Агата Кристи
Смърт в Лимсток (5)

1.

През този следобед бяхме поканени на чай от господин Пай.

Господин Пай беше изключително женствен пухкав човечец, влюбен в своите старинни мебели, в своите овчарки от дрезденски порцелан и колекцията си от модерни вехтории. Живееше в „Прайърс Лодж“ — къща, която се намираше до развалините на старото абатство.

„Прайърс Лодж“ беше една наистина великолепна къща, която под нежните грижи на собственика си правеше впечатление с всяко едно от многобройните си предимства. Всяка мебел беше излъскана и поставена на най-подходящо за нея място. Завесите и възглавничките бяха в деликатни цветове и отсенки.

Не приличаше изобщо на къща, обитавана от мъж. Имах чувството, че да живееш в такава къща е равносилно на живот в изложбената зала на музей за старинни мебели. Върховното удоволствие за господин Пай бе да развежда гостите си из къщата. Дори най-безчувствените към заобикалящата ги среда не бяха в състояние да се измъкнат. Даже да си толкова безразличен, че да смяташ необходимото за живот да бъде радио, шкаф за напитки, баня, легло и заобикалящите ги стени, господин Пай не се отчайваше и бе винаги готов да те поведе към по-висша красота.

Малките му пухкави ръце тръпнеха от чувственост, докато говореше за своите съкровища, гласът му се извисяваше до фалцет, когато описваше възбуждащите обстоятелства, при които се е сдобил с италианското си легло във Верона.

С Джоана ценяхме класическите стари мебели и това бе повод за бурно одобрение.

— Та това наистина е удоволствие, голямо удоволствие, ценна придобивка за нашата малка общност. Тукашните добри и мили хора, знаете ли, са болезнено пасторални — за да не употребя думата провинциални. Те не знаят нищо. Вандали — абсолютни вандали! А вътрешността на къщите им — ще ви се доплаче, скъпа госпожице — уверявам ви, че ще ви се доплаче. А може би вече ви е направило впечатление?

Джоана каза:

— Все още не съм стигнала дотам, че да плача.

— Но разбирате какво искам да кажа? По такъв ужасен начин смесват мебелите си! Виждал съм възхитителна малка масичка в стил шератон — деликатна, перфектна — а до нея обикновена викторианска маса, или още по-лошо — въртяща се етажерка за книги от пушен дъб — да, да, дори такава безвкусица — пушен дъб. — Той потрепери от отвращение и отчаяно промълви: — Защо хората са толкова слепи? Вие ще се съгласите — сигурен съм, ще се съгласите, че красотата е единственото нещо, за което има смисъл да се живее.

Хипнотизирана от неговата страстна искреност, сестра ми каза:

— Да, да, наистина е така.

— Тогава защо? — драматично попита господин Пай. — Защо хората се обкръжават с грозота?

— Не е ли много странно, наистина! — пригласи му Джоана.

— Странно? Престъпно е! Така го наричам аз — престъпно! А как се извиняват! Твърдят, че нещо си било удобно. Или пък, че е шик. Шик! Толкова ужасна дума.

— Къщата, която наехте — продължи той — къщата на Емили Бартън. Тя е очарователна. Емили притежава забележителни неща. Направо прекрасни. Някои от тях са първокласни екземпляри за колекционери. И при това тя има вкус, въпреки че напоследък не съм толкова сигурен. Понякога, страх ме е да призная, си мисля, че това е повече сантименталност. Тя обича нещата да си стоят както са си били, но не в името на красотата, не заради хармонията, която се е получила, а защото така са останали от майка й. — Той прехвърли вниманието си върху мен и гласът му се промени. От възвишения артист се превърна в родения клюкар: — Вие познавахте ли семейството? Не? Ах, да — чрез агенция. Но, скъпи мои, това беше много интересно семейство! Когато дойдох да живея тук, старата им майка все бе още жива. Забележителна личност — забележителна! Чудовище, ако разбирате какво искам да кажа. Истинско чудовище. Старомодно, викторианско чудовище, което поглъща децата си. Да, в крайна сметка беше така. Тя беше величествено монументална, трябва да знаете, тежеше със сигурност над сто и двайсет килограма и всичките й пет дъщери се въртяха около нея както планетите обикалят около слънцето. Момичетата! Винаги ги наричаше така. А тогава най-голямата й дъщеря беше над шейсетгодишна. „Тези глупави момичета“, обичаше да казва. Черни робини, ето какво бяха те, слугуваха й, съгласяваха се с всяка нейна дума. В десет часа си лягаха, не им позволяваше топлина в стаите, а да поканят приятелките си у дома бе нечувано. Тя ги мразеше, трябва да знаете, защото са останали стари моми, и в същото време така подреждаше живота им, че бе невъзможно да се срещат с когото и да било. Мисля, че Емили, а може би беше Агнес, не помня точно, имаше нещо като афера с послушника на викария. Но семейството му не беше по вкуса на мама и тя сложи край на връзката.

— Звучи като в роман — отбеляза Джоана.

— О, скъпа, така беше. И после омразната стара жена умря, но, разбира се, тогава вече беше много късно. Те продължиха да живеят както бяха научени, говореха с приглушени гласове и непрекъснато си мислеха как би желала мама да постъпят. Дори да сменят тапетите в нейната спалня смятаха за богохулство. Все пак по един тих начин можеха да се радват на живота в енорията… Но нито една от тях не притежаваше достатъчно душевни сили и те една след друга починаха. Едит умря от грип, Мини трябваше да се оперира и не издържа, бедната Мейбъл получи удар — Емили се грижеше за нея с изключителна привързаност. Бедната Емили — през последните десет години не се е занимавала с нищо друго, освен да се грижи за болни. Агнес пък се разболя от рак и цели три години беше прикована на легло в ужасни мъки, преди да си отиде, горката. Емили не се отделяше от нея. Очарователно създание, не мислите ли? Фино като дрезденски порцелан. Толкова е тъжно, че има и финансови притеснения, но какво да се прави, напоследък всички капиталовложения си губят стойността.

— Изпитваме угризение, че сме се настанили в нейната къща — каза Джоана.

— Не, не, моя скъпа млада госпожице, какво говорите! Не бива да изпитвате подобни чувства. Нейната вярна и добра Флорънс е силно привързана към нея, а самата Емили сподели с мен колко се радва, че има толкова симпатични наематели. — На това място господин Пай направи малък поклон. — Тя каза, че според нея имала голям късмет.

— Мисля, че къщата създава много спокойна атмосфера — вметнах аз.

Господин Пай ми хвърли бърз поглед.

— Нима? Така ли се чувствате? Виж ти, много интересно. Аз се чудех, знаете. Да, да, често съм размишлявал.

— Какво намеквате, господин Пай? — попита Джоана.

Той разпери късичките си, пълни ръце.

— Нищо, нищо. Човек се чуди, нали разбирате? Аз също вярвам в атмосферата, която предметите създават, нали разбирате? Мислите и чувствата на обитателите. Те се предават на стените и мебелите.

Известно време не казах нищо. Оглеждах се и се питах как ли бих могъл да охарактеризирам атмосферата на „Прайърс Лодж“. Любопитното беше, че според мен липсваше всякаква атмосфера. А това само по себе си беше наистина особено забележително.

Така се бях замислил по този въпрос, че не чух нищо от останалия разговор между сестра ми и любезния домакин. Върнаха ме към действителността думите за сбогуване, които Джоана произнасяше. Изрецитирах своя дял учтивости.

Тръгнахме към изхода. В момента, в който се приближавахме до входната врата, през отвора за пощата бе пуснато писмо, което падна върху килимчето на пода.

— Следобедната поща — промърмори господин Пай, докато го вземаше. — А сега, млади хора, надявам се, че ще ме посетите отново, нали обещавате? Такова удоволствие е да се срещаш с културни хора, ако можете да ме разберете. Които разбират и ценят изкуствата. Чакайте да ви кажа, знаете ли какво мислят повечето от хората тук за балета? За тях балет са глезените на танцьорките, облечени в рокли от тюл, и възрастни господа с театрални бинокли, които ги оглеждат сластно, както е било преди хиляда и деветстотната година. С петдесет години зад времето си — ето такива са тукашните хора. Англия е една прекрасна страна. Знаете ли, има много джобове. Лимсток е един от тях. Интересен единствено от колекционерска гледна точка. Когато съм тук, винаги се чувствам сякаш доброволно съм влязъл под стъклен похлупак. Спокойните тихи задни дворове, където никога нищо не се случва.

След като се здрависахме още веднъж, господин Пай ми помогна да се наместя в колата. Джоана седна зад волана, запали мотора и внимателно направи обратен завой на поляната с безупречно окосена трева пред къщата. Преди да потеглим, тя се обърна с вдигната ръка за поздрав. Същото направих и аз с известна трудност.

Но нашият жест за сбогом остана незабелязан.

Господин Пай бе отворил пощата си.

Той се бе вторачил в отворения лист в ръката му.

Веднъж Джоана го бе описала като пухкав, розовичък херувим. Той продължаваше да си бъде пухкав, но вече не приличаше на херувим. Лицето му бе потъмняло почти до тъмновиолетово и бе разкривено от ярост и изненада.

В този момент се досетих, че пликът ми изглежда познат. В първия миг не бях обърнал внимание, един от случаите, когато забелязваме подсъзнателно, без да разбираме, че нещо ни е впечатлило.

— Божичко — възкликна Джоана, — май нещо е жегнало бедния господин Пай!

— Струва ми се, че това е нов удар на Отровното перо — казах аз.

Тя се извърна стреснато към мен и колата се отклони.

— Внимавай, жено!

Забавлявах се да я наричам така, използвайки селската терминология.

Джоана отново насочи вниманието си към пътя. Беше се намръщила.

— Искаш да кажеш, че е получил анонимно писмо?

— Така предполагам. Мисля, че разпознах плика.

— Що за място е това? — възмути се тя. — На пръв поглед е най-невинното заспало малко кътче в цяла Англия, което можеш да си представиш…

— Където, ще цитирам господин Пай: „нищо никога не се случва“ — прекъснах я аз. — Той май избра погрешния момент да произнесе тези думи. Защото нещо доста неприятно се случва.

— Но кой пише тези писма, Джери?

Свих рамене.

— Скъпо мое момиче, откъде да зная? Вероятно някой местен простак, на когото силно му хлопа дъската.

— Но защо? Всичко изглежда толкова идиотски.

— Трябва да почетеш малко Фройд или Юнг, за да разбереш. Или да попиташ нашия доктор Оуен.

Джоана тръсна глава.

— Доктор Оуен не ме харесва.

— Че той почти не те е виждал.

— Мисля, че е видял достатъчно, след като щом ме зърне на главната улица, отдалеч пресича на другата страна.

— Много странна реакция — казах със симпатия. — И най-важното, ти не си свикнала с подобно отношение, нали?

Тя отново се намръщи.

— Не, но сериозно, Джери, можеш ли да кажеш защо хората пишат анонимни писма?

— Както казах, дъската им хлопа. Задоволяват някакъв комплекс, много вероятно. Ако са те унизявали, или пренебрегвали, или разочаровали, ако животът ти е празен и скучен, предполагам, че можеш да изпиташ чувство за сила, когато от тъмнината нанасяш жестоки удари върху хора, които са щастливи и доволни.

Джоана потръпна.

— Не е никак хубаво.

— Не, не е хубаво. Мисля си, може би една от причините е, че в тези затънтени кътчета на страната преобладават браковете, при които хората са в кръвна връзка, затова има много ненормални.

— Предполагам, че авторът на тези глупости е прост и необразован. С по-добро образование…

Тя не довърши мисълта си, аз също премълчах. Никога не съм бил склонен да приема популярната теория, че образованието е лек за всички болести на обществото.

Докато пресичахме селото, преди да се изкачим на хълма, наблюдавах с любопитство редките минувачи по главната улица. Коя ли от тези здрави селски жени обикаляше с товар от злоба и омраза зад чистото чело и може би в този момент планираше поредния изблик на отровна, отмъстителна злъч.

Но все още не допусках, че тези инциденти могат да бъдат много по-сериозни, отколкото изглеждаха.