Агата Кристи
Карти на масата (12)

Единайсета глава
Госпожа Лоримър

На Чейни Лейн 111 имаше малък, спретнат дом, разположен на тихо място. Вратата беше боядисана в черно, стъпалата изтъркани добре, а бронзовите чукало и дръжката блестяха на следобедното слънце.

Възрастна прислужница с безупречно бели боне и престилка отвори вратата.

В отговор на запитването на Поаро тя отвърна, че господарката й си е у дома.

Заизкачва се пред него по стълбището.

— За кого да съобщя, сър?

— За мосю Еркюл Поаро.

Той бе поканен в гостна с типичната Г-образна форма. Огледа се, като обърна внимание на подробностите. Мебелите бяха старинни, хубави и отлично полирани. Креслата и канапетата бяха с ослепително чист кретон. Имаше няколко старомодни фотографии в сребърни рамки. Иначе беше просторно и светло, а няколко красиви хризантеми подаваха цветовете си от висока ваза.

Госпожа Лоримър излезе да го посрещне.

Тя подаде ръка, без да показва изненада, после му посочи кресло, а самата тя се настани в друго и отправи похвална забележка за времето.

Настъпи пауза.

— Надявам се, мадам — наруши я Еркюл Поаро, — че ще ме извините за посещението.

Тя втренчи поглед в него и попита:

— Посещението по служба ли е?

— Да, признавам си.

— Предполагам осъзнавате, мосю Поаро, че макар и да съм готова да предоставя на комисаря Батъл и полицията всякаква информация или помощ, от която се нуждаят, то в никакъв случай не съм длъжна да направя същото за един неофициален следовател?

— Напълно съзнавам този факт, мадам. Ако ми посочите вратата, ще напусна дома ви.

Тя се усмихна почти незабележимо.

— Още не съм решила да отида до такава крайност, мосю Поаро. Имате на разположение десет минути. След това съм канена на бридж.

— Десет минути са предостатъчни. Искам да ми опишете, мадам, стаята, в която играхте бридж онази вечер и в която бе убит господин Шейтана.

Госпожа Лоримър повдигна вежди.

— Що за невероятен въпрос! Не виждам смисъла му.

— Мадам, да предположим, че играете бридж и някой ви попита защо играете това асо или защо налагате валето, щом дамата ще го вземе, а не попа, с който ще спечелите ръката? Ако някой ви зададеше такива въпроси, отговорите сигурно биха били дълги и скучни, нали?

Тя се усмихна леко.

— Искате да кажете, че в тази игра експертът сте вие, а аз — новакът. Добре. — Помисли около минута. Стаята беше голяма. В нея имаше доста неща.

— Можете ли да опишете някои от тях?

— Имаше някакви модерни стъклени цветя, доста красиви… И май някакви китайски или японски картини. Имаше и ваза с малки червени лалета — а пък още е толкова рано за тях.

— Още нещо?

— Боя се, че не забелязах никакви подробности.

— А мебелите? Помните ли цвета на тапицерията им?

— Нещо копринено, струва ми се. Това мога да ви кажа.

— Забелязахте ли някои от дребните предмети?

— Боя се, че не. Бяха толкова много. Помня само, че ме поразиха мащабите на колекционерство в тази стая.

Настана тишина. Госпожа Лоримър я наруши, усмихвайки се леко:

— Като че ли не ви помогнах много.

— Има и още нещо. — Той извади резултатите от бриджа. — Това са първите три изиграни робера. Питам се дали ще можете да ми помогнете да възстановим различните раздавания?

— Момент — Лицето й при доби заинтригувано изражение и тя се наведе над листовете. — Това е първият робер. Заедно с госпожица Мередит играхме срещу двамата мъже. Първата игра бе на четири пики. Защитихме с едно добро. Следващата игра остана на две кари и доктор Робъртс влезе с една ръка. Помня, че на третата игра имаше голямо наддаване. Госпожица Мередит беше пас. Майор Деспард обяви купа. Аз пасувах. Доктор Робъртс скочи на три спатии. Госпожица Мередит обяви три пики. Майор Деспард обяви четири кари. Аз контрирах. Доктор Робъртс обяви четири купи и влязоха една ръка.

— Epatant^[1]! — каза Поаро. — Каква памет!

Жената продължи, без да му обърне внимание:

— При следващото раздаване майор Деспард пасува и аз обявих едно без коз. Доктор Робъртс обяви три купи. Моята партньорка пасува. Деспард вдигна партньора си на четири. Аз контрирах и те влязоха с две ръце. След това раздавах аз и обявихме четири пики.

Тя пое следващия резултат.

— Това е по-трудно — каза Поаро. — Майор Деспард отмята със самото записване.

— Според мен и двете страни започнаха с по едно вътре, след това доктор Робъртс отиде на пет кари, ние контрирахме и вкарахме три ръце. После направихме три спатии, но веднага след това другите направиха манш с пики. Нашия манш го направихме с пет спатии. После влязохме със сто точки. Другите направиха една купа, ние направихме две без коз и най-накрая спечелихме робер с четири спатии.

Тя взе следващия резултат.

— Спомням си, че този робер беше истинска битка. Тръгнахме кротко. Майор Деспард и госпожица Мередит направиха една купа. След това ние влязохме два пъти — на четири купи и четири пики. После другите направиха манш с пиките — нямаше смисъл да им пречим. След това влязохме три игри една след друга, но поне без контри. После направихме манш с безкозова игра. И тогава започна битката. Всяка страна се редуваше да влиза. Доктор Робъртс пак се изхвърляше, но макар и да влезе доста един-два пъти, поне успя да уплаши госпожица Мередит и тя вече не смееше да си обявява картите. След това той форсира с две пики, аз му отвърнах три кари, той обяви четири без коз, аз казах пет пики и той изведнъж скочи на седем кари. Последва контра, разбира се. Той нямаше право на такова обявяване, но по някакво чудо ги изкарахме. Не допусках, че ще го направим, още повече, когато си свали картите. Ако другите бяха атакували с купа, щяхме да влезем с три ръце. Само че те поведоха с поп спатия и ни изкараха играта. Беше много вълнуващо.

— Je crois bien^[2] — голям шлем в манш с контра. Наистина предизвиква силни емоции! Аз си признавам, че нямам кураж да обявявам шлем, предпочитам да си направя играта.

— Но това не е необходимо — енергично отвърна тя. — Човек само трябва да играе правилно.

— Сиреч да рискува?

— Ако обявяването е правилно, няма никакъв риск. Всичко е въпрос на точна математика. За жалост малко са тези, които обявяват добре. Откриват добре, но после се объркват. Не могат да направят разлика между карти, които са печеливши, и карти, които не са губещи. Но не бива да ви изнасям лекция по бридж, мосю Поаро.

— О, сигурен съм, че така ще подобря играта си.

Жената отново насочи вниманието си към резултата.

— След тази буря нещата се поуспокоиха. Тук ли е четвъртият резултат? А, да. Борбата беше с променлив успех и за двете страни и никой не успя да запише точки отдолу.

— Често пъти се случва, когато вечерта се проточи.

— Да, човек се отпуска, а и картите като че ли спират да идват.

Детективът събра листовете и направи лек поклон.

— Поздравявам ви, мадам. Притежавате страхотна памет за карти, наистина страхотна! Човек би казал, че помните всяка игра на карти!

— Предполагам, че е така.

— Паметта е чудесен дар. С нея и миналото не е същото. Допускам, мадам, че за вас миналото е като разтворена книга — всяка случка е страница, готова за прочитане, не е ли така?

Тя бързо погледна към него — тъмните й очи бяха широко отворени.

Независимо че това продължи само миг, след който домакинята отново придоби предишното си изражение на светска дама, за Еркюл Поаро нямаше никакво съмнение. Стрелата му бе попаднала в целта.

Госпожа Лоримър се надигна.

— Боя се, че трябва да тръгвам. Съжалявам, но не искам да закъснявам.

— Разбира се. Извинявам се, че ви отнех толкова време.

— Съжалявам, че не успях да ви помогна повече.

— Но вие ми помогнахте — отвърна Еркюл Поаро.

— Едва ли — решително заяви тя.

— Но, моля ви, вие ми казахте нещо, което исках да узная.

Тя не прояви любопитство. Поаро протегна ръка.

— Благодаря ви, мадам, за вашето търпение.

Докато стискаше ръката му, тя каза:

— Вие сте изключителен човек, мосю Поаро.

— Само такъв, какъвто ме е създал добрият бог, мадам.

— Е, предполагам, че това се отнася за всички ни.

— Не за всички, мадам. Някои от нас са се опитвали да подобрят делото му. Например господин Шейтана.

— Какво имате предвид?

— Той притежаваше доста добър вкус за различни интересни предмети — трябваше да се задоволи с това. Само че той пожела да колекционира и други неща.

— Какви неща?

— Ами да кажем — сензации.

— А не смятате ли, че това беше dans son caractere^[3]?

Поаро мрачно поклати глава.

— Прекалено много се беше вживял в ролята на Мефистофел. А не беше дявол. Au fond^[4] беше просто глупав. Затова и умря.

— Защото е бил глупав?

— Този грях никога не се прощава и винаги се наказва, мадам.

Настъпи тишина. Поаро я наруши:

— Трябва да вървя. Хиляди благодарности за вашата любезност, мадам. Няма да ви безпокоя отново, освен ако не ме повикате.

— Боже мой, Поаро, защо ще ви викам?

— Възможно е. Просто идея. Ако решите, ще дойда. Запомнете го.

Той се поклони още веднъж и излезе от стаята. На улицата промърмори на себе си: „Прав съм… Сигурен съм, че съм прав… Точно това трябва да е!“