Агата Кристи
Смърт в Лимсток (7)

1.

Мисля, че беше след около седмица, когато Партридж съобщи, че с мен иска да разговаря госпожа Бейкър. Името Бейкър не ми говореше нищо.

— Коя е госпожа Бейкър? — попитах озадачен. — Не е ли по-добре да говори с Джоана?

Стана очевидно, че именно аз съм персоната, с която госпожата желае разговор. Допълнително се изясни, че госпожа Бейкър е майка на нашата бивша домашна помощница Беатрис.

Съвсем бях забравил за нея. От около две седмици забелязвах една жена на средна възраст с посивели коси, която с парцал в ръка, обикновено на колене и с гръб към мен, отстъпваше заднишком подобно на рак, от банята по коридорите и надолу по стълбите всеки път, когато се появях, и се досещах, че това е дневната ни помощница. Във всяко друго отношение случаят с Беатрис се бе изпарил от съзнанието ми.

Нямаше основателна причина да откажа да разговарям с майката на момичето, особено след като разбрах, че Джоана е излязла, но трябва да призная, че предстоящият разговор ме караше малко да се страхувам. Искрено се надявах, че няма да бъда обвинен в злоупотреба с чувствата на Беатрис. В себе си проклех вредния ефект, който анонимните писма имаха, в същото време гласно изразих готовността си да разговарям с госпожата.

Госпожа Бейкър беше висока, едра жена, с обветрено лице, която говореше много бързо. С облекчение не забелязах признаци за гняв или готовност да ме обвинява.

— Надявам се, сър — започна тя веднага щом врата се затвори зад Партридж, — че ще ме извините за свободата, с която си позволявам да идвам при вас. Но си мислех, сър, че вие сте най-подходящият човек, към когото мога да се обърна и ще бъда много благодарна, ако склоните да ми кажете своето мнение за това как трябва да постъпя към създалите се обстоятелства, защото според мен, сър, нещо трябва да се направи, а аз никога не съм била от тези, които позволяват на тревата да расте под краката им. Това, което искам да кажа, е, че няма смисъл да се оплакваме, а трябва да се захванем с работа, както каза викарият в проповедта си по-миналата седмица.

Бях много озадачен, изглежда не бях схванал напълно нещо важно в думите й.

— Да, разбира се — казах. — Няма ли… да седнете, госпожо Бейкър? Сигурен съм, че с радост, ъ-ъ-ъ, ще ви помогна всячески, стига да мога… — Тук замълчах в очакване на по-големи подробности.

— Благодаря ви, сър. — Тя приседна на крайчеца на един стол. — Много сте любезен. И се радвам, че дойдох при вас. Казах на Беатрис, да, така й казах, а тя плаче, та се къса в леглото, господин Бъртън ще знае как да постъпим, казах, защото той е джентълмен от Лондон. А нещо трябва да се направи, защото младежите са с толкова гореща кръв и изобщо не се вслушват в здравия смисъл, а нейният не ще и да чуе какво му казва тя, а между другото, ако аз бях на нейно място, щях да му дам да разбере, да каже той за онова момиче от мелницата.

Усетих, че все повече се обърквам.

— Извинете — рекох, — но не разбирам за какво точно става дума. Какво се е случило?

— Ами, писмата, сър. Писмата. Злобни писма — и неморални отгоре на всичко, такива мръсни думи и тъй нататък. Аз и в Библията не съм срещала толкова лоши думи дори.

Като подминах последната безкрайно интересна забележка, попитах отчаяно:

— Да не би дъщеря ви да е получила нови анонимни писма?

— Не тя, сър. Тя получи само едно. Това писмо бе причината да напусне.

— Нямаше никаква нужда… — започнах, но госпожа Бейкър ме прекъсна твърдо, но с уважение:

— Няма нужда да казвате, сър, че всичко, което беше написано, е злостна лъжа. Госпожица Партридж ми даде думата си, а аз и без това никога нямаше да повярвам. Вие не сте такъв тип, сър, много добре знам, пък и сте инвалид на всичкото отгоре. Долни и злобни лъжи имаше само в това писмо, но при все това казах на Беатрис, че ще бъде по-добре да напусне, защото нали знаете какво става, когато хората започнат да говорят, сър? Няма дим без огън, ето какво казват хората. А едно младо момиче трябва да внимава. И освен това дъщеря ми страшно се засрами и аз й казах: „Съвсем правилно“, когато тя ми рече, че повече няма да се върне тук, въпреки че и двете съжаляваме много, че ви причинихме такова голямо неудобство…

Неспособна да намери завършек на така започнатото изречение, госпожа Бейкър пое дълбоко дъх и започна отново:

— Аз, ще ви призная, се надявах, че с това ще се сложи край на тези лоши приказки. Обаче Джордж, дето работи в гаража, той и Беатрис, нали разбирате, ходят… и той получи анонимно писмо. Ужасни неща за нашата Беатрис, че ходела с Том, сина на Фред Ледбетър и, о, уверявам ви, сър, тя няма нищо общо с него, най-много дето е вежлива и го поздравява, щом го срещне, само толкова.

Вече ми се завиваше свят от новите усложнения, свързани с Том, сина на Фред Ледбетър.

— Да видим, правилно ли съм разбрал? — опитах се да сложа някакъв ред. — М-м, приятелят на Беатрис е получил анонимно писмо, в което се казва, че има нещо между нея и друг младеж, така ли е?

— Съвсем правилно, сър, и с много неприлични думи — ужасни думи, и Джордж побесня, наистина, и дойде у дома, и каза на Беатрис, че няма да остави тази работа току-така, как си позволява Беатрис да ходи с други младежи — тя му казва, че всичко е лъжа, а той и отговаря: „Няма дим без огън“, да, така каза и изфуча от къщата, защото кръвта му е гореща и лесно се пали, а аз си взех шапката и си казах, че ще дойда право при вас, сър.

Госпожа Бейкър спря своя речитатив и ме загледа с очакване, като куче, което моли за награда, след като е изпълнило особено сложен трик.

— Но защо идвате при мен?

— Зная, сър, че вие самият сте получили такова злостно писмо, и си помислих, сър, че след като сте джентълмен от Лондон, вие знаете какво трябва да направим.

— На ваше място — отговорих — бих отишъл направо в полицията. На тези писма трябва да се сложи край.

Госпожа Бейкър изглеждаше дълбоко потресена:

— О, не, сър, аз не мога да отида в полицията.

— Защо не можете?

— Никога не съм имала вземане-даване с полицията, сър. Никой от нас не е имал.

— Сигурно е така. Но полицаите са единствените, които са в състояние да се справят с този проблем. Това е точно тяхна работа.

— Да отида при Бърт Рандъл?

Бърт Рандъл бе началникът на полицията, знаех това.

— Не е задължително, можете да отидете при някой сержант или инспектор.

— Аз да вляза в полицейския участък?

В гласа й се долавяше укор и недоверие. Започнах да се дразня:

— Това е единственият съвет, който мога да ви дам.

Госпожа Бейкър мълчеше, очевидно никак не бе убедена. Тя каза замислено и сериозно:

— Тези неща трябва да бъдат спрени, сър, те наистина трябва да бъдат спрени. Рано или късно ще се случи голяма беда.

— Аз мисля, че и сега е станала голяма беда.

— Исках да кажа физическо насилие, сър. Тези младежи, вие не знаете колко жестоки могат да бъдат — пък и възрастните още повече.

Попитах:

— Много хора ли получават такива писма?

Госпожа Бейкър кимна утвърдително.

— И става все по-лошо и по-лошо, сър. Господин и госпожа Бийдъл, съдържателите на „Синия глиган“, винаги са били толкова щастливи, така се разбираха и сега идват тези писма, и той почва да се съмнява за неща, които изобщо не са верни.

Наведох се към нея.

— Госпожо Бейкър, имате ли представа, дори най-бегла представа, кой може да пише тези отвратителни писма?

За моя най-голяма изненада тя кимна:

— Ние си имаме нашата представа, сър. Дори много добра представа имаме.

— Кой?

Мислех си, че ще се раздели с неохота с името на предполагаемия виновник, но тя светкавично отговори:

— Госпожа Клийт. Всички така мислим. Със сигурност госпожа Клийт ги пише.

Тази сутрин бях чул толкова много нови имена, че вече бях съвсем объркан. Попитах:

— Коя е госпожа Клийт?

Обяснено ми бе, че тя е съпругата на един възрастен градинар, който ходеше по къщите да поддържа градините на обитателите в градчето. Живееше в малка къща на пътя, който води към мелницата. На другите си въпроси не успях да получа задоволителен отговор. Когато попитах защо мисли, че е госпожа Клийт, госпожа Бейкър неясно отговори: „Тя трябва да е.“

Накрая я изпратих да си върви, повтаряйки съвета си да отиде в полицията, съвет, от който тя очевидно не възнамеряваше да се възползва. Останах с впечатлението, че съм я разочаровал.

Размислих върху това, което бях научил. Въпреки че нямаше доказателства, реших, че щом цялото село е на мнение, че госпожа Клийт е виновникът, възможно бе това да е вярно. Реших да отида при Оуен Грифит, за да обсъдим нещата. Той със сигурност познаваше тази Клийт. Ако сметнеше, че е препоръчително, можехме да съобщим на полицията предположенията си, че тя е в дъното на растящото безпокойство.

Отидох в кабинета на Грифит по време, когато според мен щеше да е приключил с прегледите за деня. Наложи се да изчакам малко в чакалнята. Когато и последният пациент излезе, влязох в кабинета.

— Здравей, Бъртън. Какво те води насам?

Описах разговора си с госпожа Бейкър и му предадох съмненията за виновността на госпожа Клийт. Но за мое разочарование Оуен поклати отрицателно глава.

— Не е чак толкова просто.

— Значи не вярваш, че тази Клийт е отговорна за анонимните писма?

— Всичко е възможно. Но ми се струва, че тя няма никаква вина.

— Но защо тогава всички я сочат за отговорна?

Той се усмихна.

— О, ти не разбираш. Госпожа Клийт е местната вещица.

— Боже мой! — възкликнах изненадан.

— Да, в наши дни това звучи невероятно, но фактът си е факт. Трябва да знаеш, че продължава да цари мнението, че има определени хора, отделни семейства, които е опасно да бъдат предизвиквани. Госпожа Клийт например идва от семейство „мъдри жени“. И се опасявам, че тя си е направила труда да разпространи легендата. Тя е странна жена с опасно чувство за хумор. За нея е било много лесно, ако някое дете си пореже пръстта или падне лошо, или заболее от заушка, да кимне и да каже: „Да, той ми открадна ябълките миналата седмица“ или „Той дръпна опашката на котката ми“. И не след дълго майките започват да пазят децата си от нея, а други жени й носят мед или сладкиши само за да не ги „омагьоса“. Това е суеверие, глупаво е, но се случва. И сега, естествено, те мислят, че тя е в дъното на тази история.

— Но тя не е?

— О, не. Тя не е такава жена. Не е… не е толкова просто.

— А ти имаш ли някакви подозрения? — Гледах го с любопитство.

Той поклати глава, но гледаше встрани.

— Не, въобще не знам. Но не ми харесва, Бъртън. Рано или късно ще се случи нещо лошо.