Робин Кук
Кома (1)

Бележка на автора

Този роман е замислен като четиво за развлечение, но не е научнофантастичен. Това, за което загатва, плаши, защото е възможно, дори вероятно. Обърнете внимание на тази необичайна обява от вестник „Трибюн“, издаван в Сан Габриел, Калифорния, на 9 май 1968 г., в четвърта колона:

„Нужен ви е орган за трансплантация?

За тези, които се нуждаят от операция, предлагаме която и да е част от тялото срещу финансово възнаграждение. Пишете до пощенска кутия 1211–630, Ковина.“

Подателят на обявата не уточнява какъв орган или набор от органи, нито дори от чие тяло ще бъдат получени.

А е имало и други обяви, и то много, в различни вестници из цялата страна. Дори специални предложения за сърца от живи хора!

Колкото и ужасяващи да са, те не бива да ни изненадват. Има много прецеденти за пазарната икономика в медицината. Кръвта — която може да се сметне за орган — редовно се купува и продава. Има и търговия за семенна течност, която, ако не е орган, е продукт от орган.

Познати са не един и два случая. През трийсетте години богат италианец купува тестис от млад неаполитанец и се подлага на операция за присаждането му. (Той иска не само да притежава продукта, но и възможността сам да го предлага.) Напоследък се случва близки от семейството, отказали да дадат собствен бъбрек на умиращи роднини, да издирват донори — доброволци срещу заплащане. Макар и не чести, подобни случаи са известни.

Всъщност големият проблем, опасността, произтича от самия недостиг. Има хиляди хора, които днес чакат за бъбреци и роговици. Причината тези два органа да са особено желани е, че те най-често се присаждат с успех. Благодарение на машините за диализа у потенциалните реципиенти на бъбреци (всъщност не всички, защото много от тях умират поради недостиг на машини за диализа, обслужващ персонал и средства) може да се поддържа живот, но едва ли би могъл да се нарече нормален. В много отношения тези хора са на границата на отчаянието до такава степен, че центровете за бъбречна диализа докладват за така наречения „Празничен синдром“. Той означава, че когато наближат почивните дни в края на седмицата, пациентите са обхванати от оживление, защото очакват увеличаване броя на автомобилните катастрофи, а и на жертвите, които могат да им доставят така нетърпеливо очакваните и крайно необходими органи.

Трагедията на положението се състои в това, че разрешението на проблема вече е в границите на възможностите ни. Медицинската технология е дотолкова развита, че приблизително 7% от бъбреците на всички трупове са подходящи за трансплантация (при роговиците цифрата е много по-висока), ако се вземат от тялото на донора до един час след смъртта. Но вместо да се използват за тази благородна цел, тези органи неизменно се предоставят на червеите или на огъня в крематориума и причината се крие из правните измишльотини, които водят началото си от мрачните векове на английското законодателство. Защото тъкмо тогава труповете попадат под юрисдикция на църковното, а не на гражданското правосъдие. Изглежда немислимо такова наследство да ограничава живота ни днес. Но е така.

В наше време обаче повечето, ако не всички щати са приели Акта за анатомично даряване. Той помогна да се осигурят трупове за медицинските институти (което вече беше на задоволително ниво), но не изясни докрай печалната необходимост от годни за употреба „живи“ органи за трансплантиране. Предложи се друг подход, съгласно който всички органи на трупа незабавно се предоставят, освен ако починалият или най-близките сродници не са отказали предварително. Но уви, колелото на промяната се върти мъчително бавно и потенциалните реципиенти се оставят да умрат, докато органите се похабяват в земята. Трудни въпроси все още чакат своето решение: трябва да се намери приемливо определение за смъртта, а и какви права отрежда законът за починалия. Но тези трудности не бива да предрешават проблема за крайно разточителното изхвърляне на ценни човешки ресурси.

Недостигът на органи за трансплантация представлява само един красноречив пример за неспособността на обществото като цяло и на медицината в частност да предвидят социалните, правните и етичните аспекти, съпътстващи дадено технологично нововъведение. По необясними причини обществото протака до безкрай, преди да изгради подходящ подход: да систематизира всички налични данни и в хаоса да настъпи ред. А в случая с трансплантацията бедата се състои в неспособността да се обхванат нарастващите проблеми и да се постанови подходящо разрешение и тъкмо това със сигурност ще отвори кутията на Пандора с безбройни възможности за лишените от скрупули: Старк и сие от моя измислен роман представляват само едно от предполагаемите ужасни извращения.

И накрая няколко думи за жените, които се занимават с медицина: трябва да призная, че изследването, което направих (по проблема не е писано много), ме накара да променя мнението си. Сега се отнасям с по-голямо уважение към жените лекари и студентките по медицина. Признавам, че преживяванията им по време на обучението са много по-тежки и напрегнати от тези на колегите им мъже. Нещата в това отношение се подобряват, но със скоростта на охлюв. Най-осветляваща статия, която открих, е: М. Нотман и К. Нейдълсън — „Медицината: конфликтна кариера за жена“ в „Америкън Джърнъл ъв Сайкайътри“, кн. 130 (октомври 1973).