Агата Кристи
Карти на масата (24)

Двайсет и трета глава
Доказателството на копринените чорапи

Докато влакът на комисаря Батъл се носеше на изток през Анелия, Ан Мередит и Рода Доус се намираха в дневната на Еркюл Поаро.

Ан не беше склонна да се отзове на поканата, пристигнала със сутрешната поща, но в крайна сметка надделя мнението на Рода.

„Ан, ти си страхливка, да, страхливка. Няма смисъл като щраус да заравяш главата си в пясъка. Станало е убийство и ти си една от заподозрените, навярно тази, която е най-малко вероятна…“

„Това е най-лошото — бе казала Ан с чувство за хумор. — Обикновено най-малко вероятните се оказват извършителите.“

„Така е, ти си такава — бе продължила Рода, без да обръща внимание на прекъсването. — И няма смисъл да си вириш носа, сякаш убийството мирише на лошо и няма нищо общо с теб.“

„Наистина няма нищо общо с мен — не бе отстъпила приятелката й. — Имам предвид, че бих отговорила на всякакви въпроси на полицията, но този човек, този Еркюл Поаро, той не е от тях.“

„И какво ще си помисли той, ако се опиташ да се измъкнеш? Ще си помисли, че няма начин да не си виновна.“

„Съвсем не съм виновна“ — хладно бе отвърнала Ан.

„Мила, зная го. Ти не би могла да убиеш човек дори и да се опиташ. Ала тези ужасни и подозрителни чужденци не го знаят. Смятам, че трябва съвсем културно да го посетим. Иначе може да довтаса тук и да се опита да измъкне нещо от прислугата.“

„Но ние нямаме прислуга.“

„Но си имаме майка Астуел, а когато се разприказва, стига за няколко души! Хайде, Ан, да вървим. Ще бъде даже и малко забавно.“

„Нямам представа защо иска да ме види“ — бе казала Ан.

„Ами за да се пише по-бърз от полицията, разбира се — нетърпеливо бе изрекла Рода. — Всички аматьори са такива. Искат да изкарат Скотланд Ярд пълен с униформени глупаци.“

„Смяташ ли, че този Поаро е умен?“

„Не ми изглежда да е някой Шерлок Холмс — бе отвърнала Рода. — Навремето сигурно го е бивало, но сега едва ли е съвсем в ред. Трябва да е поне на шейсет. О, Ан, хайде да вървим при този старчок. Може да ни разкаже някакви ужасии за останалите.“

„Добре — бе отвърнала Ан, добавяйки: — Ти май наистина се забавляваш, Рода.“

„Сигурно защото не съм замесена — бе казала тя. — Колко глупаво от твоя страна, Ан, да не погледнеш точно когато е трябвало. Само да беше го направила, тогава щеше да си живееш царски до края на живота си от изнудвачество!“

И така часът беше около три същия следобед; двете девойки седяха в спретнатата стая на Поаро и отпиваха боровинков сироп (какъвто всъщност страшно ненавиждаха, но възпитанието не им позволяваше да откажат) от старомодни чаши.

— Изключително любезно от ваша страна да приемете поканата ми, мадмоазел — казваше детективът.

— Готова съм да ви помогна с каквото мога — измърмори Ан.

— Става въпрос за добра памет.

— Памет?

— Да, вече поставих тези въпроси на госпожа Лоримър, доктор Робъртс и майор Деспард. Ала уви, нито един от тях не отговори така, както се надявах.

Тя продължи да го гледа изпитателно.

— Искам от вас, мадмоазел, да се върнете назад към онази вечер в гостната на господин Шейтана.

По лицето на Ан премина сянка. Никога ли нямате да се отърве от този кошмар?

Поаро забеляза изражението й.

— C’est penible, n’est ce pas^[1]? Това е съвсем естествено. Едно младо момиче като вас да се докосне до такъв ужас за пръв път. Навярно никога преди не сте виждали убийство.

Рода леко размърда крака, явно изпитвайки някакво неудобство.

— Е? — попита Ан.

— Просто ви моля да си спомните и да ми кажете какво имаше в стаята?

Тя го изгледа подозрително.

— Не ви разбирам.

— О, да. Столове, маси, украшения, тапети, пердета. Видели сте всичко. Не можете ли да ми го опишете?

— А, разбирам — изрече колебливо Ан, като се намръщи леко. — Не е лесно. Всъщност като че ли не си спомням. Не мога да ви кажа какви бяха тапетите. Стените май бяха боядисани. На пода имаше килими. Имаше и пиано. — Тя тръсна глава. — Не мога да си спомня нищо повече.

— Просто трябва да се понапрегнете малко, мадмоазел. Не може да не си спомняте някой предмет, някое украшение или нещо подобно.

— Спомням си един шкаф с египетски бижута — бавно каза Ан. — До прозореца.

— О, да, срещу масичката, където беше кинжалът.

Ан го изгледа.

— Изобщо не разбрах на коя масичка е бил.

„Pas si bete^[2] — промърмори на себе си Поаро. — Но и Еркюл Поаро не е вчерашен! Ако ме познаваше поне малко, щеше да разбере, че аз не поставям толкова грубо скалъпени капани!“

А на глас изрече по-силно:

— Казвате шкаф с бижута от Египет, така ли?

Ан отговори с малко повече ентусиазъм:

— Да, сред тях имаше някои наистина прекрасни неща. Сини и червени. Емайл. Един-два чудесни пръстена. И бръмбари, но аз не ги харесвам много като бижута.

— Господин Шейтана беше голям колекционер — каза Поаро.

— Да, сигурно е така — съгласи се Ан. — Стаята беше пълна с какво ли не. Човек просто не можеше да разгледа всичко.

— Значи не можете да назовете нещо, което е привлякло вниманието ви?

Тя се усмихна леко и отвърна:

— Една ваза с хризантеми, чиято вода отдавна е трябвало да бъде сменена.

— А, да, прислужниците често са немарливи към такива неща.

Поаро замълча за известно време. Ан каза смирено:

— Боя се, че не съм забелязала това, което очаквате от мен.

Той се усмихна любезно.

— Няма значение, дете мое. Шансът наистина беше малък. Кажете ми, виждали ли сте се скоро с добрия майор Деспард?

Той забеляза лекото порозовяване върху лицето на Ан. Тя отговори:

— Той обеща да ни навести скоро пак.

Рода бурно се намеси:

— Не го е направил той! С Ан сме сигурни в това.

Поаро примигна няколко пъти срещу двете си посетителки.

— Какво щастие да убедиш две прекрасни девойки в своята невинност.

„О, боже! — помисли си Рода. — Сега ще започне с френските си маниери, които толкова ме притесняват.“

Тя стана и започна да разглежда гравюрите по стените.

— Страшно са хубави — каза.

— Да, не са лоши — отвърна Поаро.

Той се поколеба, гледайки към Ан.

— Мадмоазел — най-сетне проговори. — Чудя се дали да ви помоля за една голяма услуга. О, няма нищо общо с убийството. Въпросът е съвсем личен.

Ан леко се изненада. Поаро продължи да говори, като в гласа му се долавяше известно притеснение.

— Наближава Коледа, нали разбирате? Трябва да купя подаръци за много мои племенници, а не е лесно да разбереш какво харесват днешните млади момичета. Моите вкусове, уви, са малко старомодни.

— Да? — любезно попита тя.

— Да кажем копринени чорапи — копринените чорапи хубав подарък ли са?

— Но да, разбира се. Винаги е хубаво да ти подарят чорапи.

— О, вие ме успокоихте. А сега молбата ми — купих чорапи в различни цветове, около петнайсет или шестнайсет чифта. Ще бъдете ли така добра да ги прегледате и да отделите половин дузина от най-хубавите според вас?

— Разбира се — каза Ан и се изправи.

Поаро я отведе към една маса встрани, която, ако девойката познаваше по-добре домакина, странно контрастираше с пословичната спретнатост и чувството му за ред. Върху масата имаше купчина чорапи, кожени ръкавици, календари и кутии с бонбони.

— Обичам да изпращам подаръците си малко по-рано — обясни той. — Ето, мадмоазел, чорапите са тук. Изберете ми, моля ви, шест чифта.

Той се обърна и пресрещна Рода, която идваше след него.

— А за вас, мадмоазел, имам нещо специално, което… Е, предполагам, че то няма да е толкова интересно за мадмоазел Мередит.

— Какво е то? — извика Рода.

Той понижи глас:

— Нож, мадмоазел, нож, с който веднъж дванайсет души намушкаха един човек. Получих го като сувенир от международната компания „Вагон Ли“.

— Ужасно! — изохка Ан.

— О! Искам да го видя! — извика Рода.

Поаро я поведе към съседната стая, продължавайки да говори:

— Получих го от международната компания „Вагон Ли“, защото…

Двамата преминаха оттатък.

Върнаха се след три минути. Ан се запъти насреща им.

— Мисля, че това са шестте най-хубави, мосю Поаро. Тези двата чифта са много хубав вечерен цвят, а по-светлите са подходящи за лятото.

— Mille remerciments, mademoiselle^[3].

Той им предложи още сироп, който те отказаха, и най-накрая ги проводи до вратата, като продължаваше да бърбори весело.

Когато си заминаха, той се върна в стаята и отиде право към разхвърляната маса. Чорапите все още бяха на купчина. Поаро отброи шестте подбрани чифта, а после продължи да брои останалите.

Беше купил деветнайсет чифта, а сега бяха само седемнайсет.

Той бавно поклати глава.