Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cards On The Table, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Васил Антонов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 37гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Агата Кристи. Карти на масата
Художник и оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Мултитрак“, София, 1992
История
- —Добавяне
Осемнайсета глава
Интерлюдия с чай
Госпожа Лоримър излезе от една врата на Харли Стрийт.
Остана за малко на площадката пред входа, а после се спусна бавно по стъпалата.
Лицето й изразяваше странна смесица от мрачна решителност и необичайна колебливост. Тя леко сбърчи вежди в усилието си да се съсредоточи.
Точно в този мит зърна Ан Мередит на отсрещния тротоар.
Ан гледаше към една голяма жилищна сграда. Госпожа Лоримър се поколеба за малко, а после прекоси улицата.
— Как сте, госпожице Мередит?
Ан почти подскочи и се обърна.
— О, здравейте.
— Още ли сте в Лондон? — попита по-възрастната жена.
— Не. Дойдох само за през деня. Имах среща с адвокат.
Очите й още гледаха към голямата жилищна сграда.
Лоримър попита:
— Да не би да се е случило нещо?
Ан гузно трепна.
— Да се е случило нещо? О, не! Какво да се е случило?
— Гледате така, сякаш сте намислили нещо.
— Не съм… Всъщност да, но нищо важно, даже е малко глупаво. — Тя направи опит да се засмее, а после продължи: — Стори ми се, че видях приятелката си — момичето, с което живея, — да влиза там, та си помислих, да не би да е ходила при госпожа Оливър.
— Там ли живее госпожа Оливър? Не знаех.
— Да. Тя ни посети онзи ден и ни даде адреса си, като ни покани на гости. Просто се питах дали това е Рода или не.
— Искате ли да отидете и да се уверите?
— Не, по-добре не.
— Тогава ви каня на чай — каза госпожа Лоримър. — Наблизо има едно приятно място.
— Много сте любезна — прие Ан с известно колебание.
Те поеха надолу и свиха в една пресечка. Седнаха в малка чайна, където им сервираха чай и кифли.
Отначало разговорът не вървеше. Всяка от тях като че ли намираше спокойствие в мълчанието на другата.
Внезапно Ан попита:
— Госпожа Оливър идвала ли е при вас?
Госпожа Лоримър поклати глава.
— Никой не е идвал при мен, с изключение на мосю Поаро.
— Нямах предвид… — започна Ан.
— Така ли? Аз пък си помислих обратното.
Девойката уплашено вдигна поглед, но онова, което видя в очите на госпожа Лоримър, като че ли я успокои.
— Не е идвал — бавно каза тя.
Настана пауза.
— А комисар Батъл? — попита Ан.
— О, да, разбира се.
— Какво ви пита? — неуверено изрече младата жена.
Госпожа Лоримър въздъхна.
— Предполагам, че обичайните неща. Съвсем рутинни въпроси. Държа се много любезно.
— Сигурно е разпитвал всеки, нали?
— Навярно.
Настъпи нова пауза.
Ан каза:
— Госпожо Лоримър, мислите ли, че някога ще открият кой го е направил?
Гледаше надолу към чинийката. Тя не видя любопитството в очите на възрастната жена, която пък наблюдаваше наведената глава на девойката.
Госпожа Лоримър изрече бавно:
— Не зная.
Ан измърмори:
— Не е… не е много приятно, нали?
Същото любопитно изражение остана върху лицето на госпожа Лоримър, този път вече примесено с определено съчувствие, когато попита:
— На колко сте години, госпожице Мередит?
— Аз… аз ли? — заекна тя. — На двайсет и пет.
— А аз съм на шейсет и пет — каза госпожа Лоримър. После продължи: — Животът е пред вас…
Ан потръпна.
— Може да ме прегази някой автобус.
— Да, възможно е. Докато мен сигурно няма. — Тя изрече тези думи доста особено и Ан я изгледа учудено.
— Животът не е лесен — рече госпожа Лоримър. — Ще го разберете, когато станете на моите години. Трябват много кураж и голяма издържливост. А накрая човек се пита дали си струва.
— О, моля ви — възкликна госпожица Мередит.
По-възрастната жена се засмя — обичайното й самочувствие се беше възвърнало.
— Доста евтино е да се говорят мрачни неща за живота.
Повика сервитьорката и плати.
На улицата госпожа Лоримър махна на едно минаващо такси.
— Да ви закарам ли? — попита. — Отивам на юг от парка.
Лицето на Ан светна.
— Не, благодаря. Виждам, че приятелката ми пристига. Много съм ви признателна, госпожо Лоримър. Довиждане.
— Довиждане. И успех — каза възрастната жена.
Колата потегли и Ан забърза напред.
Лицето на Рода грейна, когато я видя, а после прие леко гузно изражение.
— Рода, да не би да си ходила при госпожа Оливър? — попита Ан.
— Всъщност да, ходих.
— Видя ли как те хванах.
— Какво искаш да кажеш — хванах? Хайде да се качим на автобуса. Ти нали имаше среща с онзи приятел? Мислех си, че поне ще те почерпи чай.
Ан замълча за миг — някакъв глас пропищя в ушите й.
— Не можем ли да вземем приятеля ти и да пием чай заедно?
Последва отговорът й — прибързан, без да го обмисли:
— Много благодаря, но трябва да излизаме с някакви хора.
Лъжа, при това толкова глупава. Изречена по най-глупавия начин, когато човек казва първото нещо, което му идва наум. Можеше спокойно да отговори: „Благодаря, но моят приятел вече е канен на чай.“ Това беше в случай, че не искаше Рода да е с нея — както всъщност си беше.
Странно защо беше така. Определено й се искаше да запази Деспард за себе си. Беше изпитала ревност. Ревнуваше от Рода. Приятелката й беше толкова умна, винаги готова да разговаря и толкова жизнена. Онази вечер майор Деспард като че ли я бе харесал. Но всъщност беше дошъл да види нея, Ан Мередит. Рода просто си беше такава — неволно я засенчваше. Да, тя определено не желаеше Рода да я придружи.
Само че беше объркала всичко с глупавото си притеснение. Ако беше направила всичко както трябва, сега можеше да пие чай с майора в клуба му или някъде другаде.
Рода я дразнеше, досаждаше й. А и защо беше ходила при госпожа Оливър?
Попита я:
— Защо ходи при госпожа Оливър?
— Ами нали ни покани?
— Да, но не съм очаквала да е сериозно. Тя сигурно кани всеки срещнат.
— Не е така. Беше страшно любезна, наистина. Подари ми една книга. Виж.
Рода я размаха.
Ан изрече с подозрение в гласа:
— За какво си говорихте? Не за мен, нали?
— О, колко сме самонадеяни!
— Остави това. Говорихте ли за мен, за убийството?
— Говорихме за нейните убийства. Сега пише една книга, в която има отрова в лучената плънка. Толкова е земна! И каза, че писането е страшно трудна работа. Каза още и как се оплитала в сюжетите, пихме черно кафе и ядохме тост — изрече Рода на един дъх, а после добави: — О, Ан, имаш нужда от един чай.
— Не, благодаря. Вече пих с госпожа Лоримър.
— Госпожа Лоримър? Не е ли… не беше ли и тя там?
Ан кимна.
— Къде я намери? Да не би да ходи у тях?
— Не. Срещнах я случайно на Харли Стрийт.
— Как ти се стори?
— Не зная. Стори ми се доста особена. Съвсем различна от онази вечер.
— Още ли мислиш, че тя го е направила? — попита приятелката й.
Ан помълча около минута, а после отговори:
— Не зная. Хайде да не говорим за това, Рода! Знаеш колко ми е неприятно да се говори за такива работи.
— Добре, мила. Как беше адвокатът? Сух и скучен като закон?
— Евреин, при това много добър.
— Чудесно. — Тя почака малко и додаде: — Как беше майор Деспард?
— Много мил.
— Хлътнал е по теб, Ан. Слушай какво ти казвам.
— Стига глупости, Рода.
— Добре, ще видим.
Тя започна да си тананика, като си мислеше: „Разбира се, че е хлътнал по нея. Ан е толкова хубава. Само дето е малко разглезена… Никога няма да тръгне с него на експедиции. Ами тя ще се разпищи, щом види змия… Мъжете винаги харесва жени, които не им подхождат.“
А на глас каза:
— Автобусът отива до гара Падингтън. Ще успеем да хванем влака в 4.48.