Агата Кристи
Смърт в Лимсток (14)

4.

Емили Бартън ни посети, когато току-що бяхме приключили със следобедния чай.

Искаше да разговаряме за градината. Излязохме навън и около половин час слушах наставления за лехи, цветя, трева и дървета. Когато се връщахме към къщата, тя прошепна:

— Надявам се, че това дете, че тя не е силно разстроена от ужасната трагедия?

— Смъртта на майка й ли имате предвид?

— Да, разбира се. Но в действителност исках да изтъкна неприятностите зад нея.

Стана ми интересно. Поисках да узная каква е реакцията на госпожица Бартън.

— А вие какво мислите за тази история? Вярна ли е според вас?

— О, не, не, със сигурност не е вярно. Аз съм уверена, че госпожа Симингтън никога не е… че той не беше… — Малката стара госпожица бе цялата порозовяла и объркана. — Искам да кажа, че не е вярно. Въпреки това обаче може би е било присъда.

— Присъда?

Бях изключително озадачен.

Бузите на Емили Бартън червенееха като бузите на овчарките от дрезденски порцелан, с които толкова се гордееше господин Пай.

— Имам усещането, че всички тези отвратителни писма, всичката болка и беди, които причиняват, са изпратени с определена цел.

— Съвсем сигурно с определена цел — съгласих се мрачно.

— Не, не. Господин Бъртън, вие ме разбирате погрешно. Аз не говоря за обърканото същество, което ги пише — може би е съвсем луд. Искам да кажа, че те са насочени от… от Провидението! Да събудят у нас съзнанието за собствените ни недостатъци.

Възразих:

— Не вярвам Всевишният да избере толкова подло оръжие.

Тя промърмори, че пътищата Господни са неведоми.

— Не мога да се съглася — отговорих. — Съществува много силна тенденция да се приписват на Бог злините, които човек създава по своя свободна воля. Може би Сатаната, но Бог няма нужда да ни наказва, госпожице Бартън. Ние сме толкова ангажирани сами да се наказваме.

— Не мога да проумея защо някой желае всичко това?

Свих рамене.

— Изкривено съзнание.

— Много тъжно.

— На мен не ми изглежда тъжно. Престъпно е и заслужава най-строго наказание.

Бузите на добрата женица бяха побелели като истински порцелан.

— Но защо, господин Бъртън, защо? Какво удоволствие може да се изпита от това?

— Нищо, което вие или аз можем да разберем, слава Богу.

Емили Бартън понижи глас:

— Говорят за госпожа Клийт — но аз не вярвам.

Поклатих глава. Тя продължи възбудено:

— Нищо от този род не се е случвало досега — поне аз не помня. Обществото ни беше толкова щастливо. Какво ли би казала майка ми? Е, поне да се благодарим, че й беше спестено това нещастие.

Доколкото знаех, старата госпожа Бартън е имала достатъчно твърд характер и вероятно, ако беше жива, настоящите събития щяха по-скоро да я забавляват, отколкото да й причинят страдание.

Емили добави:

— Аз съм много притеснена.

— Вие… получавали ли сте писмо?

Тя цялата пламна.

— О, не, не. О, това би било ужасно!

Побързах да се извиня, но тя си тръгна.

Влязох в къщата. Джоана седеше до камината във всекидневната, която току-що бе запалена, защото все още вечерите бяха студени.

В ръката си държеше разтворено писмо.

Когато влязох в стаята, тя бързо обърна глава към мен.

— Джери, току-що намерих това анонимно писмо в пощата. Започва така: „Ти, боядисана кукло…“

— И какво още?

Тя направи физиономия.

— Същата кал.

Хвърли писмото в огъня. С бързо движение, от което ме заболя гърбът, го измъкнах от пламъците.

— Не — казах. — Може би ще ни потрябва.

— Да ни потрябва?

— За полицията.