Робин Кук
Кома (29)

Сряда, 25 февруари, 19:15 ч.

Сюзан не хранеше илюзии относно положението си. Беше в опасност и трябваше да внимава. Който бе решил да я сплаши, несъмнено очакваше да се откаже от намеренията си и да кротува поне за известно време. Следователно за около 48 часа разполагаше с относителна свобода. А след това — кой знае.

Решимостта й се подхранваше най-вече от мисълта, че някой я е сметнал за достатъчно важна, щом е решил да я сплашва. Това можеше да означава, че е на прав път. Вероятно разполагаше с повечето отговори, но не ги свързваше правилно. Виждаше се в ролята на професора, старателно издирил цялата информация, необходима, за да се разгадае тайната на ДНК. Но не я подредил правилно и затова били необходими изобретателността на умове като Уотсън и Крик, които обединили всичко и съзрели молекулата като чудесна двойна спирала.

Сюзан внимателно листеше бележника си и отново препрочиташе написаното. За пореден път се върна към описанието на комата и известните причини за нея. Подчерта заглавията на статиите, които все още възнамеряваше да прочете, както и скорошната публикация по анестезиология, която бе видяла в кабинета на Харис. После препрочете обстойните си бележки за Нанси Грийнли и за двете жертви на респираторен блок. Сигурна бе, че отговорът е пред нея, но не може да го съзре. Знаеше, че са й необходими повече данни, за да открие възловите прилики. Трябваше да вземе листовете с история на заболяването от Маклиъри.

В 19:15 ч. бе готова да излезе. Като в криминален филм тя огледа паркинга от прозореца, за да разбере дали я следят открито. Разгледа колите, но не видя никого. Дръпна завесите и заключи вратата, като остави лампата в стаята да свети. В коридора се спря за момент и понеже си спомни как правят във филмите, смачка малко късче хартия и внимателно мушна топчицата в пролуката между вратата и страничната рамка на касата, близо до пода.

В сутерена на общежитието имаше тунел, който водеше към сградата по анатомия и патология. През него минаваха тръбите за парното и електрическото захранване, но студентите го използваха при лошо време. Сюзан нямаше представа дали ще я следят, но й се искаше да направи преследването трудно, дори невъзможно. Вратата между сградата по анатомия и тази на администрацията не беше заключена и тя мина по пасажа. После излезе през медицинската библиотека и взе такси за Хънтингтън Авеню. След четвърт миля накара шофьора да завие в обратна посока и да мине отново покрай мястото, откъдето му бе махнала да спре. Сгушена в палтото си, за да не я разпознаят, тя надзърна да разбере дали я следят. Не видя никой, който да изглежда подозрителен. Успокоена, поръча на шофьора да я закара до Мемориалната болница.

 

 

Като всеки професионален наемник Анджело д’Амброзио изпитваше особено задоволство от добре свършената работа. След като предаде посланието за Сюзан, той тръгна пеша към Хънтингтън Авеню и спря такси близо до моста Лонгфелоу. Шофьорът на таксито се зарадва, че най-сетне е намерил клиент за летището, което означаваше прилична такса и несъмнено голям бакшиш. Този ден попадаше все на стари госпожи, които отиваха до супермаркета.

Д’Амброзио се облегна назад, доволен от свършеното през деня. Нямаше представа какво се крие зад онова, което му възложиха тук, в Бостън. Но той рядко научаваше причината, а всъщност и не държеше да я знае. Когато се случеше да получи по-пълна информация и точни инструкции, и неприятностите бяха повече. Този път поръчката бе да отлети за Бостън вечерта на двайсет и четвърти и да отседне в хотел „Шератон“ в търговската част на града под името Джордж Таранто. На следващата сутрин трябваше да отиде на Стюарт стрийт, номер 1833 и по-точно в приземния апартамент и да принуди някакъв човек на име Уолтърс да напише бележка със следното съдържание: „Опиатите бяха мои. Не мога да понеса последствията“. И да го очисти по начин, който предполага самоубийство. Поръчаха му и друго: да издебне насаме една студентка по медицина на име Сюзан Уилър и „да й изкара акъла“, като я предупреди, че ще пострада, ако не се върне към обичайните си занимания. Нарежданията бяха приключили с обичайните съвети да бъде внимателен. Получи информация за Сюзан Уилър, както и снимка на брат й, сведения за семейството и разписание на програмата й.

Като погледна часовника си, Д’Амброзио разбра, че ще пристигне навреме за обратния полет на TWA до Чикаго в 20:45 ч. Както обикновено щеше да намери своите хиляда долара в касетка за двайсет и четири часово ползване с номер 12, близо до багажното отделение на TWA. С чувство на задоволство Д’Амброзио наблюдаваше играта на светлините, проблясващи край прозореца. Почуди се каква ли бе връзката между онова плашило Уолтърс и привлекателната Уилър. Спомни си нейната външност и какво голямо усилие му струваше да не я изнасили. Започна да си представя поредица от садистични удоволствия, които събудиха спящия му член. Осъзна, че храни надежда да му наредят да се върне обратно за повторна среща с мис Уилър. Ако това се случеше, този път нямаше да й се размине.

На летището Д’Амброзио най-напред потърси телефонна кабина. Оставаше един малък детайл от установения ред — да се обади на шефа в Чикаго и да докладва за изпълнението на поръчката.

Телефонът иззвъня седем пъти според уговорката.

— Резиденция Сандлър — чу се глас от другия край на линията.

— Свържете ме с мистър Сандлър, моля — рече Д’Амброзио с досада в гласа.

Не му беше много ясна тази маневра, а освен това отнемаше ценни минути. Винаги трябваше да помни уговореното име. Ако чуеше погрешния вариант, затваряше и се обаждаше на друг номер. Той наплюнчи показалец и започна да рисува кръгове по стъклото на кабината.

Най-сетне гласът се обади отново:

— Чисто е.

— Бостън е готов, без проблеми — каза с равен глас Д’Амброзио.

— Пристигна ново нареждане. Мис Уилър трябва да се очисти колкото може по-скоро. Ти си избери как, но да изглежда като изнасилване. Изнасилване, разбра ли?

Д’Амброзио не повярва на ушите си. Та това приличаше на сбъдната мечта.

— Ще ви струва нещо отгоре — подхвърли небрежно той, като внимателно прикриваше похотливото си нетърпение да нападне Сюзан.

— Получаваш петстотин долара отгоре.

— Седемстотин и петдесет. Това няма да е толкова лесно. — Лесно ли? Щеше да бъде по-бърз от вятъра. Помисли си, че всъщност той трябваше да плати.

— Шестстотин.

— Дадено. — Д’Амброзио затвори телефона.

Беше безкрайно доволен. Провери разписанието за нощните полети. Последният за Чикаго беше на TWA в 23:45 ч. Разполагаше с достатъчно време да си достави удоволствие и пак да успее за този полет. Той слезе до багажното отделение и спря такси. Каза на шофьора да го закара до ъгъла на Лонгуд Авеню и Хънтингтън Авеню.

 

 

До седем и половина вечерта постоянният поток от влизащи и излизащи от Мемориалната болница бе значително оредял. Сюзан влезе през главния вход. Беше в сестринската униформа и никой не й обърна внимание. Качи се до офиса в „Пети Биърд“ и си остави палтото. После провери кабинета на Маклиъри на дванайсетия етаж. Както очакваше, вратата бе заключена и светлините изгасени. Провери съседните кабинети и лаборатории. Всички бяха празни.

Сюзан се върна към главния вход и тръгна по коридора към залата за спешна помощ, където с настъпването на вечерта ставаше все по-оживено. Няколко колички с пациенти почти задръстваха коридора. Сюзан зави наляво, преди да стигне залата за спешна помощ, и влезе в офиса на болничната охрана.

Малкото помещение бе претъпкано. Едната стена беше заета от около двайсет и пет амфитеатрално подредени монитора. Камери с дистанционно управление предаваха от различни сектори: коридори, врати, възлови места в болницата, включително и от залата за спешна помощ. Някои от камерите бяха неподвижни, други непрекъснато обхождаха определена площ. Охраната на дежурство се състоеше от двама униформени пазачи и цивилен служител по безопасността, седнал зад малко бюро, което изглеждаше още по-малко в сравнение с огромния мъжага зад него. Гънките на врата покриваха яката на ризата му. Чуваше се как се задъхва, като диша.

И тримата изобщо не поглеждаха мониторите, които им се плащаше да наблюдават. Очите им бяха приковани в екрана на портативен телевизор. Мъжете бяха погълнати от свирепата битка на хокейния мач.

— Извинете, имам нужда от вашата помощ — обърна се Сюзан към цивилния. — Доктор Маклиъри си тръгна тази вечер, без да върне няколко болнични листа от десети „Уест“. А не можем да дадем лекарства на болните без тях. Бихте ли отворили неговия кабинет?

Мъжът погледна Сюзан за част от секундата и отново се обърна към екрана.

— Разбира се — отговори, без да откъсва поглед. — Лу, качи се със сестрата да й отвориш кабинета.

— Ей сега, само минутка.

Никой от тримата не се помръдна. Сюзан чакаше. Започна някаква реклама и пазачът скочи от мястото си.

— Окей, да вървим. Вие, момчета, ще ми кажете, ако пропусна нещо.

Сюзан подтичваше зад дългокракия пазач. Пътем той започна да рови в тежката връзка с ключове.

— „Мечоците“ изостават с две точки. Ако изгубят и този мач, ще мина към „Фили“.

Сюзан не отговори. Тя бързаше след него с надеждата, че никой няма да я разпознае. Изпита известно облекчение едва когато стигнаха безлюдния коридор с лекарските кабинети.

— По дяволите, къде е този ключ? — мърмореше пазачът, докато изпробваше един по един ключовете на връзката, за да открие онзи, който беше за вратата на Маклиъри.

Забавянето доста изнерви Сюзан и тя трескаво огледа коридора в очакване на най-лошото. Най-сетне пазачът отвори, пресегна се и запали лампата.

— Просто дръпнете вратата, като си тръгвате. Ще се заключи сама. Аз трябва да слизам долу.

Сюзан се озова в преддверието. Влезе бързо в кабинета и включи осветлението. После загаси в преддверието и затвори вратата на кабинета.

Ужасена затърси болничните листове, които бяха изчезнали от етажерката, на която ги беше видяла сутринта. Започна от бюрото. Никаква следа. Докато затваряше средното чекмедже, телефонът точно под ръката й започна да звъни. Внезапният пронизителен звук я стресна. Погледна часовника си, питайки се дали често търсят Маклиъри в този късен час. След третото иззвъняване телефонът млъкна и Сюзан поднови търсенето. Болничните листове бяха доста обемисти, тъй че не можеха лесно да се скрият. Докато издърпваше последното чекмедже на картотеката, Сюзан чу стъпки в коридора, които се приближаваха. Замръзна. Не посмя да върне чекмеджето обратно.

За неин ужас последва и щракване на ключ. Уплашена до смърт, Сюзан се огледа. Стаята имаше две врати: едната към външния кабинет, а другата вероятно бе на някакъв шкаф. Тя изгаси светлината. В същия миг някой отвори външната врата и запали лампата в преддверието. Сюзан протегна ръка към вратата на шкафа. Челото й се покри с капчици пот. От преддверието се чу металически звук, след него и втори. Вратата на шкафа се отвори безшумно и Сюзан тихичко се пъхна вътре. В същия миг някой влезе в кабинета и лампите светнаха. Със затаен дъх Сюзан очакваше всеки момент да я разкрият, но стъпките се отдалечиха към бюрото. Столът изскърца. Какво ли правеше Маклиъри тук по това време? Ами ако я открие? От тази мисъл й прималя. Реши, че ако я открият, ще побегне.

Човекът вдигна слушалката и Сюзан чу познатия звук от завъртане на шайбата. Гласът я обърка. Говореше жена. И то на испански. С оскъдните си познания тя успя да разбере част от разговора. Стана дума за времето в Бостън, после във Флорида. Сети се, че вероятно чистачка се беше намърдала в кабинета на Маклиъри и използваше телефона, за да си поприказва с Флорида. Това обясняваше големите сметки за телефоните на болницата.

Разговорът продължи почти половин час. Сетне чистачката изпразни кошчето, изгаси светлината и си тръгна. Сюзан изчака няколко минути, преди да се измъкне от скривалището си. Запъти се към ключа за лампата, но в тъмнината удари крака си в ръба на отвореното чекмедже. Изруга тихо, давайки си сметка колко нескопосен крадец би излязъл от нея.

Вече на светло, тя поднови търсенето. Разгледа шкафа по-скоро от любопитство да види къде се беше крила. На най-долния рафт, струпани между кутии с канцеларски материали, откри болничните листове, които търсеше. Запита се дали Маклиъри се бе опитал да ги скрие, но не се задълбочи. Искаше час по-скоро да се махне оттук.

Изобретателна както винаги, Сюзан сложи купчината папки в току-що изпразненото кошче. Взе го и излезе от кабинета. Постави малко топче хартия пред езичето на бравата и притвори вратата.

Занесе папките до „Пети Биърд“ и влезе в офиса. Извади черния си бележник и си сипа кафе. Отвори първата папка и започна да преписва най-важното от историята на заболяването, както бе направила с тази на Нанси Грийнли.

 

 

Д’Амброзио пое обратно към общежитието на Медицинския институт, без да има ясен план. Предпочиташе да действа импровизирано, след като бе наблюдавал известно време жертвата си. Вече знаеше доста за Сюзан Уилър. Веднъж прибрала се в стаята си, тя рядко излизаше. Беше почти сигурен, че сега е там. Едно не знаеше: беше ли съобщила в полицията за първото му посещение. Все едно, нищожна бе вероятността да вземат оплакването й на сериозно. Знаеше го от опит. Дори да й повярват, едва ли щяха да й сложат охрана. Рискът беше в границите на нормалното и Д’Амброзио реши да опита.

От телефона на ъгъла позвъни в стаята на Сюзан. Отговор не последва. Ясно му беше, че това не означава нищо. Навярно тя не искаше да се обади. Д’Амброзио лесно щеше да се справи с ключалката на вратата — бе се уверил в това следобеда. Но тя сигурно бе пуснала резето, а това щеше да вдигне много шум. Очевидно ще се наложи да я изкара някак от стаята.

Той стигна до паркинга пред общежитието. Лампата й светеше. Влезе във вътрешния двор, свали от желязната порта отпред трите винтчета на катинара. Странно наистина от какви неща институтът беше решил да прави икономии.

Д’Амброзио бързо изкачи скърцащото стълбище. На пръв поглед не личеше, но той беше в отлична форма. При това психопат. Спря пред вратата на Сюзан и се ослуша. Никакъв шум. Почука. Сигурен бе, че момичето няма да отвори, без да попита кой е. Той само искаше да разбере дали тя е вътре. Ако се обади, ще се направи, че слиза обратно по стълбите. Този номер обикновено минаваше.

Но отговор не последва.

Д’Амброзио почука пак. Отново тишина.

Пъхна шперца и след миг отвори вратата. Резето не беше пуснато. В стаята нямаше никой.

Д’Амброзио надникна в шкафа, после в гардероба. Всичко си беше както преди — двата куфара стояха непобутнати. Той ненапразно винаги изпипваше нещата. Обстановката потвърждаваше, че Сюзан не е напуснала града. Значи ще се върне. Д’Амброзио се приготви да чака.