Робин Кук
Кома (12)

Понеделник, 23 февруари, 13:35 ч.

— Някои дни са като този — каза Белоус, като придържаше вратата пред Сюзан на излизане от интензивното отделение. — Обедът може да се сметне за лукс. Даже една хубава… — Той млъкна, докато вървяха по коридора. И двамата гледаха пода. Белоус търсеше точната дума. — Понякога е трудно дори да намериш време да се облекчиш.

— Искате да кажете „да се изпикаеш“, нали?

Белоус погледна към нея. Тя вдигна очи и леко се усмихна.

— Не трябва да се държите по-различно заради мен.

Той продължи да изучава лицето й, на което тя съзнателно придаваше колкото се може по-безизразен вид. Мълчаливо отминаха предоперационната зала.

— Както вече споменах, вземането на артериална кръв е същото като на венозна — смени темата Белоус. Той усети, че Сюзан му действа обезкуражаващо, и търсеше начин да се наложи. — Изолирате артерията, брахиална, радиална или феморална, няма значение коя, изолирате със средния пръст и показалеца, ето така… — Белоус вдигна лявата си ръка и протегна показалеца и средния си пръст, като имитираше палпирането на артерия. — Щом артерията попадне между пръстите ви, ще почувствате пулса. После по усет насочвате иглата вътре. Най-добре е да оставите артериалното налягане да напълни спринцовката. По този начин ще избегнете въздушните мехурчета, които понякога променят стойностите.

Той влезе гърбом в залата за следоперативно събуждане, като продължаваше да показва с жестове техниката на вземане на артериална кръв.

— Важни са две неща: спринцовката да е хепаринизирана, за да не се съсири кръвта, и второ, след изваждането на иглата мястото трябва да се натиска поне пет минути. Ако забравите това, пациентът може да получи страхотен хематом.

Залата за следоперативно събуждане се стори на Сюзан подобна на интензивната с тази разлика, че тук беше по-светло, по-шумно и пълно с хора. Помещението побираше 15–20 легла. Край всяка от обозначените секции имаше вградено в стената оборудване, което включваше монитори, наконечници за различни газове и централна вакуум аспирация. Повечето места бяха заети от високи легла с вдигнати странични прегради. Във всяко от тях имаше пациент с току-що направена превръзка. Банките с течности за венозно вливане висяха на гроздове по стойките като грозни плодове на дървета без листа.

Пристигаха нови пациенти, а други напускаха. Това непрекъснато движение предизвикваше задръствания.

Хората, които работеха тук, бяха свикнали с обстановката и разговаряха свободно помежду си. Понякога дори се смееха. Но се чуваха и стонове, а в едно детско легло до офиса на сестрите някакво бебе хленчеше, но никой не му обръщаше внимание. Около някои легла се тълпяха лекари и сестри, улисани в оправянето на стотици преплетени пластмасови тръбички. Едни от лекарите бяха в изпомачкани операционни екипи, изцапани с всякакви секрети, най-често с кръв. Други бяха в дълги бели, старателно колосани престилки. Мястото беше оживено — кръстопът на пациенти, болнична документация, движение и разговори.

Нетърпелив да се освободи от предстоящата задача, Белоус се запъти към регистратурата, която заемаше стратегическо място в центъра на голямата стая. В отговор на неговото запитване му връчиха табла с хепаринизирана спринцовка и му посочиха едно от леглата вляво срещу вратата, през която бяха влезли.

— Защо ли не го направя този път аз, а вие — следващия — предложи той.

Сюзан кимна в знак на съгласие и го последва към леглото. Хората около пациента им пречеха да го видят. Отляво край леглото имаше няколко сестри и двама лекари в операционни екипи. Висок негър в дълга бяла престилка стоеше отдясно. Когато Белоус и Сюзан се приближиха, стана ясно, че той говори, въпреки че същевременно регулираше респиратора.

Сюзан веднага долови напрежението. И двамата лекари в операционни екипи очевидно бяха много загрижени. По-дребният, д-р Гудман, видимо трепереше. Другият, д-р Спалек, беше стиснал зъби в сърдита гримаса и дишаше шумно, сякаш бе готов да се нахвърли върху първия, който се изпречи на пътя му.

— Трябва да има някакво обяснение — изръмжа вбесеният Спалек. Той хвана маската, която все още висеше завързана на шията му, и със силно дръпване скъса връзките й. После я запрати на пода. — Не искам прекалено много, струва ми се! — изсъска той и се обърна да си върви.

Блъсна се в Белоус, който по чудо успя да задържи малката табла, без да падне нещо от нея. Не последва никакво извинение от страна на д-р Спалек. Той прекоси залата, и с трясък отвори вратите към коридора.

Белоус отиде направо от лявата страна на леглото и остави таблата. Сюзан се приближи предпазливо, като наблюдаваше израженията на останалите. Негърът в бялата престилка се изправи и тъмните му очи проследиха разгневения д-р Спалек. Веднага й направи впечатление внушителният му вид. Прочете името му: Д-р Робърт Харис. Беше висок повече от метър и осемдесет. Тъмната му коса беше оформена в стилна прическа. Безупречната му светлокафява кожа блестеше, а лицето му излъчваше странна смесица от интелигентност и първичност. Движенията му бяха толкова спокойни, че изглеждаха съзнателно забавени. Когато Спалек излезе, той се обърна отново към респиратора до леглото, при което погледът му се плъзна край лицето на Сюзан. Дори да беше я забелязал, той с нищо не го показа.

— Какво използвахте за премедикация, Норман? — запита Харис, като внимателно произнасяше всяка дума. Имаше смекчен тексаски акцент, ако такова нещо изобщо е възможно.

— Инновар — каза Гудман. Гласът му беше неестествено висок, чак дрезгав от напрежение.

Сюзан се придвижи към мястото край леглото, където беше стоял Спалек. Тя се загледа в съсипания човек до себе си — д-р Гудман беше блед, сплъстената му от пот коса беше залепнала на челото. Понеже го наблюдаваше точно в профил, Сюзан забеляза, че носът му е възголям. Приковани в пациента, дълбоко разположените му очи не мигваха. Погледът й се плъзна към пациента и се спря върху китката, която Белоус подготвяше за манипулацията. Неестествено разширени, очите й се стрелнаха обратно към лицето, което беше разпознала. Бърман!

Вместо приятното загоряло лице, което Сюзан си спомняше от срещата им в стая 503 само преди час и половина, сега то беше пепеляво. Кожата на скулите бе силно опъната. От лявата страна на устата стърчеше ендотрахеалната тръба. На долната устна се беше образувала корица от някакъв засъхнал секрет. Очите му бяха съвсем леко отворени. Десният му крак беше в гипс.

— Какво му е? — попита Сюзан, като погледна Харис, а после Гудман. — Какво се е случило? — Тя говореше развълнувано, без да мисли. Беше усетила, че нещо не е наред, и реагира импулсивно.

Белоус се изненада от въпросите й и вдигна очи към нея, със спринцовка в дясната ръка. Харис бавно се изправи и се обърна да я погледне. Гудман не отмести поглед от пациента.

— Всичко е напълно нормално — каза Харис с произношение, което предполагаше пребиваване в Оксфорд по някое време в миналото му. — Кръвно налягане, пулс, температура, всичко е в нормални граници. Но очевидно сънят под упойка толкова му е харесал, че е решил да не се събужда.

— Още един ли? — Белоус се обърна към Харис, загрижен, че ще го натоварят с друг проблемен пациент като Нанси Грийнли. — Как изглежда електроенцефалограмата?

— Вие пръв ще узнаете. — В тона на Харис се долови саркастична нотка. — Назначена е.

Сюзан схващаше бавно, понеже чувствата и надеждата бяха по-силни от разума й в момента. Но изведнъж всичко й стана ясно.

— Електроенцефалограма ли? — попита загрижено тя. — Искате да кажете, че е като пациентката долу, в интензивното? — Тя поглеждаше ту Бърман, ту Харис, а накрая се обърна към Белоус.

— Коя е тази пациентка? — попита Харис, като вземаше протокола по анестезията.

— Злополучният кюртаж — каза Белоус. — Сигурно си спомняте, беше преди седмица, двайсет и три годишно момиче.

— Да се надяваме, че не е същото, но май започва да прилича на него.

— Каква беше анестезията? — Белоус повдигна десния клепач на Бърман и се вгледа в силно разширената зеница.

— Невролептична, с райски газ — каза Харис. — На момичето беше халотан. Ако клинически проблемът е един и същ, то той не е породен от анестетика. — Харис вдигна поглед към Гудман. — Защо дадохте този допълнителен кубик инновар към края на операцията, Норман?

Д-р Гудман не отговори веднага. Д-р Харис повтори името му.

— Стори ми се, че пациентът започва да излиза от упойка — изведнъж се отърси от транса си Гудман.

— Но защо инновар в самия край на операцията? Не би ли било по-разумно да е само фентанил?

— Вероятно. Трябваше да използвам само фентанил. Но инноварът ми беше подръка и си мислех, че един кубик не е чак толкова много.

— Не може ли да се направи нещо? — В гласа на Сюзан се долавяше отчаяние. В съзнанието й се редуваха образът на Нанси Грийнли и откъслеци от неотдавнашния й разговор с Бърман. Тя ясно си спомняше неговата жизненост, така остро контрастираща с восъчнобледата безжизнена фигура пред нея.

— Каквото и да е, вече е направено — каза с категоричен тон Харис и върна протокола на Гудман. — Сега ни остава да видим дали изобщо ще се възстанови някаква мозъчна дейност. Зениците са силно разширени и не реагират на светлина. Меко казано, това не е добър признак. Вероятно в обширни участъци е настъпила мозъчна смърт.

Сюзан почувства, че започва да й се повдига. Тя потръпна и това чувство премина, но беше замаяна. И най-вече отчаяна до безнадеждност.

— Това е прекалено — изведнъж каза тя, явно поддала се на чувствата си. Гласът й трепереше. — Нормален здрав мъж, с някакъв дребен периферен проблем, да свърши като… като мекотело. Боже мой, това не може да продължава. Двама млади хора за по-малко от две седмици. Подобен риск е недопустим. Защо завеждащият анестезиологията не затвори отделението? Нещо сигурно не е в ред. Абсурдно е да се допуска…

Д-р Робърт Харис започна да присвива очи, щом Сюзан се впусна в тирадата си. После я прекъсна с подчертано остър глас. Напълно слисан, Белоус стоеше с отворена уста.

— Аз съм завеждащият анестезиологията, млада госпожице. А вие коя сте, ако смея да попитам?

Сюзан понечи да отговори, но Белоус я изпревари:

— Това е Сюзан Уилър, доктор Харис, студентка трета година, която е на обучение по хирургия и ъъъ… просто трябваше да вземем кръв и веднага си тръгваме. — Белоус отново започна да подготвя дясната китка на Бърман, като я търкаше бързо с напоения тампон.

— Мис Уилър — продължи снизходително Харис, — вашата емоционалност е неуместна и честно казано, би ви попречила да напреднете в професията. Това, което трябва да се направи в такива случаи, е да се установи причината. Току-що отбелязах пред доктор Белоус, че анестетикът е бил различен в двата случая. Работата на анестезиолозите е била безупречна, с изключение на някои спорни моменти, които са от второстепенно значение. Накратко, в двата случая е налице неизбежна индивидуална реакция спрямо анестезията и оперативната намеса като цяло. Като вземем предвид тези два случая, трябва да опитаме да определим дали има някакъв начин да се прогнозират такива катастрофални последствия. Да отречем анестезията изобщо и да лишим нуждаещите се от необходимата им хирургическа помощ, ще бъде далеч по-лошо, отколкото да приемем известен минимален риск, който носи анестезията…

— Два случая за осем дни едва ли е минимален риск — прекъсна го Сюзан.

Белоус се опитваше да срещне погледа й, за да я накара да прекъсне разправията с Харис, но тя се беше втренчила в него и превръщаше своята емоционалност в предизвикателство.

— Колко такива случаи сте имали през последната година? — попита го тя.

В продължение на няколко минути Харис внимателно оглеждаше лицето й, преди да отговори.

— Този разговор започва да ми прилича на нещо като разпит и в този смисъл е нетърпим и излишен. — Без да чака отговор, той мина покрай нея и се запъти към вратата.

Сюзан се обърна, за да му отговори.

Белоус посегна да я спре, но тя го отблъсна и извика след Харис:

— Не искам да изглеждам нахална, но ми се струва, че някои въпроси трябва да бъдат поставени и нещо трябва да се направи.

Харис спря рязко на около три метра от Сюзан и се обърна много бавно.

Белоус стисна силно очи, сякаш очакваше удар по главата.

— И според вас от някой, който е студент? За ваше сведение, ако възнамерявате да бъдете нашият Сократов стършел, има още шест случая освен настоящия през последните няколко години. Сега, ако ми позволите, ще се заема отново с работа.

Харис се обърна и отново тръгна към вратата.

— Предполагам, вашата емоционалност ви е помогнала да напреднете в професията — извика Сюзан.

Белоус се подпря на леглото, да не падне. Харис спря за втори път, но не се обърна. После продължи и отвори с трясък вратата към коридора.

Белоус стисна чело с лявата си ръка.

— Проклети боже, Сюзан, какво се опитвате да направите, да провалите кариерата си ли? — Той посегна и я обърна с лице към себе си. — Това беше Робърт Харис, завеждащият анестезиологията. Господи!

Бързо и нервно Белоус за трети път подготви мястото за убождане.

— Знаете ли, дори това, че съм тук с вас, когато се държите така, ме злепоставя. По дяволите, Сюзан, защо искахте на всяка цена да го вбесите? — Той палпира радиалната артерия и заби иглата на хепаринизираната спринцовка в китката на Бърман, откъм страната на палеца. — Ще трябва да кажа нещо на Старк, преди да са му снесли всичко това. Сюзан, не разбирам какъв е смисълът да го ядосвате. Очевидно нямате никаква представа какво значи болничен порядък.

Сюзан наблюдаваше как Белоус пунктира артерията. Съзнателно избягваше да поглежда безжизненото лице на Бърман. Спринцовката изведнъж започна да се пълни с ярка аленочервена кръв.

— Вбеси се по свое желание. Не мисля, че се държах нахално, ако не се смята последният въпрос, но той си го заслужи.

Белоус не отговори.

— Аз наистина не го ядосах нарочно… е, може би донякъде. — Тя се замисли за малко. — Разбирате ли, говорих с този пациент само преди около час… За него ме повикаха от интензивното. Просто е невероятно; той беше нормално човешко същество. И… аз… ние поговорихме. Имах чувството, че го познавам отпреди. В известен смисъл дори ми хареса. Това е, което ме подлудява или натъжава, или и двете заедно. А Харис с неговото бездушие само влоши положението.

Белоус не отговори веднага; търсеше върху таблата капаче за спринцовката.

— Не ми разказвайте повече — каза той накрая. — Не искам да слушам за това. Подръжте ми спринцовката. — Подаде й спринцовката, за да приготви ваничката с лед. — Сюзан, страхувам се, че ще ми отровите живота тук. Нямате представа колко отвратително може да се държи човек като Харис. Ето, натиснете мястото.

— Марк? — каза Сюзан, като натискаше китката на Бърман, но гледаше Белоус в очите. — Нямаш нищо против да те наричам Марк, нали?

Белоус взе спринцовката и я постави в леда.

— Не съм сигурен, ако трябва да бъда напълно откровен.

— Е, както искаш, но трябва да признаеш, Марк, че шест, а може би седем, ако Бърман се окаже като Грийнли, са доста случаи на мозъчна смърт или мекотели, както ги наричаш ти.

— Но тук се извършват много операции, Сюзан. Често са повече от сто на ден, някъде около двайсет и пет хиляди на година. Шестте случая са някъде под две стотни от процента по честота. Това все още е в границите на допустимия риск при хирургическа анестезия.

— Може да е вярно, но тези шест случая представляват само един вид възможно усложнение, а не рискът при хирургическа анестезия изобщо. Марк, твърде висок е. Всъщност долу, в интензивното отделение, тази сутрин ти заяви, че с Нанси Грийнли се е получило усложнение, което се среща веднъж на сто хиляди случая. А сега се опитваш да ми кажеш, че шест от двайсет и пет хиляди случая е нормален процент. Глупости. Рискът е твърде голям, независимо дали ти, Харис или някой друг в болницата ще го признае. Ти например би ли се подложил на някоя дребна операцийка утре при такъв риск? Знаеш ли, тази работа наистина ме тревожи, колкото повече мисля за нея.

— Ами тогава не мисли. Хайде, трябва да тръгваме.

— Чакай за момент. Знаеш ли какво ще направя?

— Не мога да отгатна, а и не съм сигурен, че искам да узная.

— Ще се заема с този проблем. Шест случая. Те са достатъчни за някои основателни заключения. И без това трябва да представя курсова работа в края на семестъра. Мисля, че поне толкова дължа на Шон.

— За бога, Сюзан, нека не правим мелодрама.

— Аз не правя мелодрама. Мисля, че отговарям на едно предизвикателство. Най-напред Шон ме предизвика с представата ми за самата мен като лекар. Аз се провалих. Не бях професионално безпристрастна. Може дори да се каже, че се държах като ученичка. Ето ти ново предизвикателство. Но този път интелектуално — да се намери решение на този сериозен проблем. Може би на това предизвикателство ще мога да отговоря по-достойно. Съществува вероятност тези случаи да представляват нов симптоматичен комплекс или болестен процес, ново усложнение при анестезия поради особено предразположение у тези хора вследствие на някакво минало увреждане.

— Пожелавам ти успех — каза Белоус, като прибираше инструментите. — Макар че, честно казано, избрала си дяволски труден начин за преодоляване на емоционалния или психологическия проблем, който имаш с привикването тук. Освен това мисля, че ще си загубиш времето. Казах ти преди, че доктор Билинг, анестезиологът по случая Грийнли, преразгледа всяка своя стъпка. Повярвай ми, той е умен човек. Каза ми, че няма абсолютно никакво обяснение за случилото се.

— Оценявам подкрепата ти. Ще започна с твоята пациентка в интензивното.

— Само за момент, Сюзан. Искам да сме наясно по един въпрос. — Белоус направи с показалеца и средния си пръст победния знак на Никсън. — Както е побеснял Харис, не искам да бъда замесен, по никакъв начин. Разбрано? Щом си решила да си пъхнеш главата в торбата, няма да ти преча.

— Марк, говориш като безгръбначно.

— Просто съм наясно с порядките в болницата и държа да остана хирург тук.

Сюзан го погледна в очите.

— В това, Марк, вероятно е трагическата ти вина.