Агата Кристи
Карти на масата (25)

Двайсет и четвърта глава
Трима заподозрени отпадат?

Още щом пристигна в Лондон, комисарят веднага се отправи към Поаро. Ан и Рода си бяха тръгнали преди повече от час.

Без много суетене Батъл разказа за резултата от проучванията си в Девъншир.

— Напипахме следа — каза той, — няма съмнение. Именно това е целял Шейтана, когато каза „нещастен случай в домашна обстановка“. Само че не мога да проумея мотива. Защо ще е искала да убива жената?

— Мисля, че тук мога да ви помогна, приятелю.

— Слушам ви, мосю Поаро.

— Днес следобед проведох малък експеримент. Поканих мадмоазел и нейната приятелка да ме посетят. Зададох им обичайните си въпроси какво е имало в стаята онази вечер.

Батъл го наблюдаваше с любопитство.

— Много държите на този въпрос.

— Да, намирам го за доста полезен, защото така научавам много неща. Мадмоазел Мередит беше изпълнена с доста силно подозрение. Това момиче явно е недоверчиво по природа. Затова доброто старо куче Еркюл Поаро прибягва до един от най-добрите си трикове. Той поставя съвсем аматьорски капан. Мадмоазел споменава за шкаф с бижута. Тогава я питам дали шкафът не е бил в другия край на стаята спрямо масичката с кинжала. Мадмоазел не пада в капана, а го отбягва доста умело. След това я обзема самодоволство и вниманието й отслабва. Значи това била целта на поканата — да я накарат да признае, че е знаела къде е бил кинжалът и че го е забелязала! При мисълта, че е успяла да ме надхитри, настроението й се повишава. И така, тя започва да говори съвсем спокойно за тези бижута, при това с много подробности. От стаята не си спомня нищо друго, освен ваза с хризантеми, чиято вода е трябвало да се подмени отдавна.

— Е, и? — не се стърпя Батъл.

— Е, ами това е много показателно. Да предположим, че не знаем нищо за това момиче. От думите й можем да направим изводи за нейния характер. Тя забелязва цветята. Значи ли това, че ги обича? Не, защото не каза нито дума за голяма ваза с ранни лалета, които веднага биха привлекли погледа на истинския любител. Просто в нея се обажда платената компаньонка — девойката, чието задължение е било да налива прясна вода във вазите, като към тази черта можем да добавим и любовта й към бижутата. Не намирате ли това за значимо?

— Аха — отвърна Батъл. — Започвам да разбирам накъде биете.

— Точно така. Както вече казах, аз поставям картите си на масата. Когато онзи ден ни разказвахте нейната история и госпожа Оливър направи своето изненадващо изявление, веднага се замислих за един важен проблем. Убийството не е било заради някакво облагодетелстване, тъй като след това госпожица Мередит пак е трябвало да работи, за да се издържа. Защо тогава? Поразсъждавах малко над характера на госпожица Мередит — такъв, какъвто се забелязва на пръв поглед. Доста скромна девойка, бедна, но добре облечена, която обича хубавите неща… Характер по-скоро на крадец, отколкото на убиец. И веднага попитах дали госпожа Елдън е била спретната жена, на което вие ми отговорихте отрицателно.

Тогава си изградих хипотеза. Да предположим, че Ан Мередит е имала една слабост — да задига дребни неща от големите магазини. Да предположим, че бедна девойка като нея, която обича хубави неща, е откраднала един-два пъти от своята работодателка — например брошка, лира или две, гердан. А тъй като госпожа Елдън е била скарана с подредеността, навярно е отдала липсата именно на това, а не да заподозре кротката помощничка на майка си. А сега да си представим друга работодателка — жена, която би забелязала и която би обвинила Ан Мередит в кражба. Това вече е вероятен мотив за убийство. Както споменах онази вечер, Ан Мередит би извършила убийство само от страх. Тя знае, че работодателката й ще може да докаже кражбата. Остава едно-единствено спасение — работодателката й да умре. Тя подменя шишетата и госпожа Бенсън умира. Ироничното в случая е, че последната е била убедена в собствената си грешка и нито за миг не допуска, че уплашената девойка има пръст в цялата работа.

— Възможно е — каза комисарят. — Наистина е само хипотеза, но е възможно.

— Доста повече от възможно, приятелю — бих казал, че е вероятно. Днес поставих и още един капан — този път истински, обмислен внимателно — след като лъжливият постигна целта си. Ако това, което допускам, е вярно, то Ан Мередит никога, ама никога няма да устои на изкушението на едни скъпи чорапи! Помолих я да ми помогне, като се постарах да й внуша, че не зная точния брой на чорапите. Излязох от стаята и я оставих сама — резултатът от което, приятелю, е, че вече имам седемнайсет вместо деветнайсет чифта чорапи и че два чифта трябва да са се озовали в чантата на Ан Мередит.

— Фют! — подсвирна комисарят Батъл. — Голям риск от нейна страна!

— Абсолютно никакъв. В какво според нея я подозирам аз? В убийство. Какъв риск има тогава, ако задигне един-два чифта копринени чорапи? Аз не търся крадец. Освен това крадецът, или по-точно клептоманът, винаги е убеден, че няма да го хванат.

Батъл кимна.

— Вярно е. Невероятна глупост. Веднъж стомничка за вода, два пъти… Между нас казано, смятам, че сме се добрали до истината. Ан Мередит е била хваната да краде. Тя е подменила шишетата. Знаем, че е убийство, но то не може да се докаже. Второто успешно престъпление. Първото на Робъртс, сега на Ан Мередит. Ами Шейтана? Тя ли го е убила?

Той помълча около минута, после тръсна глава.

— Като че ли не се получава — каза. — Тя не обича да рискува. Да подмени шишета — това да. Било е напълно безопасно, защото е можело да е извършено от друг! Разбира се, можело е да не стане — ако например госпожа Бенсън забележи, преди да пие, или пък не умре. Бих го нарекъл убийство с надежда, защото както е можело да стане, така е можело и да не стане. В действителност успява. Само че Шейтана е съвсем друга работа. При него имаме предумишлено и дръзко убийство.

Поаро кимна.

— Съгласен съм с вас. Двете убийства не си приличат.

Батъл потри носа си.

— Значи що се отнася до него, тя остава извън кръга на заподозрените. Тоест зачеркваме Робъртс и момичето. Ами Деспард? Научихте ли нещо от госпожа Лъксмор?

Поаро разказа за посещението си при нея. Батъл се ухили.

— Познавам този тип жени. При тях човек не може да отдели спомените от измислиците им.

Детективът продължи. Разказа за Деспард и неговата история.

— Повярвахте ли му? — рязко попита комисарят.

— Да, повярвах му.

Батъл въздъхна.

— И аз му вярвам. Не прилича на човек, който би убил заради чужда жена. Пък и защо тя да не се разведе? Съдилищата са пълни, а и той не прави някаква кариера, че да се бои от последиците. Страхувам се, че нашият покоен Шейтана е ударил на камък тук. Убиец номер 3 всъщност не е бил убиец. — Той погледна към Поаро: — Значи остава…

— Госпожа Лоримър — допълни Поаро.

Телефонът иззвъня. Той стана и вдигна слушалката.

Каза няколко думи, почака, после пак проговори. След това окачи слушалката и се върна при Батъл. Лицето му имаше мрачен израз.

— Обади се госпожа Лоримър — каза той. — Иска веднага да отида при нея, незабавно.

Двамата с Батъл се спогледаха. Комисарят бавно поклати глава.

— Дали не греша? Очаквахте ли подобно нещо?

— Просто се питах — отвърна Поаро. — Това е всичко — просто се питах.

— По-добре вървете — каза Батъл. — Може пък най-сетне да се доберете до истината.