Робин Кук
Кома (22)

Вторник, 24 февруари, 11:45 ч.

Белоус отметна глава назад, за да погледне етажния индикатор над вратата. Знаеше, че трябва да побърза, за да стигне навреме за своя случай — операция на хемороиди на шейсет и две годишен мъж. Не беше кой знае каква възможност за изява, но той обичаше да оперира. Още щом усетеше ножа в ръката си, обхващаше го особено чувство за отговорност и той наистина не се интересуваше върху какво точно работи — стомах, ръка, уста или анус.

Замисли се за предстоящата среща със Сюзан и усети приятно нетърпение. Всичко ще бъде свежо и чисто. Разговорът им би могъл да засяга която и да е от хиляди теми. А физически? Белоус нямаше представа какво да очаква. Всъщност чудеше се как ще успее да насочи колегиалното приятелство, появило се помежду им. За себе си отчиташе, че Сюзан го привлича физически толкова силно, че дори започваше да се безпокои. В много отношения сексът за него означаваше агресивност, а той не изпитваше такава към нея, поне засега.

По лицето му се плъзна усмивка, като си представи, че импулсивно целува Сюзан. Това го накара да си спомни онези непохватни моменти от ранната си младост, когато продължаваше да води някакъв банален разговор с пъпчивото момиче, с което е излязъл, чак до прага на дома й. Тогава без предупреждение той я целуваше силно и лигаво. После се отдръпваше назад, за да провери резултата — обнадежден, но и някак боязлив дали ще го приемат. Винаги оставаше учуден, ако му откликнеха с готовност. Често дори не знаеше защо целува момичето.

Предстоящата среща със Сюзан извън болницата му напомни онези първи срещи с момичета, защото вътрешно желаеше физическия контакт, но все пак не го очакваше. Въпреки че бе осезаемо чувствена, Сюзан щеше да стане лекар, какъвто беше той. Следователно това го лишаваше от главното му предимство в обществото — почти всеки го гледаше с уважение, когато кажеше, че е лекар, и то хирург! А самият той знаеше, че обратно на разпространения вече мит, природата ни най-малко не бе облагодетелствала представителите на тази професия за сметка на други. Белоус се притесняваше по-скоро от мисълта, че мъжката физика не е тайна за Сюзан.

Той не свеждаше собствените си сексуални пориви до анатомични и физиологични реалности, но Сюзан? Тя изглеждаше съвсем нормална с нейната усмивка, меката кожа, с бюста, загатнат под дрехите, който леко се повдигаше, като диша. Но тя беше запозната с парасимпатиковите рефлекси и ендокринните промени, които правеха секса възможен и дори приятен. Може би беше научила твърде много, твърде много неща, които не трябваше да знае. Може би и при съвсем благоприятна ситуация Белоус нямаше да се възбуди. Тази мисъл го накара да размисли дали изобщо да се среща със Сюзан. В края на краищата целта му бе да забрави атмосферата в болницата и необвързващият секс беше един превъзходен начин за това. Със Сюзан, ако изобщо се случеше, нямаше да бъде необвързващ. А оставаше и мъчителният въпрос дали е благоразумно да излиза със студентка, която в момента е на стаж под негово ръководство. Без съмнение щяха да поискат преценката му за нейното представяне. Връзката с нея водеше до един смешен сблъсък на интересите му.

Вратата на асансьора се отвори на етажа на операционното отделение и Белоус бързо прекоси коридора към главната регистратура. Административният служител подготвяше графика на операциите, запланувани за следващия ден.

— В коя зала е моят случай? Мистър Барън, операция на хемороид.

Служителят вдигна глава, за да види с кого говори, и пак се наведе над графика.

— Вие сте доктор Белоус?

— И никой друг.

— Случаят ви е отнет.

— От кого? — озадачен попита Белоус.

— От доктор Чандлър. Помоли да ви предам, щом се появите, да го посетите в кабинета му.

Да му отнемат случай, беше нещо твърде необичайно за Белоус. Несъмнено това влизаше в правата на Джордж Чандлър като главен специализант, и все пак бе твърде странно. Понякога прехвърляха Белоус на друга операция, но за това имаше съвсем логична причина. Да го отстранят от операция на пациент, постъпил в неговото отделение, ей богу, такова нещо не му се бе случвало.

Той благодари на служителя, без да се опитва да прикрие изненадата и разочарованието си. Обърна се и тръгна към кабинета на Джордж Чандлър.

Кабинетът на прекия му началник представляваше килия без прозорци на втория етаж. Оттук излизаха тактическите указания, които ръководеха хирургическото отделение ден след ден. Чандлър отговаряше за графика на всички лекари, включително и за неделните им дежурства. Според заплануваните операции той определяше екипа за всеки отделен случай, както и асистентите на онези щатни хирурзи, които искаха такива.

Белоус почука на затворената врата и чу едно приглушено „влезте“. Джордж Чандлър седеше зад бюрото си, което почти изпълваше малката стаичка. Бюрото беше с лице към вратата и Чандлър трябваше да се промуши край него, за да стигне до стола си. Зад бюрото имаше картотека, а пред него — дървен стол. Дъската за съобщения бе единствената украса в голата стая. Невзрачна, но спретната, стаята подхождаше на характера на Чандлър.

Старшият специализант успешно се беше изкачил от по-нисшия свят на студенти и специализанти нагоре по трудната пирамида на властта. Сега той беше връзката между висшия свят на пълноправни хирурзи, с удостоверения за специалност, получени от съответните комисии, и по-нисшия лекарски персонал. Като такъв той не спадаше към нито една от двете класи. От този факт произтичаше както властта му, така и неговата уязвимост и изолираност. Годините на конкуренция неумолимо бяха взели своята дан. Според повечето стандарти Чандлър минаваше за млад — беше на трийсет и три години. Не бе висок — около сто и седемдесет сантиметра. Небрежно сресаната коса му придаваше вид на съвременен Цезар. Леко закръгленото лице прикриваше избухливия му нрав. В много отношения Чандлър приличаше на затормозен младок.

Белоус седна на дървения стол. Отначало и двамата мълчаха. Чандлър гледаше молива, който държеше между пръстите си. Лактите му почиваха върху облегалките на стола.

— Съжалявам, че трябваше да ти отнема случая, Марк — каза Чандлър, без да вдигне глава.

— Един хемороид по-малко, все някак ще го преживея — запази безизразен тон Белоус.

Последва нова пауза. Чандлър наклони стола си напред и го върна в нормално положение. После погледна Белоус в очите. Марк си помисли, че е напълно подходящ за ролята на Наполеон в някоя пиеса.

— Допускам, че се отнасяш сериозно към хирургията, и то тук, в Мемориалната болница.

— Имаш право.

— Сега-засега добре се представяш. Няколко пъти чувам да свързват името ти с евентуалното предложение да станеш главен специализант. Това е една от причините да те повикам на разговор. Преди известно време ми се обади Харис. Беше побеснял. Отначало дори не разбрах за какво говори. Очевидно един от студентите ти се е ровил в тези случаи на кома и това е влудило Харис. Виж, аз нямам и понятие какво става, но според него ти не само насърчаваш, но и подпомагаш този студент.

— По-скоро студентка.

— Все ми е едно.

— Е, не прибързвай с изводите. Съвсем случайно тя се оказа страхотно парче. А що се отнася до мен — нямам пръст в тази работа. Напротив, опитвам се да я откажа от всичко това.

— Нямам намерение да споря с теб, Марк. Исках само да те предупредя за положението. Би ми било неприятно да си проиграеш шансовете на главен специализант заради действията на някакво си хлапе.

Марк погледна Чандлър и се запита какво ли би казал той, ако му спомене, че същата вечер ще излиза със Сюзан.

— Нямам представа дали Харис е казал на Старк за всичко това, но мога да те уверя, Марк, че аз ще мълча, освен ако не се наложи да прикривам себе си. Но нека пак ти подчертая, че Харис беше бесен, тъй че най-добре ще направиш, ако убедиш студента, че той…

— Тя!

— Добре де… че тя трябва да насочи интересите си другаде. В края на краищата сигурно поне десет души работят вече по проблема. Фактически в отделението на Харис не правят нищо друго, откакто започна тази поредица катастрофални случаи на кома след анестезия.

— Ще се опитам отново да й обясня, но не е така лесно, както на думи. Това момиче има собствен начин на мислене и доста плодовито въображение. — Белоус се учуди, че избра такъв начин, за да опише въображението на Сюзан. — Заловила се е с този проблем, защото първите двама пациенти, на които попадна, са негови жертви.

— И така, да смятам, че си предупреден. Нейните действия ще ти се отразят, особено ако й помагаш по някакъв начин. Но това е само една от причините да те повикам на разговор. Съществува и друг проблем, далеч по-сериозен. Кажи ми, Марк, кой е номерът на шкафчето ти в съблекалнята?

— Осем.

— Ами триста трийсет и осем?

— Използвах го временно. Около седмица, преди да се освободи номер осем.

— Защо не остана в триста трийсет и осем?

— Мисля, че то всъщност беше на някой друг и аз можех да го ползвам само докато си намеря отделно шкафче.

— Знаеш ли комбинацията за отваряне на триста трийсет и осем?

— Ако помисля, сигурно ще се сетя. Защо питаш?

— Заради една странна находка на доктор Каули. Той твърди, че когато се преобличал, това дяволско шкафче като по чудо се отворило и се оказало пълно с лекарства. Проверихме, не ни е излъгал. Всякакви опиати, които могат да ти дойдат наум, че дори и отгоре — включително и наркотици. В списъка с разпределението на шкафчетата ти си записан срещу номер триста трийсет и осем.

— А номер осем на кого е зачислен?

— Доктор Истман.

— Той не е оперирал от години.

— Точно така. Кажи ми, Марк, кой ти даде номер осем? Уолтърс ли?

— Ъхъ. Каза ми временно да използвам триста трийсет и осем, а после ми даде номер осем.

— Окей, не споменавай на никого за тази работа, най-вече на Уолтърс. Откриването на такъв запас от опиати е доста сериозна работа, като имаш предвид всички препятствия, които трябва да минеш, за да получиш наркотик. Заради моя списък с разпределението на шкафчетата болничната администрация вероятно ще те потърси. По понятни причини те не изгарят от желание историята да се разчуе. Така че я дръж в тайна. И, за бога, насочи интересите на твоята студентка към нещо по-различно от усложненията при анестезия.

Белоус излезе от килийката на Чандлър, обзет от особено чувство. Не се изненада, че го свързват със заниманията на Сюзан. Сам бе предвидил подобна опасност. А новината за лекарствата, намерени в шкафчето, което се водеше на негово име — това беше съвсем друга история. В съзнанието му изплува образът на Уолтърс, вечното присъствие в операционното отделение. Питаше се защо някой ще се запасява така с лекарства. После му мина през ум предположението, че в дъното се крие някаква организация. Сюзан беше казала „свръхестествено“ и „зловещо“. Чудеше се какви ли лекарства са били натрупани в шкафче 338 и дали би трябвало да й каже за случилото се.