Агата Кристи
Карти на масата (16)

Петнайсета глава
Майор Деспард

Деспард излезе от Олбъни^[1], сви рязко по Риджънт Стрийт и скочи в един автобус.

Беше през ненатоварената част на деня и на горната платформа на автобуса имаше много малко пътници. Той премина напред и се настани на първата седалка. Беше се качил на автобуса в движение. Сега автобусът спря, качи още пътници и потегли по Риджънт Стрийт.

Още един пътник премина напред и зае място на първата седалка, само че от другата страна на пътеката.

Майорът не забеляза новодошлия, но след няколко минути един внимателен глас изрече:

— Приятно е да се любуваш на Лондон от втория етаж на автобус, нали?

Деспард обърна глава. Отначало изглеждаше озадачен, но после лицето му се проясни.

— Моля за извинение, мосю Поаро. Не ви забелязах. Да, човек наистина може добре да види Лондон оттук. А едно време, когато ги нямаше тези стъкла, беше още по-хубаво.

Поаро въздъхна.

— Tout de meme, не беше много приятно, когато валеше, а долу беше пълно. А в Англия често вали.

— Че дъждът не вреди никому.

— Грешите — отвърна детективът. — Той често води до лоши бронхити.

Деспард се усмихна.

— Виждам, че вие се числите към групата на добре увитите хора, мосю Поаро.

Белгиецът наистина бе добре екипиран срещу превратностите на есенния ден. Носеше балтон, а на врата си имаше дебел шал.

— Не е ли малко странно как се натъкнах на вас? — попита Деспард.

Той не видя усмивката, скрита под шала. В тази среща нямаше нищо странно. След като установи кога най-вероятно Деспард ще напусне дома си, Поаро бе започнал да го чака. Благоразумно реши да не рискува и да скача в автобуса, а предпочете да потича до следващата спирка.

— Наистина. Не сме се виждали от вечерта у господин Шейтана — отвърна той.

— Вие не се ли занимавате със случая? — отново попита майорът.

Поаро деликатно се почеса по ухото.

— Аз размишлявам — каза. — Размишлявам доста усилено. Но не тичам напред-назад, за да разследвам. Това не е за моята възраст, нито за темперамента и фигурата ми.

Внезапно Деспард попита:

— Размишлявате, значи? Е, това е добре. Ако днес, вместо да тича насам-натам, всеки седнеше да помисли малко, преди да предприеме нещо, със сигурност щеше да има по-малко проблеми.

— Вие така ли постъпвате, майоре?

— Обикновено — отвърна той. — Първо се ориентирам, после си набелязвам пътя, претеглям „за“ и „против“, вземам решение и го изпълнявам.

Стисна устни и млъкна.

— А после нищо не е в състояние да ви отклони, така ли?

— О, не съм казал такова нещо. Няма смисъл човек да проявява глупав инат. Щом направиш грешка, по-добре си я признай.

— Според мен обаче вие рядко грешите, майор Деспард.

— Всички ние грешим, мосю Поаро.

— Някои от нас — отвърна Поаро с известна студенина, дължаща се явно на избраното от майора местоимение, — грешат по-малко от другите.

Деспард го погледна, усмихна се леко и каза:

— Никога ли не сте имали провал, мосю Поаро?

— Последният беше преди двайсет и две години — отвърна детективът с достойнство. — А дори и тогава имаше известни обстоятелства… Но няма значение.

— Завидно постижение — отбеляза Деспард, а после добави:

— Ами смъртта на Шейтана? Това сигурно не се брои, тъй като не се занимавате със случая официално.

— Така е, не се занимавам. Ала въпреки всичко случаят накърнява моето amour propre^[2]. Според мен това е истинско нахалство — някой да извърши убийство под носа ми и да се подиграва със способността ми да го разкрия!

— Не само под вашия нос — сухо отвърна майорът. — И под носа на Отдела за разследване на престъпления.

— Това вече е голяма грешка — сериозно изрече Поаро. — Добрият комисар Батъл може да изглежда бавен, но това съвсем не се отнася до ума му.

— Съгласен съм — каза Деспард. — Флегматичностга му е само поза. Той е много интелигентен и способен офицер.

— Освен това показва голяма активност по случая.

— О, наистина е много активен. Виждате ли някой скромен човечец с военна осанка някъде на задните седалки?

Поаро се огледа през рамо.

— Сами сме.

— А, значи е долу. Не ме изпуска от поглед. Много е способен. Понякога си сменя външността. Показва доста голяма артистичност.

— Е, точно вас пък да заблуди! Имате набито око.

— Голям физиономист съм. Отлично помня лица, дори и на цветнокожи, а с това не могат да се похвалят много хора.

— Точно такъв човек ми трябва — каза Поаро. — Какъв късмет да ви срещна днес! Необходим ми е човек с набито око и добра памет. Malheureusement^[3] двете рядко вървят заедно. Вече зададох въпрос на доктор Робъртс, за жалост без резултат; същото се получи и при мадам Лоримър. Сега ще опитам с вас. Върнете се мислено в стаята от дома на господин Шейтана, където играхте карти, и ми кажете какво си спомняте от нея.

Деспард го погледна учудено.

— Като че ли не ви разбирам.

— Опишете ми стаята — мебелите, предметите в нея.

— Не зная дали ме бива много за това — бавно започна майорът. — Според мен стаята беше направо гадна. Не беше стая на мъж. Пълно с брокат, коприна и тем подобни. Иначе съвсем подхождаше на човек като Шейтана.

— По-подробно…

Деспард поклати глава.

— Боя се, че не съм обърнал внимание… Имаше няколко хубави килима. Два от Бухара и три-четири персийски, наистина хубави, като поне един беше от Хамадан, а друг — от Табриз. Доста добра глава от антилопа, не, това беше в преддверието. Предполагам, че е от магазина на Раулънд Уордс.

— Не допускате, че покойният Шейтана може сам да е ходил на лов?

— За него — не. Най-много да е стрелял по патици, готов съм да се обзаложа за това. Какво още? Съжалявам, че ще ви разочаровам, но едва ли ще ви помогна с още нещо. Наоколо имаше какви ли не джунджурии — масите бяха отрупани с тях. Спомням си обаче един доста добър идол, струва ми се от Великденските острови. Идеално полирано дърво, такива не се виждат често. Имаше и разни малайски неща. Е, съжалявам, че не мога да ви помогна повече.

— Няма значение — каза Поаро с малко съкрушен вид, а после добави: — Знаете ли, госпожа Лоримър се оказа със страхотна памет за карти! Възпроизведе наддаването и разиграването на почти всяко раздаване. Просто изумително.

Деспард сви рамене.

— Има такива жени, които играят по цял ден. Сигурно е от това.

— А вие можете ли?

Той поклати глава.

— Помня само две раздавания. Едното беше, когато можех да направя манш от кари, само че Робъртс блъфира и ме отказа. Сам влезе вътре, но за лош късмет не го контрирахме. Помня и една игра на без коз. Объркана история — всяко тръгване се оказа погрешно. Отървахме се само с две вътре, а можеше да са и повече.

— Често ли играете бридж, майоре?

— Не, не играя редовно. Играта обаче си е хубава.

— И я предпочитате пред покера?

— Лично аз — да. Покерът си е чист хазарт.

Поаро каза замислено:

— Мисля, че Шейтана не е играел нищо, имам предвид на карти.

— Той имаше само една игра — мрачно изрече Деспард.

— И тя е?

— Гнусна игра.

Поаро помълча, а после попита:

— Уверен ли сте? Или само предполагате?

Лицето на Деспард пламна.

— Искате да кажете, че човек не бива да обвинява без доказателства? Предполагам, че е вярно. Освен това обстоятелствата са се стекли така, че аз го зная. Няма обаче да ви давам никакви доказателства, защото информацията, достигнала до мен, е лична.

— Сиреч е замесена жена или жени?

— Да. Онова куче Шейтана предпочиташе да си има работа с жени.

— Смятате, че се е занимавал с изнудване? Интересно.

Деспард тръсна глава.

— Не, не ме разбрахте. В известен смисъл това е вярно, само че Шейтана не беше обикновен изнудвач. Целта му не бяха парите, а по-скоро да се домогне до някоя душевна тайна.

— И какво печелеше от това?

— Доставяше му удоволствие — единствено така мога да си го обясня. Удоволствие от това да гледа как хората се стъписват и се боят. Сигурно така се е чувствал повече мъж и по-малко влечуго. Освен това е много ефектно пред жените. Трябвало е само да подхвърли, че знае всичко и те веднага са готови да го засипят с неща, които навярно не е знаел. Сигурно е гъделичкало чувството му за хумор, а после се е перчел наоколо с мефистофелската си поза: „Аз зная всичко! Аз съм великият Шейтана!“ Истинско шимпанзе!

— Значи смятате, че така е уплашил госпожица Мередит — бавно изрече Поаро.

— Госпожица Мередит? — изненада се Деспард. — Нямах предвид нея. Тя не е от тези, които ще се уплашат от такива като Шейтана.

— Pardon. Исках да кажа госпожа Лоримър.

— Не, не. Не ме разбрахте. Аз говорех по принцип. Няма да е лесно да се уплаши госпожа Лоримър. А и тя не е жена, за която човек ще допусне, че крие някаква престъпна тайна. Не, нямах предвид конкретна личност.

— Значи сте говорели по принцип, така ли?

— Точно така.

— Няма съмнение, че този даго, както го нарекохте — каза Поаро, — често е проявявал отлично разбиране към жените. Знаел е как да им влезе под кожата и как да измъкне тайните им…

Той замълча.

Деспард го прекъсна нетърпеливо:

— Абсурдно е. Този човек беше просто един обикновен шарлатанин. Не беше никак опасен, но жените се бояха от него. Просто смешно. — Той изведнъж скочи. — Ей, изпуснах си спирката. Увлякох се в разговора. Довиждане, мосю Поаро. Погледнете надолу и ще видите вярната ми сянка да слиза след мен.

Той бързо се запъти към стъпалата. Кондукторът дръпна звънеца.

Поаро погледна надолу и видя Деспард да крачи по тротоара. Не си направи труда да различи фигурата, която го следваше, защото съзнанието му беше погълнато от нещо друго.

„Никой конкретно — промърмори на себе си. — Чудна работа.“