Агата Кристи
Смърт в Лимсток (36)

2.

Е, това беше всичко! Тръгнах си като замаян, но все пак усещах любопитния поглед, с който ме изпрати Роуз.

Роуз ми разказа много неща, преди, да успея да избягам.

Никога не се била чувствала същата след онзи ужасен ден. Ако не били децата и господин Симингтън, отдавна да си била тръгнала. Заявила, че ако не намерят бързо нова домашна прислужница, тя ще напусне. Но нямало да бъде лесно, защото в къщата било извършено убийство. Много лесно й било на госпожица Холанд да уверява, че тя щяла да върши цялата домакинска работа. Правела се на много сладка и грижлива, да, но всъщност си правела сметка тя да стане господарката на дома един ден. Господин Симингтън, бедният, не казвал нищо, но Роуз знаела какви са вдовците — беззащитни, безпомощни създания, лесна плячка в ръцете на всяка жена, на която влизат в плановете. А госпожица Холанд положително бе решила да се намести на мястото на покойната госпожа Симингтън.

Кимах механично при всяка нейна дума, но не можех да се отскубна, защото тя се бе хванала здраво за шапката ми с две ръце и нямаше да ми я даде, докато не приключи с оплакванията си.

Помислих си дали има нещо вярно в думите й? Нима наистина Елзи Холанд се канеше да стане новата госпожа Симингтън? А може би беше честно и добросъвестно момиче, което правеше всичко за доброто на децата и къщата?

И в двата случая резултатът щеше да е един и същ. И защо не? Малките деца на Симингтън се нуждаеха от майка. Елзи беше чиста душа, а и много красива. Всеки мъж би забелязал това, дори препарирана риба като Симингтън!

Мислех за всичко това само за да не мисля за Меган.

Някой може да си помисли, че отидох да искам ръката й с някакво абсурдно чувство на превъзходство, сякаш й правех услуга, и заслужавах това, което получих — но не беше така. Бях толкова сигурен, че Меган ми принадлежи, че да се грижа за нея, да я направя щастлива, да я предпазвам от реалния живот бе единственият начин на живот, който си представях, и мислех, че тя изпитва същото чувство към мен. Сега всичко се провали!

Но аз нямаше да се предам. О, не! Меган беше моята жена и щях да се боря за нея!

След кратък размисъл отидох в кантората на Симингтън. Меган можеше да не обръща внимание на нещата около себе си, но аз държах всичко да става точно според правилата.

Господин Симингтън беше свободен и ме прие в кабинета си. От стиснатите устни и сковаността в движенията разбрах, че в този момент не съм особено популярен тук.

— Добро утро — поздравих. — Страхувам се, че посещението ми не е професионално, а по-скоро лично. Ще ви кажа направо. Не знам дали сте се досетили, но аз съм влюбен в Меган. Днес я помолих да се омъжи за мен, но тя отказа. Но не смятам, че това е последната й дума, възнамерявам да се боря за любовта й.

Забелязах как се промени изражението на Симингтън и можех да прочета мислите му. Меган бе елементът, който разваляше хармонията в неговото домакинство. Чувствах, че е почтен човек и никога не би си помислил да остави доведената си дъщеря без дом и прехрана. Но ако тя се омъжеше за мен, той щеше да се избави от всякакви притеснения и угризения. Усмихна се с предпазлива усмивка.

— Честно казано, Бъртън, нямах представа. Знам, че й обръщахте доста внимание, но ние всички гледахме на нея като на едно особено дете.

— Тя не е дете — възразих.

— Не, не на години…

— Може да изглежда на възрастта си, ако й се позволи — отвърнах леко разгневен. — Знам, че все още не е пълнолетна, но след няколко месеца ще навърши двайсет и една години. Ще ви дам всяка информация за себе си, която бихте желали да имате. Богат съм и водя тих, спокоен живот. Ще се грижа за нея и съм готов да направя всичко, за да бъде щастлива.

— Сигурно, сигурно. Но все пак всичко зависи от самата Меган.

— Мисля, че с течение на времето ще разбере всичко. Но исках да бъда откровен с вас относно това, което става.

Разделихме се приятелски.