Агата Кристи
Смърт в Лимсток (35)

1.

Не знам какви са нормалните реакции на един мъж, който отива да прави предложение за женитба.

В романите обикновено гърлото му е пресъхнало, яката на ризата го стяга, чувства се толкова нервен, че всички около него го съжаляват.

При мен липсваха тези емоции. Веднъж решил, исках колкото се може по-бързо да приключа. Не изпитвах никакво притеснение или нервност.

Пристигнах пред къщата на Симингтън около единайсет. Позвъних и когато на вратата се появи Роуз, попитах за госпожица Меган. Заговорническият поглед на готвачката за пръв път ме накара да се почувствам леко засрамен.

Тя ме въведе в малката всекидневна и докато чаках нетърпеливо, искрено се надявах, че Меган няма да се притесни. Когато вратата се отвори и тя се появи, моментално почувствах облекчение. Меган не изглеждаше нито притеснена, нито загрижена. Имаше красивата прическа и от нея се излъчваха гордост и самоуважение, които бях забелязал предната вечер. Отново бе облякла старите си дрехи, но бе съумяла да ги направи да изглеждат различно. Учудващо е как усещането, че са привлекателни, променя момичетата! Меган изведнъж бе пораснала, като че ли за една нощ.

Предполагам, че съм бил доста нервен, иначе не бих започнал разговора по такъв тъп начин:

— Здравей, шаранче!

Това надали бе най-добрият любовен поздрав. Но тя се усмихна и отговори:

— Здрасти.

Продължих:

— Виж сега, надявам се, че не съм станал причина да ти вдигнат скандал заради вчера?

— О, не — увери ме, после примига и добави: — Всъщност като че ли имаше. Искам да кажа, наговориха ми всевъзможни неща и изглежда мислят, че съм много странна, но нали знаеш какви са хората и колко шум вдигат за нищо.

Изпитах облекчение, че скандалът е преминал, без да я засегне, а може би тя наистина не обръщаше внимание на такива неща.

— Дойдох тази сутрин — започнах с леко прегракнал глас, — за да ти предложа нещо. Виж, аз много те харесвам и мисля, че ти също ме харесваш…

— Страхотно — каза Меган ентусиазирано.

— И ние се разбираме прекрасно, така че помислих, че ще е добра идея да се оженим.

— О! — бе единственото, което произнесе.

Изглеждаше изненадана. Само това. Не възхитена, не шокирана, само леко изненадана.

— Искаш да кажеш, че наистина искаш да се ожениш за мен? — попита тя с вид на човек, който иска да си изясни сложна ситуация.

— Повече от всичко на света — отговорих и наистина беше така.

— Искаш да кажеш, че ме обичаш?

— Обичам те много!

Очите й бяха сериозни и замислени, когато ми отговори:

— Мисля, че ти си най-добрият човек на света. Но аз не те обичам.

— Ще те накарам да ме обичаш.

— Няма да стане. Не желая да ме принуждават. — Тя замълча, а после добави много тихо и с чувство: — Аз не съм жена за теб, Джери. Аз мога много по-добре да мразя, отколкото да обичам.

— Омразата не е безкрайна, любовта продължава до гроб — казах.

— Нима мислиш, че е така?

— Вярвам.

Нова пауза.

След време попитах:

— Значи отговорът е „не“, така ли?

— Да, отговорът е „не“.

— И не ми даваш възможност да се надявам?

— Има ли някакъв смисъл?

— Изглежда не — съгласих се, — защото аз ще се надявам каквото и да кажеш.