Агата Кристи
Карти на масата (10)

Девета глава
Доктор Робъртс

— Добро утро, господин комисар. — Доктор Робъртс се надигна от стола си и протегна голямата си розова длан, от която се носеше смесената миризма на сапун и карболов разтвор. — Как вървят нещата? — продължи той.

Батъл огледа добре подредения кабинет, преди да отговори:

— Как да ви кажа, доктор Робъртс, ако трябва да съм точен, просто не вървят. Тъпчем на едно място.

— Поне се радвам, че във вестниците няма почти нищо.

— Внезапната смърт на известния господин Шейтана по време на вечеря у дома му. Засега нещата са оставени така. Извършихме аутопсия и нося протокола — може да ви интересува.

— Много сте любезен, наистина… Хм… хм… Да, много интересно. — Той върна листа.

— Разговаряхме и с адвоката на господин Шейтана и вече знаем условията на завещанието му. Нищо интересно. Изглежда има роднини в Сирия. Разбира се, прегледахме и цялата му лична документация.

Дали беше плод на въображението, или наистина гладко избръснатото лице придоби напрегнат израз?

— И? — не се сдържа Робъртс.

— Нищо — отвърна Батъл, без да сваля поглед от него. Макар и да не последва въздишка на облекчение, като че ли все пак лекарят се поотпусна на стола си.

— Та значи решихте да ме посетите?

— Да, както казвате вие, реших да ви посетя.

Робъртс вдигна вежди и той впери лукав поглед в Батъл.

— Май искате да прегледате и моята лична документация, така ли?

— Така смятам.

— А имате ли разрешително за обиск?

— Не.

— Е, предполагам, че няма да ви е трудно да се сдобиете с такова. Няма да ви създавам проблеми. Не е много приятно да те подозират в убийство, но пък не мога да ви виня за това, че изпълнявате дълга си.

— Благодаря ви, сър — изрече комисарят с искрена признателност. — Високо ценя отношението ви. Надявам се, че и останалите ще проявят такова разбиране.

— Налага ли се лечение, нужно е търпение — шеговито подхвърли лекарят, а после продължи: — Току-що привърших с пациентите си тук и се готвех да направя някои посещения. Ето ви ключовете — само да се обадя на секретарката си и можете да ровите.

— Много любезно от ваша страна — каза Батъл. — Само че бих искал да ви задам няколко въпроса, преди да тръгнете.

— За онази вечер ли? Ама повярвайте ми — вече ви казах каквото зная.

— Не, не за онази вечер. За вас самия.

— Е, добре, човече, питайте направо. Какво ви интересува?

— Искам накратко да ми опишете кариерата си, доктор Робъртс. Раждане, женитба и така нататък.

— Тъкмо ще се поупражнявам за „Кой кой е“ — сухо рече лекарят. — Кариерата ми е съвсем праволинейна. Роден съм в Лъдлоу, Шропшир. Баща ми беше лекар там. Почина, когато бях на петнайсет години. Ходих на училище в Шрусбъри, а после следвах медицина като баща си. Завърших в „Сейнт Кристофър“ — но навярно вече го знаете.

— Да, сър, направих справка. Едно дете ли сте или имате братя и сестри?

— Сам съм. И двамата ми родители са покойници, а аз съм ерген. Това достатъчно ли е? Тук станах партньор на доктор Емъри. Той се оттегли преди петнайсетина години. Сега живее в Ирландия. Мога да ви дам адреса му. Имам готвачка, секретарка и прислужница. Печеля добре и умъртвявам сравнително неголям брой от моите пациенти. Е, какво ще кажете?

Батъл се ухили.

— Доста изчерпателно, доктор Робъртс. Радвам се, че имате чувство за хумор. А сега ще ви питам още нещо.

— Аз съм човек със здрави морални устои, господин комисар.

— О, нямах предвид това. Ще ви помоля да ми дадете имената на четирима ваши приятели — хора, които познавате отблизо, при това отдавна. Нещо като малка справка, нали разбирате?

— Да, струва ми се, че разбирам. Момент да помисля. Предпочитате хора, които в момента са в Лондон, така ли?

— Ако е така, още по-добре, но всъщност не е толкова важно.

Робъртс помисли минута-две, а след това написа с писалката си четири имена и адреси и побутна листчето към Батъл.

— Ще ви свършат ли работа? Тези са, за които мога да се сетя в момента.

Батъл прочете написаното внимателно, кимна доволно с глава и прибра листчето във вътрешния си джоб.

— Всичко е въпрос на елиминиране — каза той. — Колкото по-скоро елиминирам един и се заема с друг, толкова по-добре ще бъде за всички. Трябва да установя със сигурност, че не сте били в лоши отношения с покойния, че не сте имали лични връзки и делови отношения с него, че не е имало случай, когато той ви е обидил с нещо, заради което вие да го ненавиждате. Аз може да ви вярвам, когато казвате, че го познавате само бегло, но не е въпрос само на моето доверие. Трябва да докладвам, че съм се уверил напълно.

— О, разбирам ви отлично. Длъжен сте да смятате всеки за лъжец, докато не установите истината. Ето ключовете, господин комисар. Този е за чекмеджетата на писалището, този — за бюрото, а този малкият е за шкафа с отровите. Не забравяйте да го заключите пак. Може би най-добре ще е да поговоря със секретарката си.

Той натисна едно копче на писалището си. Почти веднага вратата се отвори и се появи млада делова жена.

— Позвънихте ли, господин докторе?

— Това е госпожица Бърджис — комисар Батъл от Скотланд Ярд.

Госпожица Бърджис изгледа Батъл хладно, сякаш искаше да каже: „Боже господи, що за птица е този?“

— Ще ви бъда признателен, госпожице Бърджис, ако отговорите на въпросите на господин комисаря. Помогнете му с всичко, от което има нужда.

— Разбира се, господин докторе, щом желаете.

— Е — каза доктор Робъртс, като се надигна, — аз ще тръгвам. Сложихте ли морфина в чантата ми? Ще ми трябва за Локхарт.

Той излезе, като продължи да говори, следван от секретарката.

— Ако ви потрябвам, натиснете това копче, господин комисар.

Батъл й благодари и обеща да го направи. После се зае за работа.

Започна да претърсва внимателно и методично, макар да не смяташе, че ще открие нещо важно — готовността, с която Робъртс се беше съгласил, доказваше това. Лекарят не беше глупав. Той знаеше, че рано или късно ще има подобно претърсване, и затова навярно беше направил необходимото. Съществуваше обаче възможност Батъл да открие, макар и незабележима на пръв поглед следа, каквато той всъщност търсеше, тъй като Робъртс не можеше да знае истинската цел на обиска.

Комисарят отваряше и затваряше чекмеджета, ровеше по лавици, прегледа една чекова книжка, пресметна неплатените сметки, като ги отбеляза в бележника си, гледа спестовната книжка на Робъртс, бележките му по личните прегледи на пациенти, с две думи — не остави непрегледан писмен документ. Резултатът беше крайно незадоволителен. След това изследва шкафа с отровите, отбеляза си фирмите, от които лекарят си доставяше лекарствата, както и системата за проверка, заключи шкафа и се насочи към бюрото. Съдържанието му имаше по-личен характер, но Батъл не откри нищо особено. Той поклати глава, отпусна се на лекарския стол и натисна копчето върху писалището.

Госпожица Бърджис се появи с похвална експедитивност.

Комисарят любезно я покани да седне и доста задържа погледа си върху нея, преди да реши как да започне. Беше усетил нейната враждебност и се колебаеше дали да бъде по-груб, като по този начин принуди секретарката да говори по-необмислено, или да бъде по-любезен.

— Сигурно ви е известно защо съм тук, госпожице Бърджис? — попита той най-сетне.

— Доктор Робъртс ми разказа — кратко отвърна тя.

— Работата е доста деликатна — отбеляза комисарят.

— Така ли? — каза секретарката.

— Много неприятна история. Четирима души са заподозрени в убийство и един от тях трябва да го е извършил. Бих искал да ми кажете виждали ли сте някога господин Шейтана?

— Никога.

— Да сте чували доктор Робъртс да говори за него?

— Никога. Всъщност не, сгреших. Преди около седмица доктор Робъртс ми каза да запиша в бележника му за покани една вечеря. У господин Шейтана, в 8.15 часа, на осемнайсети.

— И тогава за пръв път чухте за него?

— Да.

— Не сте срещали името му във вестниците? Често го споменаваха в светските колони.

— Прекалено съм заета за такива четива.

— Предполагам. Да, наистина трябва да е така — любезно се съгласи комисарят. — Е — продължи той, — това е положението. И четиримата заявяват, че почти не са го познавали. Все пак един от тях го е познавал достатъчно добре, за да го убие. И моят дълг е да открия кой го е направил.

Настана неловка пауза. Жената като че ли не проявяваше особен интерес към служебните задължения на комисаря. От нея се очакваше да изпълнява нарежданията на своя работодател — да седи тук и да изслуша Батъл, както и да отговори на въпросите му.

— Вижте какво, госпожице Бърджис. — Комисарят наистина се бе озовал в трудно положение, но не се предаваше. — Съмнявам се дали ще оцените и половината от трудностите на нашата професия. Да вземем това, което хората казват. Може да не вярваме на нито една тяхна дума, но все пак не можем да подминем казаното. В случай като сегашния това се вижда най-добре. Съжалявам, че трябва да го чуете от мен, но ядосаната жена без съмнение губи мярка. Тогава тя обвинява кого ли не, подхвърля това или онова и изравя доста стари скандали, които може и да нямат никакво отношение към случая.

— Да не би да искате да кажете — попита секретарката, — че някой от онези хора е говорил против доктора?

— Не точно говорил — внимателно отговори Батъл. — Но въпреки това съм длъжен да го взема под внимание. Например подозрителни обстоятелства около смъртта на някой пациент. Сигурно обаче са пълни глупости и ми е неудобно да притеснявам доктора с тях.

— Някой трябва да е казал нещо за онази история с госпожа Грейвс — гневно изрече госпожица Бърджис. — Отвратително е, когато хората говорят, без да имат понятие. На старите жени все им се струва, че някой ги трови — роднините им, слугите им, дори техните лекари. Преди да дойде при доктор Робъртс, госпожа Грейвс беше сменила трима лекари, а когато започна да си въобразява същото и за него, той с удоволствие я остави да отиде при доктор Лий. Според доктор Робъртс това е единственото, което може да се направи в такива случаи. А след доктор Лий тя ходи при доктор Стийл, после при доктор Фармър — докато най-после умря, клетницата.

— Сигурно ще се изненадате, когато разберете как от най-малкото нещо може да излезе цяла история — каза Батъл. — Щом лекарят получи нещо след смъртта на пациент, винаги ще се намери някой да злослови по негов адрес. А защо пък доволните пациенти да не завещаят по нещо на своите лекари?

— Това са само роднините — отвърна жената. — Винаги съм смятала, че човешката подлост се проявява най-добре при смърт. Тялото още не е изстинало, а те вече се карат кой какво ще вземе. За щастие доктор Робъртс не е имал такива проблеми. Винаги е казвал как се надява никой от пациентите му да не му завещава нищо. Само веднъж май някой му остави петдесет лири, два бастуна и един златен часовник и това е всичко.

— Труден е животът на хората с професии — въздъхна Батъл. — Винаги са изложени на опасността да бъдат изнудвани. Най-невинните случки понякога вземат скандални размери. Един лекар трябва много да внимава и да не оставя впечатление за някаква злонамереност.

— Много от това, което казвате, е вярно — съгласи се тя. — Никак не им е лесно на лекарите, особено с истерични пациентки.

— Истерични пациентки. Точно така. Според мен всичко се свежда именно до това.

— Имате предвид онази ужасна госпожа Крадък ли?

Батъл се престори на замислен.

— Чакайте за момент. Не беше ли това преди три години? Не, май повече.

— Четири или пет, струва ми се. Тя беше ненормална. Успокоих се, когато замина за чужбина, успокои се и доктор Робъртс. Лъжеше мъжа си по най-безобразен начин — винаги така правят, разбира се. Горкият човечец, направо не беше на себе си — започна да се поболява. Почина от синя пъпка — зарази се от четка за бръснене.

— Бях го забравил това — най-безсрамно излъга комисарят.

— После тя замина за чужбина и малко след това почина. Винаги обаче съм я смятала за лош човек — беше луда за мъже, нали разбирате?

— Зная ги тези — каза Батъл. — Изключително опасни са. Лекарите трябва да ги избягват. Къде точно почина в чужбина? Като че ли си спомням…

— Египет, струва ми се. От отравяне на кръвта, някаква местна зараза.

— Има и още една голяма трудност за лекаря — отбеляза той, насочвайки разговора в друга посока. — Когато заподозре, че негов пациент бива тровен от някой роднина. Какво може да стори тогава? Или трябва да е напълно сигурен, или да си държи езика зад зъбите. Ако направи последното, а после се заговори за нещо нередно, тогава за него става лошо. Питам се дали доктор Робъртс не е имал подобен случай?

— Мисля, че не — отвърна тя след кратка пауза. — Не съм чувала подобно нещо.

— Сигурно от статистическа гледна точка ще е интересно да се знае колко смъртни случая има средно на година един лекар. Например вие сте били при доктор Робъртс доста години…

— Седем.

— Седем. Е, колко смъртни случая е имал през това време, съвсем грубо казано?

— Трудно е да се каже — отвърна секретарката и започна да пресмята. Вече се беше поотпуснала; от подозрителността й нямаше и следа. — Седем, осем… Разбира се, не мога да си спомня точно, но не повече от трийсет за това време.

— Значи доктор Робъртс е по-добър лекар от много други — развеселено подметна Батъл. — А предполагам, че повечето негови пациенти са от висшата класа, а те могат да си позволят по-добри грижи.

— Той е твърде популярен лекар. Много е добър като диагностик.

Комисарят въздъхна и се изправи.

— Боя се, че се отклонявам от дълга си, а той е да намеря връзка между лекаря и господин Шейтана. Не е бил пациент на доктора, нали?

— Абсолютно сигурна съм.

— Може би под друго име? — Подаде й снимка. — Познавате ли го?

— Боже, сякаш е актьор от някаква пиеса. Не, никога не съм го виждала тук.

— Е, това е всичко — въздъхна Батъл. — Много съм задължен на доктора за любезността му. Благодарете му от мое име. Предайте му, че ще посетя номер две. Довиждане, госпожице Бърджис. Благодаря ви за помощта.

Той стисна ръката й и си тръгна. Докато вървеше по улицата, извади малък бележник от джоба си и записа няколко неща под буквата „Р“.

Госпожа Грейвс? Не особено вероятно.

Госпожа Крадък?

Няма завещания.

Няма съпруга (жалко).

Да се установи смъртта на пациентите. Трудно.

Той затвори бележника и сви в банката „Лондон и Уесекс“, намираща се на Ланкастър Гейт.

Показването на служебната карта му осигури среща с управителя.

— Добро утро, сър. Доколкото ми е известно, един от вашите клиенти е доктор Джефри Робъртс.

— Така е, господин комисар.

— Бих желал една справка от сметката на този господин за последните няколко години.

— Ще видя какво мога да направя за вас, сър.

Последва един не много спокоен половин час. Най-сетне Батъл сложи в джоба си лист с изписани цифри.

— Открихте ли това, което ви трябва? — полюбопитства управителят на банката.

— За съжаление — не. Нито следа. Благодаря ви все пак.

 

 

В същия този момент доктор Робъртс, който си миеше ръцете в кабинета си, говореше на секретарката си:

— Какво ще кажете за нашия флегматичен детектив? Обърна ли кабинета ми с краката нагоре? Изтормози ли ви с въпросите си?

— Мога да ви кажа, че не научи кой знае какво от мен — отвърна тя, като сви устни.

— Мила моя, не е имало нужда от това. Нали ви казах да му кажете всичко, за което ви пита. А между другото, за какво ви пита?

— О, постоянно ме занимаваше с това доколко познавате този Шейтана. Дори попита дали не е идвал тук като пациент под друго име. Показа ми снимката му — също като някой актьор на сцената!

— Шейтана ли? О, да, умираше да позира като съвременен Мефистофел. Общо взето, номерът му минаваше доста добре. Какво още ви пита Батъл?

— Ами нищо особено. Освен… А, да, някой му разправял разни врели-некипели за госпожа Грейвс. Помните какво я прихващаше, нали?

— Грейвс? Грейвс? О, да, старата госпожа Грейвс! Ще се пукна от смях! — И той се разсмя, явно му беше станало забавно. — Наистина ще се пукна!

И лекарят се отправи за обяд в отлично настроение.