.

Срещу него с удивителна скорост се носеше призрачно бяло тяло, с устни, застинали в зловеща усмивка. Деветдесет килограма замръзнала човешка маса се стовариха отгоре му и го притиснаха в стената на камерата. Останалите трупове налетяха един след друг върху първия. Някои изпаднаха от куките и безразборната маса замръзнали крайници го покри.

Сюзан пусна релсата и скочи на пода. След това хукна към отворената врата. Д’Амброзио се опитваше да разбута телата. Пречеше му силната болка, а и нямаше добра опора. Зловонната миризма на формалина го задушаваше. В мига, в който Сюзан профуча край него, той се помъчи да я сграбчи или поне да измъкне пистолета си, но кокалестата ръка на един труп го беше заклещила.

— Мамицата ти! — извика той и напъна всички сили, за да се освободи от притискащата го тежест.

Но Сюзан вече бе навън.

Д’Амброзио успя да се изправи. Разбута нападалите тела и се хвърли към изхода. От външната страна Сюзан вече буташе с всички сили и набралата инерция врата се затвори. Резето щракна. С треперещи ръце Сюзан се мъчеше да напъха клина. Отвътре Д’Амброзио се бореше с ключалката. Момичето го бе изпреварило с частица от секундата. Ето че клинът залости вратата.

Сюзан отстъпи назад. Сърцето й щеше да изхвръкне. Чу приглушен вик, след него и тъп удар. Д’Амброзио стреляше във вратата. Но тя беше тридесет сантиметра дебела. Последваха още няколко безрезултатни изстрела.

Сюзан се обърна и побягна. Най-накрая осъзна истинската опасност, надвиснала над нея. Трепереше неудържимо и преглъщаше сълзите си. Трябваше да потърси помощ, истинска помощ.