Агата Кристи
Смърт в Лимсток (1)

1.

Когато най-сетне ме извадиха от гипсовото корито и лекарите се наситиха да ми правят всевъзможни изследвания, медицинските сестри постепенно ме научиха да движа крайниците си като през цялото време ми говореха, сякаш съм бебе, от което започна да ми прилошава, Маркус Кент ми заяви, че ще трябва да отида да живея на село.

— Свеж въздух, спокоен живот — основното ти задължение ще бъде да бездействаш — това е рецептата за твоето пълно и окончателно възстановяване. Сестра ти ще се грижи за теб. Яж, спи и имитирай царството на растенията, колкото се може по-успешно.

Не го попитах дали ще мога някога отново да летя. Има въпроси, които не се задават, защото те е страх от отговора, който ще получиш. Това бе причината през последните пет месеца нито веднъж да не си позволя да попитам дали съм обречен да прекарам остатъка от живота си прикован на легло. Страхувах се, че ще получа от сестрите онзи жизнерадостен отговор, зад който обикновено се крият всички лоши новини: „Виж ти, що за въпрос е това? Не може един пациент да пита подобни глупости!“

Затова не задавах никакви въпроси — и всичко бе наред. Вече знаех, че няма да бъда съвсем безпомощен инвалид. Можех да движа краката си, да стоя изправен, после се научих да изминавам сам по няколко крачки и ако се чувствах като прохождащо бебе, с подгъващи се колене и крака, които отказваха да слушат командите на мозъка, причината бе само слабост и липса на достатъчно упражнение. С времето всичко щеше да си дойде на мястото.

Маркус Кент, който според мен бе идеалният лекар, знаеше, че не смея да задам толкова важния за мен въпрос, и отговори, без да питам:

— Ще се оправиш напълно. Не бяхме сигурни до миналия вторник, но след резултатите от последните изследвания смея да го заявя с целия си авторитет. Но няма да е скоро. Ще продължи дълго и ще бъде много отегчително, това трябва да си го набиеш в главата. Когато става дума за възстановяване на мускули и нервни окончания, главен помощник е мозъкът. Затова най-малката проява на нетърпение, най-малкото безпокойство ще бъдат пречка да се оправиш по-бързо. И в никакъв случай не се лъжи „да вложиш цялата си воля, за да се възстановиш бързо“. Нещо от този род и ще се видим отново в болницата. Трябва да си наложиш да живееш бавно и спокойно, в темпо легато, както пише по партитурите. Искам да знаеш, че не само тялото, но и нервите ти са силно отслабени от продължителната употреба на болкоуспокоителни… Препоръчвам да отидеш сред природата, да си наемеш къща на село, да започнеш да се интересуваш от местната политика, скандали и клюки. Запознай се с всички свои съседи, прояви жив интерес към техния начин на живот. И ако ми позволиш една последна препоръка — избери си място далеч от всички стари познати и приятели.

Кимнах:

— Вече съм мислил по този въпрос.

Не можех да си представя нещо по-отчайващо от посещенията на бившите си колеги, изпълнени със съжаление, кипящи от енергия и планове за себе си: „Ама, Джери, че ти изглеждаш великолепно. Кажи, Мери, не изглежда ли много добре? Скъпи, чакай да ти разкажа — какво, мислиш, направи Бъстър?“

Не, това не можех да понеса. Кучетата са умни. Те припълзяват в някой тъмен ъгъл, ближат раните си и не се появяват на бял свят докато не се излекуват напълно.

И така, двамата с Джоана се заровихме в брошурите на агенциите за недвижими имоти, опитвайки се да разберем какво се крие зад изкусния жаргон, който те владеят така добре. Не остана място в целите Британски острови, с което да не се запознахме. Спряхме се на „Литъл Фърз“ в Лимсток като една от къщите, които си струва да бъдат огледани, главно защото не бяхме посещавали Лимсток и не познавахме никого в тази област.

Когато Джоана видя „Литъл Фърз“, веднага реши, че точно това е къщата, която е най-подходяща за нас.

Намираше се на един нисък хълм на около километър от Лимсток по пътя, който води към тресавищата. Беше спретната ниска бяла къща с викторианска веранда, покрита с наклонен покрив, боядисан в бледозелено. От верандата се разкриваше приятна гледка към подножието на покрития със зеленина склон и кулата на селската черква.

Къщата бе собственост на семейство стари моми, госпожиците Бартън, от които бе останала жива само най-малката — госпожица Емили.

Емили Бартън бе очарователна дребна стара дама, която по невероятен начин приличаше на къщата си. С благ, извиняващ се глас тя обясняваше на Джоана, че никога досега не е давала къщата си под наем, дори не си е представяла, че може да го направи. „Но как да ви обясня, скъпа, всичко е толкова различно тези дни — данъците, разбира се, пък и всичките ми вложения — акции, дялове, толкова сигурни, както си въобразявах, самият управител на банката ми препоръча повечето от тях, като че ли не носят нищо — напълно неразбираемо, естествено! И наистина, всичко стана толкова трудно. Човек не може (сигурна съм, че ще ме разберете, скъпа, моля да не се обидите, изглеждате толкова любезна) да харесва идеята да дава къщата си под наем на абсолютно непознати. Но нещо трябва да се направи и трябва да призная, че след като ви видях, ще се радвам, ако решите да живеете тук. Знаете ли, тази къща се нуждае от млади хора. И ще ви кажа, че твърдо се отказах от идеята да позволя на мъже да живеят тук.“

В този момент се наложи Джоана да съобщи за моя милост. Госпожица Емили се справи отлично:

— О, Боже мой, разбирам. Колко тъжно! Разбил се със самолета си. Тези младежи са толкова безстрашни. Е, та брат ви е на практика инвалид…

Тази мисъл като че ли успокои старата госпожица. Предполагаше се, че като инвалид няма да се занимавам с тези грозни мъжки дейности, от които Емили Бартън толкова много се страхуваше. Тя недоверчиво ме попита дали пуша.

— Като комин — отговори вместо мен Джоана. — Но — заяви твърдо тя — аз също пуша.

— Разбира се, разбира се. Колко съм глупава. Знаете ли, страхувам се, че съм ужасно изостанала от времето. Сестрите ми бяха по-големи от мен, а майка ми беше много строга. Можете ли да си представите — тя живя до деветдесет и седем години! Да, да, сега всички пушат. Само че в къщата няма нито един пепелник.

Джоана я успокои, че ние ще донесем много пепелници, и с усмивка добави:

— Обещавам най-твърдо да внимаваме хубавите ви мебели да не бъдат обгорени от цигари. Аз се вбесявам от хора, които си позволяват да бъдат толкова небрежни.

И така, всички подробности бяха уредени. Наехме „Литъл Фърз“ за шест месеца с възможност за продължение с още три. Емили Бартън обясни на Джоана, че самата тя няма да ни създава никакви неудобства — отиваше да живее в къщата на тяхна бивша прислужница, „моята вярна Флорънс“, която се омъжила, след като служила вярно на семейство Бартън цели петнайсет години.

— Толкова приятно момиче. Мъжът й се занимава със строително предприемачество. Имат много хубава къща на главната улица. Аз съм наела две прекрасни стаи на втория етаж. Ще ми бъде изключително удобно, а Флорънс е възхитена, че отново ще бъдем заедно.

След като и двете страни бяха доволни, договорът бе подписан и не след дълго ние с Джоана станахме новите обитатели на къщата. Личната прислужница на госпожица Емили Бартън — Партридж, се съгласи да остане и да се грижи за нас заедно с още една домашна помощница — младо момиче, което идваше всяка сутрин и изглеждаше полуумно и добродушно.

Партридж бе слаба кисела жена на средна възраст. Готвеше превъзходно. Когато разбра, че харесваме кухнята й, отиде дотам, макар да не одобряваше късните вечери (оказа се, че госпожица Емили е имала навик да вечеря съвсем леко — само едно твърдо сварено яйце), че се пригоди към нашите навици и заяви, че смята за свое задължение пълното възстановяване на силите ми.

След като донякъде свикнахме с обстановката, след около седмица госпожица Емили Бартън ни посети и тържествено ни връчи визитната си картичка. Примерът й бе последван и от госпожа Симингтън, жената на адвоката, госпожица Грифит, сестрата на доктора, госпожа Дейн Калтроп, съпругата на викария, и господин Пай от близката обител. Джоана беше силно впечатлена.

— Не знаех — каза тя, — че все още някъде хората идват на посещение… с визитни картички!

— Така е, дете мое — отговорих, — защото нищо не знаеш за живота на село.

— Глупости. Прекарала съм на село неизброимо число уикенди.

— Това съвсем не е същото. Била си на гости и не ти се е налагало да се запознаваш с местната общественост.

Аз съм с пет години по-голям от Джоана. Помня голямата, мрачна, разхвърляна къща, която имахме, когато бях дете, и нивите, простиращи се чак до реката. Спомням си как пропълзявах между малиновите храсти, стремейки се да не ме забележи градинарят, помня миризмата на белия прах в двора пред оборите, котката, която мързеливо прекосяваше двора, шума от конски копита в конюшнята.

Но когато станах на седем години, а Джоана — на две, отидохме да живеем в Лондон с нашата леля, след което прекарвахме коледните и великденските си ваканции в посещения на театър, пантомима, кино и екскурзии до Кенсингтън Гардънс, където имаше лодки, а когато отраснахме започнахме да посещаваме ледените пързалки. През август ни водеха на почивка някъде по южното крайбрежие.

Припомняйки си всичко това, казах на сестра си замислено и с угризение за това какъв егоистичен, погълнат единствено от себе си инвалид съм:

— Страхувам се, че тук те очаква ужасно скучен живот. Всичко ще ти липсва толкова много…

Защото Джоана е много хубава и много весела, обича танците и коктейлите, любовните истории и бързите, мощни коли.

Тя се засмя и отговори, че няма нищо напротив.

— Дори ще ти призная, че съм доволна да се спася от този отровен начин на живот. Цялата тайфа ужасно ми е омръзнала. Освен това знам, че отказваш да ме разбереш, но продължавам да се чувствам дълбоко наранена от Пол. Ще ми е необходимо много време, за да го преодолея.

Не можех да не бъда скептичен относно последното й твърдение. Любовните й истории винаги протичат по един и същи начин. Влюбва се до полуда в някой безхарактерен младеж, който по правило е непризнат гений. Слуша безкрайните му оплаквания и се втурва с всички сили да работи, за да му спечели признание в обществото. А след това, когато той прояви неблагодарност, е дълбоко наранена и разочарована, сърцето й е разбито, докато не се появи следващият меланхоличен нещастник, което обикновено става след три седмици.

Затова не приемах насериозно разбитото сърце на сестра си. Но забелязах, че привлекателната Джоана гледаше на селския живот като на нова игра.

— Все пак изглеждам добре, нали? — попита тя.

Огледах я критично и не можах да се съглася.

Джоана бе облечена спортно (от „Миротен“). Разбира се, идеите на модните дизайнери за спортно облекло са малко особени — полата й до средата на коляното беше прекалено тясна, на абсурдни, крещящи карета, туниката й беше с къси ръкави, бродирана с тиролски мотиви, носеше копринени чорапи без ръб и безупречни нови спортни обувки от светлокафява истинска кожа.

— Не — отговорих. — Според мен облеклото ти е погрешно. Би трябвало да носиш много стара пола от дебел вълнен плат в избеляло мръснозелено или кафяво, подходящ кашмирен пуловер и дълга жилетка върху него, памучни чорапи и стари обувки на краката, филцова шапка на главата. Само тогава ще можеш да се слееш с главната улица на Лимсток, без да правиш впечатление.

Продължих критичния си оглед и прибавих:

— Лицето ти също е сбъркано.

— Че какво може да съм сбъркала с лицето си? Ако искаш да знаеш, сложила съм си грим номер 2 на „Шанел“, който се препоръчва точно за природата.

— Точно така. Но ако живееше в Лимсток, щеше да си сложиш само малко пудра, колкото да не блести носът ти, и съвсем скромно червило — по възможност неумело нанесено, без да очертаваш устните си предварително с молив. А веждите ти щяха да са целите, не само четвъртинка от тях.

Джоана прихна. Струваше й се много забавно.

— Мислиш, че ще решат, че изглеждам ужасно?

— Не ужасно. Странно.

Тя отново се зае с визитните картички, които посетителите ни бяха оставили. Единствено съпругата на викария бе имала щастието (или нещастието) да завари Джоана у дома. Тя промърмори:

— Знаеш ли, много ми е интересно. Като онази детска игра — „Щастливи семейства“ — госпожа Право, съпруга на адвоката, госпожица Доза, дъщеря на лекаря, и тъй нататък. — После добави ентусиазирано: — Наистина мисля, че това е едно много приятно място, Джери! Толкова са симпатични, смешни и старомодни. Не можеш да си представиш дори да ти се случи нещо неприятно, нали?

Знаех, че дрънка глупости, но се съгласих с нея. Нищо неприятно не можеше да се случи в Лимсток. Сега звучи странно, като си спомням, че само седмица след този разговор получихме първото писмо.