Робин Кук
Кома (14)

Понеделник, 23 февруари, 14:45 ч.

Белоус нетърпеливо барабанеше по апарата на вътрешен телефон 483 и очакваше всеки момент да позвъни. Щеше да вдигне слушалката преди края на първия сигнал. В дъното се чуваше монотонният глас на застаряващия пенсиониран професор Алън Друри, който превъзнасяше достойнствата на Холстед^[1]. Четиримата студенти просто се губеха в празната аудитория на хирургическото отделение. Отначало Белоус беше решил, че атмосферата в залата ще допринесе за доброто протичане на лекциите, планирани за студентите. Но вече не беше толкова сигурен в това. Залата беше твърде голяма и студена за четирима студенти, а лекторът изглеждаше малко смешен, изправен на подиума пред редици от празни столове.

От своето място Белоус можеше да види само гърбовете на четиримата. Голдбърг старателно записваше всяка дума. Лекцията на д-р Друри не беше безинтересна, но определено не си струваше писането. Белоус обаче познаваше този синдром. Беше го виждал в действие хиляди пъти и дори сам бе страдал от него. Веднага щом осветлението намалее и някой започне да говори, много студенти медици реагират според учението на Павлов, като започват да записват с бясна скорост всяка дума, без изобщо да мислят за съдържанието. Някои наистина се превръщаха в зубрачи просто защото доста често ги караха да възпроизвеждат безсмислиците, които са им говорили.

Белоус съжаляваше, че не се възпротиви, когато Сюзан пожела да пропусне лекцията. В такава малка група отсъствието й биеше силно на очи, да не говорим, че и по външност се отличаваше доста от останалите. Ами ако Старк реши да надникне, за да поздрави новата група. И, естествено, щеше да попита къде е петият студент. Какво би могъл да му отговори? Помисли си да каже, че тя асистира при някоя операция. Ала в самото начало на обучението това щеше да прозвучи крайно неправдоподобно.

Страхът от Старк накрая го подтикна да я потърси чрез системата за повикване. Бе решил да оттегли предишното си мълчаливо съгласие за отсъствието й от лекцията. Не биваше да допуска подобен прецедент. Затова си мислеше просто да й каже, че тя им липсва съвсем осезателно и очаква да се качи до заседателната зала на десетия етаж на бегом. Нарочно избра думата „осезателно“, защото в този контекст тя загатваше за няколко неща.

Белоус беше решил да покани Сюзан да излязат заедно. Предприемането на една такава стъпка предизвикваше много въпроси без отговор, но си струваше риска. Сюзан беше умна и духовита и той бе почти сигурен, че е темпераментна. Оставаше да провери дали е женствена и чувствителна според неговите разбирания за тези качества. За съжаление Белоус имаше някои доста остарели представи за женственост. За него хирургията и работният му план бяха най-важните неща. Ето защо качеството женственост включваше условието жената да е на негово разположение. Той очакваше от приятелките си да се съобразяват с ангажиментите му дотолкова, колкото и той самият, и да променят своите намерения в съответствие с неговите. Дойде му наум нещо интересно — през следващия месец-два програмата на Сюзан често щеше да съвпада с неговата. Това го окуражи. Дори всичко останало да не оправдае надеждите му, вярваше, че поне в леглото тя ще бъде доста интересна.

Телефонът под нетърпеливата му ръка продължаваше да мълчи. Той припряно набра операторката от системата за повикване и й каза да потърси д-р Сюзан Уилър. Постави слушалката и пак зачака. Минутите се нижеха, а телефонът не звънеше. Белоус започна да си мисли, че вероятно нещата няма да вървят съвсем гладко със Сюзан. Възможно бе дори да откаже да излезе с него. Ами ако вече си имаше някого? Мислено прокле всички жени и си каза, че ако иска да бъде разумен, трябва да се откаже от тази идея. В същото време виждаше в Сюзан едно предизвикателство за своя амбициозен дух. Представи си плавната извивка от кръста към ханша й. Реши да изпрати още едно повикване.

 

 

Джералд Кели беше чистокръвен ирландец, въпреки че живееше в Бостън, а не в Дъблин. Макар и на петдесет и четири години, червеникаворусата му коса беше гъста и къдрава. Лицето му беше така румено, сякаш покрито с театрален грим, най-вече по изпъкналите скули.

Най-забележителното нещо у Кели, особено в профил, беше огромното му шкембе. Всяка вечер три бутилки тъмно пиво допринасяха за внушителните му размери. През последните няколко години, когато Кели се намираше във вертикално положение, токата на колана му беше в хоризонтално.

Джералд Кели работеше в Мемориалната болница от петнайсетгодишна възраст. Беше започнал в отделението по поддръжката, по-точно в парното, а сега отговаряше за цялата инсталация. Благодарение на дългия си опит и технически способности той познаваше енергийното захранване на генератора на болницата в детайли. Всъщност знаеше на пръсти устройството на цялата инсталация и сградата. На това дължеше своя пост, а и заплатата от 13 700 долара годишно. За болничната управа той беше незаменим и ако бе повдигнал въпрос, щяха да му плащат и повече. Но явно и двете страни бяха доволни от условията.

Джералд Кели седеше зад бюрото си в машинното отделение на приземния етаж и прелистваше заявките. Разполагаше с осем души, които се опитваше да разпредели според нуждата и възможностите. Всякаква работа по генератора Кели вършеше сам. Заявките пред него бяха съвсем обичайни, включително и повредата на канализацията в сестринския офис на четиринайсетия етаж, която редовно се запушваше веднъж седмично. Кели подреди поръчките в последователността, в която трябваше да се изпълнят, и започна да разпределя хората си.

Грохотът в машинното беше силен, особено за непривикнал човек, но слухът на Кели бе чувствителен към промените на шума. Ето защо, когато до ушите му достигна издрънчаване от удар на метал о метал, което се чу откъм главното електрическо табло, той обърна глава. Повечето хора не биха забелязали този звук сред другите механични шумове. Тъй като той не се повтори, Кели се върна към административната си работа. Не обичаше бумащината, която работата му изискваше. Би предпочел да отиде да оправи сам мивката на четиринайсетия етаж. Все пак разбираше, че и организация е необходима, за да върви работата. Нямаше как да се заеме сам с всичко.

Дрънченето се повтори, и то по-силно отпреди. Кели отново се обърна и огледа мястото около електрическото табло зад главните котли. Зае се пак с книжата, но усети, че стои вторачен пред себе си и се опитва да разбере какво би могло да причини особения шум, който беше чул. Този остър металически резонанс беше твърде необичаен. Накрая любопитството му надделя и той тръгна към главния котел. За да се приближи до електрическото табло, което беше до шахтата с тръбопроводите, издигащи се нагоре в сградата, той трябваше да заобиколи котела. Реши да мине отдясно, защото можеше да провери и клапаните. Това не беше необходимо, защото системата бе изцяло автоматизирана с обезопасителни механизми и автоматично изключващи се релета. Но Кели постъпи така по навик, възникнал още в дните, когато котелът трябваше да бъде проверяван всяка минута. Той заобиколи, вперил очи в системата, и мислено се възхити на отличната й компактност в сравнение с времето, когато беше започнал работа в болницата. Като вдигна очи към електрическото табло, замръзна на място, с несъзнателно вдигната за самозащита дясна ръка.

— Господи, изплашихте ме до смърт! — на пресекулки изрече Кели и отпусна ръката си надолу.

— И аз бих казал същото — отговори слабият мъж в сиво-кафява униформа.

Ризата му беше разкопчана горе и се виждаше, че носи моряшка фланелка, която напомни на Кели за офицерите от флотата, където бе служил по време на войната. Левият му горен джоб беше издут от писалки, малки отвертки и една линия. Над джоба беше избродирано: „Течен кислород, Инкорпорейтид“.

— Нямах представа, че има някой друг тук — каза Кели.

— Аз също — каза мъжът в униформата.

Двамата се изгледаха за момент. Мъжът държеше в ръка боядисана в зелено метална бутилка с прикрепен към отвора прибор за измерване изтичането на газа. Отстрани беше написано „Кислород“.

— Името ми е Даръл — рече непознатият. — Джон Даръл. Съжалявам, че ви изплаших. Проверявам кислородните линии чак до централния резервоар. Всичко изглежда чудесно. Всъщност тъкмо излизам. Бихте ли ми показали най-прекия път?

— Разбира се. През тези летящи врати нагоре по стълбището до главния коридор. После по избор — Нашуа стрийт е надясно, Козуей стрийт — наляво.

— Много ви благодаря — каза Даръл и се отправи към вратата.

Кели го проследи, докато излезе, и после се огледа в недоумение. Не можеше да си представи как Даръл е успял да влезе незабелязано. Кели не предполагаше, че до такава степен може да се задълбочи в проклетите си книжа.

Той отиде до бюрото си и се зае отново с работа. След няколко минути се сети за нещо друго, което го обезпокои. В котелното нямаше кислородни линии. Той си каза, че трябва да попита Питър Баркър, заместник на административния директор за тези проверки на кислородните линии. За беда Кели не запомняше нищо друго, освен технически подробности.