Агата Кристи
Смърт в Лимсток (17)

2.

На следващата сутрин ние с Джоана закъсняхме малко за закуска. По-точно закъсняхме по представите на Лимсток. Беше девет и половина. По това време в Лондон Джоана може би току-що щеше да се е събудила, а аз все още щях да спя дълбоко. Но когато Партридж обявяваше „Закуска в осем и трийсет“ или „Закуска в девет“, нито аз, нито Джоана смеехме да възразим.

За мое неудоволствие заварихме Еме Грифит да разговаря с Меган на входа.

С обичайната за нея простодушна сърдечност още с появяването ни тя ни приветства с:

— Хайде, мързеливци. Аз вече преполових деня.

Това, разбира се, си беше нейна работа. Несъмнено един лекар трябва да бъде на крак рано сутринта и неговата грижовна сестра би трябвало да стане, за да приготви кафе или чай. Но няма никакво извинение, когато тази сестра тръгне по къщите да безпокои по-сънливите си съседи. Девет и половина бе изключително неподходящ час за посещение.

Меган светкавично влезе в къщата и оттам в трапезарията. Очевидно Еме бе прекъснала закуската й.

— Заявих, че няма да влизам — заобяснява госпожица Грифит, — въпреки че аз самата не разбирам каква е разликата дали ще разговаряш с хората на входа или вътре в къщата им. Както и да е, дойдох да попитам госпожица Бъртън дали може да участва с някои зеленчуци от градината ви в благотворителната разпродажба за „Червения кръст“, която организираме на главната улица. Ако има възможност, ще се обадя на Оуен да дойде да ги вземе с колата.

— Много рано сте тръгнали — обадих се аз.

— Ранно пиле рано пее — бодро отговори тя. — По това време всички са си у дома. Оттук отивам у господин Пай. А на обяд ще ходя в Брентън с „Водачките“.

— Вашата енергия ме кара да се чувствам ужасно уморен.

В този момент телефонът иззвъня и аз се отправих към дъното на хола, оставяйки Джоана смутено да изрежда имена на зеленчуци, демонстрирайки пълното си невежество по отношение на градината.

— Да? — казах в телефонната слушалка.

От другия край на линията чувах дълбоко дишане, след това колеблив женски глас възкликна:

— О!

— Да? — повторих окуражително.

— О! Това ли… Това ли… Искам да кажа, това ли е „Литъл Фърз“? — попита тя разтревожено.

— Това е „Литъл Фърз“.

— О! — Очевидно жената започваше така всяка своя мисъл. Тя запита предпазливо: — Ще мога ли да разговарям за малко с Партридж?

— Разбира се. За кого да съобщя?

— О! Кажете й, че се обажда Агнес. Агнес Пате.

— Агнес Пате?

— Точно така.

Едва се въздържах да не обявя: „Аз пък съм Доналд Патока.“ Оставих слушалката и извиках към стълбищата, където чувах, че тропа грижовната ни прислужница:

— Партридж. Партридж.

Тя се появи с метла в ръката, физиономията й ясно казваше: „Какво пък си решил да искаш точно сега?“, но попита с уважение:

— Да, сър?

— Агнес Пате желае да разговаря с теб по телефона.

— Извинете, сър?

Повиших глас:

— Агнес Пате.

Повторих името както го бях чул. Но тя го произнесе правилно:

— Агнес Потер? Какво ли пък иска?

Очевидно притеснена, Партридж остави внимателно метлата до стената и запристъпва надолу по стъпалата. Колосаната й престилка на цветя шумолеше разтревожено при всяка стъпка.

Незабелязано от Еме се шмугнах в трапезарията, където Меган похапваше пържени бъбреци и бекон. За разлика от Еме тя не излъчваше „бодро утринно настроение“. Отговори троснато на поздрава ми и продължи да се храни мълчаливо.

Разтворих сутрешния вестник. След малко влезе Джоана. Изглеждаше малко разстроена.

— Уф! — строполи се тя на стола си. — Толкова рано и вече съм уморена. Отгоре на всичко мисля, че ужасно се изложих. Оказа се, че изобщо не познавам градината и какво кога расте. По това време няма ли зелен боб?

— Август — обади се Меган.

— Добре де, но в Лондон можеш да си купиш по всяко време — оправда се сестра ми.

— В консерви, мило глупаче — поправих я аз. — Или замразен. Носят го с кораби от топлите страни.

— Като слоновата кост, маймуните и пауните? — попита сестра ми.

— Съвсем вярно.

— Аз бих си поискала паун — каза Джоана замечтано.

— А аз искам да си имам маймунка — намеси се Меган.

Докато замислено белеше един портокал, Джоана рече:

— Чудя се какво ли би било да съм на мястото на Еме Грифит? Винаги заредена с енергия, пращяща от здраве и доволна от живота. Как мислиш, дали понякога се чувства уморена, потисната, копнееща?

Казах, че съм сигурен, че Еме Грифит е неспособна да копнее, за каквото и да е, и през отворения френски прозорец последвах Меган на верандата.

Докато пълнех лулата, в трапезарията влезе Партридж. Чух я да пита:

— Ще може ли да поговоря с вас, госпожице?

„Боже мой — помислих. — Надявам се, че Партридж не възнамерява да си подаде оставката. Ако го направи, Емили Бартън никога няма да ни прости.“ Прислужницата продължи:

— Трябва да се извиня, госпожице, за това, че ми позвъниха по телефона. Искам да кажа, младото момиче, което ми се обади, би трябвало да знае, че това не е редно. Аз никога не съм си позволявала да използвам телефона или да разрешавам на познатите си да ми се обаждат и много съжалявам, че подобно нещо се случи, да не говорим за неудобството, което бе причинено на господина да се обажда, да се налага да ме вика и тъй нататък.

— Но, Партридж, аз не виждам никаква причина за притеснение. — Сестра ми се опитваше да я успокои. — Защо да не се обаждат твоите приятелки? Телефонът е именно за това.

Можех да си представя киселата физиономия на Партридж, докато слушах безстрастния й отговор:

— Такива постъпки са недопустими в този дом, госпожице. Госпожица Емили никога нямаше да позволи такова своеволие. Аз също, и затова се извинявам, че допуснах да се случи, но Агнес Потер, момичето, което си позволи да ме търси, е ужасно младо и освен това е ужасно разтревожено и не знае какво е подобаващо за една уважавана къща.

„Ето ти един малък урок, Джоана“ — казах си злорадо.

— Тази Агнес, която ми се обади, госпожице — продължаваше Партридж, — работеше тук под мое ръководство. Беше едва на шестнайсет години и я бяхме взели направо от сиропиталището. И, разбирате ли, тъй като си няма майка или други роднини, които да я съветват, е свикнала да търси моя съвет за всички свои проблеми. Аз съм я научила на много неща, ако не звучи самохвално.

— Да? — каза Джоана и зачака. Очевидно следваше още нещо.

— Затова си позволявам волността да ви помоля, госпожице, да позволите Агнес да ме посети за чай днес следобед. Ще я поканя в кухнята. Днес тя има свободен ден и е ужасно разтревожена. Иска да се посъветва с мен. Във всеки друг случай не бих си позволила да отправям към вас такава молба.

Сестра ми попита озадачено:

— Но какво пречи някой да те посещава?

Партридж се наежи и гордо заяви:

— Това никога не е било позволено в този дом, госпожице. Старата госпожа Бартън никога не допускаше гости в кухнята. Изключение бяха почивните дни, тогава можеха да ни посещават, вместо да излизаме. Госпожица Емили също се придържа към старите порядки.

Джоана се държи много добре с прислужниците и те я обичат. Но с Партридж никога не успя да разчупи леда.

Когато прислужницата излезе от стаята и Джоана дойде при мен, й казах:

— Безсмислено е, моето момиче. Твоята проява на добри чувства е непонятна за Партридж. Тя държи на традицията и на всичко, което подобава за дома на един истински джентълмен, какъвто съм аз.

— Не съм и помисляла, че подобна тирания все още намира почва в тази страна! — Джоана беше възмутена. — Третират ги като роби, Джери, а на тях им харесва.

— Това е очевидно. Поне на Партридж й харесва.

— Не мога да разбера защо не ме понася? Повечето хора ме намират симпатична.

— Вероятно те презира, защото не спазваш закона господар — роб, не се държиш както подобава. Ти никога не прокарваш пръст по скритите места, за да провериш дали е бърсан прахът. Никога не проверяваш дали под килимите има боклук. Никога не питаш какво е станало с останалите сладкиши и нито веднъж не си я накарала да ни приготви красива торта.

— Ужасно! — възкликна Джоана.

След като бях споменал случайно красивата торта, идеята ми изглеждаше въодушевяваща, но тя тъжно продължи:

— Днес се провалих във всичко. Еме Грифит ме презира, защото не познавам царството на зеленчуците, Партридж ме гледа високомерно, защото съм нормално човешко същество. Ще отида в градината и ще ям червеи.

— Меган е вече там.

В този момент момичето наистина бе застанало между две лехи. Приличаше ми на птичка, която очаква да бъде нахранена.

Но тя изведнъж тръгна към нас и каза рязко:

— Искам да ви благодаря много, че бяхте тъй добри към мен, май много ви дотегнах, но на мен ми беше ужасно приятно, само че сега трябва да се върна у дома. Защото все пак моят дом е там и аз не мога безкрайно да живея тук. С една дума, реших да си тръгна още тази сутрин.

— Какво? — възкликнах удивен.

— Трябва да си тръгна веднага.

Тя се бе изчервила от притеснение. С Джоана се опитахме да я накараме да промени решението си, но тя бе непреклонна.

Накрая сестра ми приготви колата, а Меган се качи горе и след малко слезе с куфара, в който бе прибрала всичките си принадлежности.

Единствената, която бе изключително доволна от така развилите се обстоятелства, бе Партридж. Мрачно й лице почти разцъфтя в усмивка, когато научи новината. Тя никога не бе харесвала Меган.

Когато Джоана се върна, стоях неподвижен в средата на градината. Тя ме попита, да не би да съм решил да ставам слънчев часовник.

— Защо?

— Ами, когато тръгвах, стоеше на същото място. Само че не мога да те нарека слънчев часовник, защото си мрачен като градоносен облак!

— Нямам настроение. Първо Еме Грифит, после Меган ни напусна. А възнамерявах да я помоля да отидем до онзи връх, Лег Тор.

— Щеше да я водиш за каишката ли? — попита Джоана.

— Какво?

Тя вече влизаше в къщата и почти извика:

— За каишка ли щеше да я водиш? Господарят си загубил кучето и чудо голямо!