Агата Кристи
Да се убива е лесно (6)

Шеста глава
Боя за шапки

Люк тъкмо поднасяше запалена клечка към цигарата си. Неочакваната забележка за момент парализира ръката му. Остана неподвижен секунда или две, а клечката изгоря докрай и опари пръстите му.

— По дяволите! — възкликна той, като хвърли клечката и разтърси силно ръката си. — Моля за извинение. Доста ме стреснахте. — Засмя се смутено.

— Наистина ли?

— Да. — Той въздъхна. — О, добре, предполагам, че всеки интелигентен човек можеше да ме разкрие! Сигурно историята ми за някаква книга за фолклора не ви е заблудила нито за миг.

— Не, след като ви видях.

— Значи дотогава сте вярвали?

— Да.

— Все пак не беше много добро прикритие — самокритично каза Люк. — Имам предвид, че всеки може да иска да напише книга, но да дойда тук и да се представям за ваш братовчед… Сигурно това ви е накарало да бъдете подозрителна.

Бриджит поклати глава.

— Не. За това си имах обяснение — или поне така си мислех. Помислих си, че сте закъсали — мнозина от приятелите на Джими са в такова положение — и допуснах, че той е измислил номера с „братовчеда“, за да не нарани гордостта ви.

— Но когато дойдох, — видът ми веднага ви е внушил такова неизмеримо охолство, че подобно обяснение е станало немислимо, така ли?

Устните й се извиха в лека усмивка.

— О, не. Не беше това. Просто реших, че не сте такъв човек.

— Помислили сте, че не съм достатъчно интелигентен, за да напиша книга ли? Не щадете чувствата ми. По-добре е да знам.

— Вие бихте могли да напишете книга, но не такава — за стари суеверия, ровене в миналото — не такава книга! Не сте човек, за когото миналото, а може би дори и бъдещето означава много. Интересува ви единствено настоящето.

— Х-м-м. Разбирам. — Той направи гримаса. — Дявол да го вземе, откакто съм дошъл тук, ме карате да се чувствам неудобно. Имате смущаващо интелигентен вид.

— Съжалявам — сухо изрече Бриджит. — А вие какво очаквахте?

— Всъщност не съм мислил за това.

Но тя продължи спокойно:

— Пухкава женичка с малко мозък, който обаче й стига да проумее предоставената й възможност и да се омъжи за шефа си?

Люк смутено изсумтя. Тя обърна хладния си, развеселен поглед към него.

— Разбирам ви отлично. Всичко е наред. Това не ме дразни.

Люк реши да прояви дързост:

— Добре, да кажем, че наистина имаше нещо подобно. Но аз не съм мислил много над това.

Тя каза бавно:

— Ясно е, че не сте. Вие не прескачате оградата, преди да сте стигнали до нея.

Люк обаче бе разстроен.

— О, повече от ясно е, че не съм добър артист! И лорд Уитфийлд ли разбра за мен?

— О, не. Ако бяхте казали, че сте дошли тук, за да изучавате поведението на водните бръмбари и да пишете монография за тях, той и това щеше да приеме. Много е доверчив.

— И все пак не бях никак убедителен! Просто оплетох конците.

— Аз ви попречих. Разбрах го. Трябва да ви кажа обаче, че това доста ме развесели.

— И още как! Умните жени обикновено са и доста жестоки.

Бриджит промълви:

— Всеки си има свои удоволствия. — Тя помълча около минута, след това повтори въпроса си: — Защо сте тук, господин Фицуилям?

Бяха се върнали отново на първоначалния въпрос. Люк разбираше, че не може другояче. През последните няколко минути се опитваше да се мобилизира. Сега я погледна и срещна очите й, проницателни и питащи. В тях имаше сериозност, която той не беше очаквал да намери.

— По-добре ще бъде — каза той замислено, — да не измислям повече лъжи.

— Много по-добре.

— Само че истината е много особена… Самата вие имате ли някакво мнение? Имам предвид дали сте се досетили защо съм тук?

Тя кимна бавно и замислено.

— И каква е вашата идея? Ще ми кажете ли? Струва ми се, че това може някак да помогне.

Бриджит спокойно отговори:

— Предположих, че сте дошли във връзка със смъртта на онова момиче, Ейми Гибс.

— Така значи! Чувствах го всеки път, когато нейното име се споменаваше! Знаех си, че има нещо. Значи мислите, че съм дошъл за това?

— А не е ли така?

— Донякъде, да.

Той свъси вежди и помълча известно време. Бриджит до него също мълчеше и не помръдваше.

Най-сетне той се реши:

— Дойдох тук по следите на нещо малко вероятно, като това нещо се крепи на едно фантастично, навярно съвсем абсурдно и мелодраматично предположение. Ейми Гибс е част от цялата загадка. Иска ми се да открия как точно е умряла:

— Да, и аз така си помислих.

— Но, дявол да го вземе, защо сте си го помислили? Какво има в нейната смърт, че да събуди интереса ви?

Бриджит каза:

— Още от началото си мисля, че има нещо съмнително в нейния случай. Ето защо ви заведох при госпожица Уейнфлийт.

— Защо?

— Защото и тя така мисли.

— О! — Сега му стана ясно поведението на интелигентната стара мома.

— Тя също ли смята, че има нещо странно в този случай?

Бриджит кимна.

— И защо, по-точно?

— Като се започне от боята за шапки.

— Какво искате да кажете — от боята за шапки?

— Ами преди двайсетина години хората наистина са боядисвали сламените си шапки — един сезон розова, следващия — шишенце с боя, и тя става тъмносиня, след това — друго шишенце, и шапката става черна! Но днес вече шапките са евтини — просто еднодневки, които се изхвърлят, когато излязат от мода.

— Дори за момичета като Ейми Гибс?

— По-вероятно би било аз да боядисвам шапки, отколкото тя. Хората не правят вече икономии. А има и още нещо — това беше червена боя за шапки.

— Е, и?

— Ами Ейми Гибс имаше червени коси — като морков.

— Искате да кажете, че червена шапка не подхожда на такива коси?

Бриджит кимна.

— Не можеш да носиш алена шапка с рижави коси. Това е нещо, което един мъж не може да разбере, но…

Люк я прекъсна многозначително:

— Не, мъж не би го разбрал. Но ето, че съвпада, всичко съвпада.

Бриджит каза:

— Джими има някакви приятели в Скотланд Ярд. Вие да не сте…

Той бързо отговори:

— Не съм официален детектив, нито известен частен детектив с кантора на Бейкър Стрийт. Аз съм точно това, което Джими ви е казал — полицай в оставка от колониите. Намесих се в този случай във връзка с нещо странно, което ми се случи във влака за Лондон.

Той й предаде накратко разговора си с госпожица Пинкертон и последвалите събития, довели до пристигането му в Уичууд.

— Така че виждате ли — завърши, — това звучи фантастично! Търся някакъв човек — убиец, човек от Уичууд, вероятно познат на всички и уважаван. Ако госпожица Пинкертон, вие и госпожица… как й беше името… сте прави, то този човек е убил Ейми Гибс.

— Разбирам — каза Бриджит.

— Това би могло да бъде извършено и отвън, предполагам?

— Да, така мисля — бавно изрече тя. — Рийд, нашият полицай, се покатери до нейния прозорец по пристройката. Прозорецът е бил отворен. Не е било много лесно, но човек не би се затруднил особено.

— И като се е качил, какво е направил?

— Подменил е шишето със сироп за кашлица с това, което съдържа боя за шапки.

— Разчитайки, че тя ще направи точно това, което е направила — ще се събуди, ще пие от шишето и всички ще кажат, че е сгрешила или че това е било самоубийство?

— Да.

— Не възникна ли подозрение за нещо нередно при следствието?

— Не.

— Защото са били мъже, предполагам. Въпросът за боята за шапки не е бил повдигнат, нали?

— Не.

— Но вие се досетихте?

— Да.

— И госпожица Уейнфлийт също? Говорили ли сте с нея за това?

Бриджит се усмихна леко.

— О, не, не в този смисъл, който имате предвид. Искам да кажа, че нищо открито не сме си казвали. Всъщност аз не знам докъде е стигнала тя в разсъжденията си. Бих казала, че беше силно обезпокоена и постепенно безпокойството й нарастваше. Тя е доста интелигентна, учила е или е искала да учи в Гъртън, и е била с модерни разбирания като млада. Тя съвсем няма закърнелия мозък на повечето хора тук.

— Госпожица Пинкертон доста приличаше на човек — както вие се изразихте — със закърнял мозък — каза Люк. — Това беше причината отначало да не повярвам на нейните думи.

— Винаги съм я смятала за много проницателна — обясни Бриджит. — Повечето от тези бъбриви стари дами имат мисъл, остра като бръснач. Но вие казахте, че тя е споменала и други имена?

Люк кимна.

— Да. Едно момче — това беше Томи Пиърс — спомних си името му още щом го чух. И съм почти сигурен, че Картър също беше споменат.

— Картър, Томи Пиърс, Ейми Гибс, доктор Хамбълби — изброи замислено Бриджит. — Както казвате, това е прекалено фантастично, за да го повярваш. Кой, за бога, ще поиска да убива тези хора? Те са толкова различни един от друг!

Люк запита:

— Някакво предположение защо някой ще иска да се отърве от Ейми Гибс?

Тя поклати глава.

— Нямам представа.

— Ами Картър? Между другото, как е умрял той?

— Паднал в реката и се удавил. Отивал си вкъщи, нощта била мъглива, а той — много пиян. Има едно мостче с перила само от едната страна. Казаха, че е стъпил накриво.

— Но някой лесно би могъл да го бутне?

— О, да.

— А някой друг би могъл също толкова лесно да блъсне малкия Томи, докато е чистел прозорците?

— Така е.

— Значи излиза, че наистина е доста лесно да се убият трима души, без някой да заподозре нещо.

— Госпожица Пинкертон е подозирала — изтъкна Бриджит.

— Да, наистина, лека й пръст. Тя поне не страдаше от мисълта за прекалена мелодраматичност, нито пък си въобразяваше разни неща.

— Често ми е казвала, че светът е проклето място.

— А вие, предполагам, сте се усмихвали разбиращо.

— О, дори арогантно!

— Всеки, който повярва в шест невероятни неща до закуска, печели тази игра безусловно.

Бриджит кимна. Люк каза:

— Предполагам няма смисъл да ви питам имате ли някакво подозрение? Няма ли някой по-особен човек в Уичууд, от чийто вид да ви полазват тръпки по гърба, който има странни бледи очи или странно, налудничаво хихикане?

— Всеки от Уичууд ми се струва напълно нормален, почтен и съвсем обикновен.

— Страхувах се, че точно така ще ми отговорите — каза Люк.

— Мислите, че този човек е луд ли? — попита Бриджит.

— О, да, така предполагам. Луд, но същевременно и хитър. Последният човек, когото можеш да заподозреш — вероятно някой стълб на обществото, като например банков управител.

— Господин Джоунс? Изобщо не мога да си го представя като убиец.

— Именно заради това може би той е нашият човек.

— Може да бъде всеки — каза Бриджит. — Хлебарят, млекарят, магазинерът, някой фермер, работник по пътищата или който и да е.

— Може наистина да е така, но си мисля, че кръгът определено е по-стеснен.

— Защо?

— Госпожица Пинкертон говореше за особения му поглед, когато измервал с очи следващата жертва. От начина, по който говореше, останах с впечатлението — забележете, това е само впечатление — че човекът, за когото говори, е в социално отношение най-малкото равен с нея. Разбира се, може и да греша.

— Вероятно сте съвсем прав! Тези нюанси в разговора не могат да бъдат представени като черно и бяло, но те са неща, за които обикновено не се греши.

— Знаете ли — каза Люк, — за мен е голямо облекчение, че сега и вие знаете всичко.

— Това вероятно ще ви накара да се поотпуснете, съгласна съм. И навярно бих могла да ви помогна.

— Вашата помощ ще бъде неоценима. Наистина ли смятате да се заемете с това?

— Разбира се.

Той смутено попита:

— Ами лорд Уитфийлд? Мислите ли…

— Естествено няма да кажем на Гордън нищо за това.

— Защото той няма да повярва, затова ли?

— О, той би повярвал! Гордън е способен да повярва, в каквото и да е! Вероятно просто идеята ще му допадне и той ще настоява половин дузина от неговите умни специалисти да обърнат цялата околност с главата надолу. Това страшно би му харесало!

— Което наистина изключва възможността да му кажем — съгласи се Люк.

— Да, страхувам се, че в този случай не можем да му позволим да си поиграе на воля.

Люк я погледна. Понечи да каже нещо, но се отказа. Вместо това погледна часовника си.

— Да — каза Бриджит, — трябва да се връщаме вкъщи.

Тя стана. Внезапно у тях възникна някаква стеснителност, като че неизказаните думи на Люк витаеха из въздуха.

Пътя до имението извървяха в мълчание.