Агата Кристи
Да се убива е лесно (13)

Тринайсета глава
Госпожица Уейнфлийт говори

На следващата сутрин Люк взе решение. Досега той беше действал, доколкото може, с косвени разпитвания. Беше неизбежно да се наложи да се разкрие. Почувства, че е дошло времето да изостави прикритието с писането на книга и да обяви, че е дошъл в Уичууд с определена цел.

Наумил си да приложи този план на действие, той реши да посети Онория Уейнфлийт. Той не само беше впечатлен от дискретността и хитрия поглед в очите на тази стара мома, но смяташе, че тя има какво още да му каже. Според него тя му беше доверила това, което знае. Сега искаше да я накара да му каже и това, за което вероятно се е досетила. Допускаше, че догадките й могат да бъдат доста близо до истината.

Той я посети веднага след обяда.

Госпожица Уейнфлийт го прие, без да се изненадва от посещението му. Тя седна до него със скръстени ръце, насочила към лицето му интелигентни очи, напомнящи очите на дружелюбна коза, и той без особени затруднения обясни целта на посещението си.

— Навярно вече сте се досетили и сама, госпожице Уейнфлийт, че причината за идването ми тук не е просто да напиша книга за местните обичаи?

Тя наведе глава и продължи да слуша.

Люк не възнамеряваше да й разкаже цялата истина. Жената можеше да е дискретна — поне такова беше неговото впечатление — но когато имаше замесена стара мома, Люк едва ли можеше да разчита, че тя ще устои на изкушението да сподели интересната история с някоя от своите приятелки. Затова пое по един среден път.

— Тук съм, за да разследвам обстоятелствата, при които е умряло онова бедно момиче Ейми Гибс.

Госпожица Уейнфлийт каза:

— Искате да кажете, че сте изпратен от полицията?

— О, не, не съм цивилен полицай. — И добави леко насмешливо: — Боя се, че съм по-скоро добре известният герой от романите — частният детектив.

— Разбирам. Значи Бриджит Конуей ви е повикала тук?

Люк се поколеба за момент, после реши да остави нещата така. Трудно можеше да обясни присъствието си в Уичууд, без да разкаже цялата история за госпожица Пинкертон. Госпожица Уейнфлийт продължи с нотка на възхищение в гласа си:

— Бриджит е толкова практична, толкова разсъдлива! Страхувам се, че ако беше останало на мен, навярно щях да изгубя вяра в собствената си преценка — искам да кажа, че когато човек не е абсолютно сигурен в нещо, много му е трудно да прибегне до определени заключения и действия.

— Но вие сте сигурна, нали?

Тя отвърна:

— Всъщност не, господин Фицуилям. Това не е нещо, в което можеш да бъдеш сигурен. Искам да кажа, че е възможно и да си въобразявам. Когато човек живее сам, без да има с кого да се посъветва или да поговори, той лесно може да бъде обзет от тежки мисли и да си въобрази неща, за които всъщност няма основание.

Люк прие с готовност това изявление, признавайки истината в него, но все пак добави внимателно:

— Но вътре в себе си сте уверена?

Дори сега жената показа известна неохота.

— А дали говорим за едно и също нещо? — попита тя.

Люк се усмихна.

— Искате да го назова направо ли? Добре тогава. Мислите ли, че Ейми Гибс е била убита?

Онория Уейнфлийт се сепна малко от директния въпрос. Тя каза:

— Нейната смърт много ме притесни. Според мен в цялата тази работа имаше нещо странно.

Люк каза търпеливо:

— Но не мислите, че смъртта й беше естествена, нали?

— Не.

— И не вярвате, че е било нещастен случай?

— Това ми се струва съвсем невероятно. Има толкова много…

Люк я прекъсна:

— Не смятате, че е било самоубийство?

— Категорично не.

— Следователно — рече той спокойно — смятате, че е било убийство?

Тя се поколеба, преглътна и храбро се реши.

— Да — каза, — смятам, че е така.

— Добре. Сега да продължим с фактите.

— Но аз всъщност нямам никакви доказателства, с които да подкрепя мнението си — обясни разтревожено жената.

— Всичко е само едно предположение!

— Точно така. Сега ние водим частен разговор. Просто си говорим за това, което мислим и подозираме. Подозираме, че Ейми Гибс е била убита. Кой мислим, че я е убил?

Госпожица Уейнфлийт поклати глава. Тя изглеждаше много смутена. Наблюдавайки я, Люк промени въпроса:

— Кой е имал причина да я убие?

Възрастната жена изрече бавно:

— Тя се беше скарала, доколкото знам, с приятеля си, който работи в гаража. Джим Харви — много уравновесен и разумен млад човек. Знам, че във вестниците пишат за младежи, които нападат своите любими и други подобни неща, но наистина не мога да си представя Джим да извърши такова нещо.

Люк кимна.

Тя продължи:

— При това не мога да повярвам, че той би го направил по този начин. Да се покатери до прозореца й и да замени шишето със сироп, оставяйки шише с отрова. Искам да кажа, това не изглежда…

Забелязвайки, че тя се колебае, Люк й се притече на помощ:

— Не изглежда като постъпка на разгневен влюбен? Съгласен съм с вас. Според мен направо можем да зачеркнем Джим Харви. Ейми е била убита — съгласни сме, че е била убита — от някого, който е искал да я отстрани от пътя си и който грижливо е обмислил престъплението, така че да прилича на нещастен случай. Имате ли някаква представа, някаква догадка, да го наречем така, кой може да е това?

Госпожица Уейнфлийт каза:

— Не, наистина, нямам никаква представа!

— Сигурна ли сте?

— Д-д-да, наистина.

Люк я погледна замислено. Последните й думи не прозвучаха много убедително. Той продължи:

— Не се ли досещате за някакъв мотив?

— Никакъв мотив.

Този път беше по-категорична.

— Работила ли е на много места в Уичууд?

— Преди да отиде при лорд Уитфийлд, беше работила при Хортънови в продължение на година.

Люк обобщи набързо:

— Тогава нещата се подреждат по следния начин — някой е искал да отстрани момичето. От това, което знаем, можем да допуснем, че, първо, това е бил мъж, при това мъж със старомодни схващания — като вземем предвид боята за шапки, и второ, че трябва да е бил достатъчно атлетичен, тъй като е ясно, че се е изкачил по пристройката до прозореца на момичето. Съгласна ли сте по тези точки?

— Абсолютно.

— Имате ли нещо против да пробвам?

— Съвсем не. Мисля, че това е много добра идея.

Тя го изведе през странична врата към задния двор. Без много усилия Люк успя да достигне покрива на пристройката. Оттам той би могъл лесно да повдигне резето на прозореца на момичето и с леко усилие да влезе в стаята. Няколко минути по-късно слезе долу при госпожица Уейнфлийт, изтривайки ръце с носната си кърпа.

— Всъщност е по-лесно, отколкото изглежда — отбеляза. — Необходимо е да имаш малко мускули, това е всичко. Нямаше ли някакви следи по перваза или отвън?

— Мисля, че не — поклати глава тя. — Разбира се, полицаят се покачил по същия този път.

— Така че, ако е имало следи, те са били сметнати за неговите. И така полицията помага на престъпника! Е, това е положението!

Госпожица Уейнфлийт го поведе обратно към къщата.

— Тежко ли спеше Ейми Гибс? — попита той.

Госпожица Уейнфлийт отговори кисело:

— Страшно трудно беше човек да я накара да стане сутрин. Налагаше се да чукам на вратата й по няколко пъти или да й викам, преди тя да ми отговори. Но знаете ли, господин Фицуилям, хората казват, че „никой не е по-глух от този, който не иска да чуе“.

— Това е вярно — съгласи се той. — Е, сега, госпожице Уейнфлийт, стигаме до въпроса за мотива. Да започнем с най-очевидния — мислите ли, че е имало нещо между този Елсуърти и момичето? — Побърза да добави: — Интересува ме единствено вашето мнение. Само това.

— Щом е само за мнението ми, бих казала — да.

Люк кимна.

— Според вас би ли прибягнала Ейми към изнудване?

— Отново като мнение, бих казала, че това е твърде възможно.

— Случайно да знаете имала ли е доста пари в момента на смъртта си?

Госпожица Уейнфлийт се замисли.

— Не смятам. Ако е имала някаква по-значителна сума, щях да науча за това.

— И не се е впускала в някакво необичайно прахосничество, преди да умре?

— Мисля, че не.

— Това като че ли противоречи на теорията за изнудването. Жертвата обикновено плаща веднъж, преди да се реши да стигне до крайности. Има и друга теория. Момичето може да е знаело нещо.

— Какво нещо?

— Може да е знаела нещо, опасно за някого тук, в Уичууд. Да вземем един съвсем хипотетичен случай. Тя е била на служба в доста къщи тук. Да предположим, че е научила нещо, което би могло да навреди, да кажем, професионално на някого като господин Абът.

— Господин Абът?

Люк бързо каза:

— Или евентуално някоя небрежност или непрофесионално поведение от страна на доктор Томас.

Старата жена започна:

— Но сигурно… — изведнъж спря.

Люк продължи:

— Вие казахте, че Ейми Гибс е била прислужница у Хортънови по времето, когато е починала госпожа Хортън.

Последва мълчание, след което госпожица Уейнфлийт каза:

— Ще ми кажете ли, господин Фицуилям, защо намесвате Хортън в това? Госпожа Хортън почина преди повече от година.

— Да, и Ейми е била там по това време.

— Разбирам. Но какво общо имат Хортънови с това?

— Не знам. Просто се питах. Госпожа Хортън е починала от остър гастрит, нали?

— Да.

— Неочаквана ли беше смъртта й?

— За мен — да. Виждате ли, тя беше започнала да се оправя, беше на път да се възстанови, след това последва рязко влошаване и тя почина.

— Беше ли изненадан доктор Томас?

— Не зная. Мисля, че беше.

— А болногледачките? Какво казаха те?

— От опит зная — каза госпожица Уейнфлийт, — че болногледачките никога не се изненадват, когато състоянието на някой болен започне да се влошава. Изненадва ги по-скоро оздравяването.

— А вие изненадахте ли се от нейната смърт? — настоя Люк.

— Да. Бях при нея само един ден преди да умре и тя изглеждаше много по-добре, разговаряше и беше в добро настроение.

— Какво мислеше тя самата за болестта си?

— Оплакваше се, че болногледачките я тровят. Преди това беше изгонила една болногледачка, но казваше, че и новите две били също толкова лоши!

— Предполагам, че тогава не сте обърнали внимание на нейните обвинения.

— Е, не. Мислех си, че това е свързано с болестта й. А и тя беше много подозрителна и макар че не е хубаво да го казвам, обичаше да си придава важност. Нейният случай все оставаше неразбран от лекарите, все беше не какво да е, а някоя много рядка болест или пък някой се опитвал „да я отстрани“.

Люк попита:

— Тя не е ли подозирала мъжа си в нещо подобно?

— О, не, това никога не й беше хрумвало!

Възрастната жена помълча малко, после попита с тих глас:

— Това ли е вашето мнение?

Люк отвърна бавно:

— Много съпрузи са правили това и са оставали неоткрити. Според всички сведения госпожа Хортън е била жена, от която всеки мъж би копнял да се отърве. А и разбирам, че след смъртта й съпругът й е наследил много пари.

— Да, наистина.

— Какво мислите вие, госпожице Уейнфлийт?

— Мнението ми ли искате?

— Да, мнението ви.

Тя отговори спокойно и хладнокръвно:

— Според мен майор Хортън беше много предан на жена си и дори през ум не би му минало да извърши подобно нещо.

Люк я погледна и срещна в отговор кроткия кехлибарен поглед. В него нямаше колебание.

— Добре — каза той. — Надявам се, че сте права. Вероятно щяхте да знаете, ако беше обратното.

Тя си позволи да се усмихне.

— Мислите, че ние жените сме наблюдателни, така ли?

— Да. Смятате ли, че госпожица Пинкертон щеше да е съгласна с вас?

— Не мисля, че някога съм чувала Лавиния да изразява мнение.

— Какво мислеше тя за Ейми Гибс?

Жената се намръщи леко, сякаш обмисляше нещо.

— Трудно е да се каже. Лавиния имаше една много странна идея.

— Каква идея?

— Мислеше, че тук, в Уичууд, става нещо странно.

— Мислеше например, че някой е бутнал Томи Пиърс от прозореца ли?

Госпожица Уейнфлийт се втренчи с учудване в него.

— Откъде знаете това, господин Фицуилям?

— Тя ми го каза. Не точно с тези думи, но това беше смисълът.

Тя се приведе напред, порозовяла от вълнение.

— Кога беше това, господин Фицуилям?

Люк отговори спокойно:

— В деня, когато беше убита. Заедно пътувахме за Лондон.

— И какво точно ви каза тя?

— Каза ми, че са извършени твърде много убийства в Уичууд. Спомена Ейми Гибс, Томи Пиърс и този човек, Картър. Каза също, че доктор Хамбълби ще бъде следващата жертва.

Госпожица Уейнфлийт кимна бавно.

— Каза ли ви кой е извършителят?

— Човек с особен поглед — отвърна Люк навъсено. — Поглед, който според нея не можел да заблуди никого. Тя е видяла този поглед в очите му, когато е разговарял с доктор Хамбълби. Ето защо тя казваше, че Хамбълби ще бъде следващият.

— И той наистина беше следващият — прошепна жената. — О, Господи! О, Господи!

Тя се облегна назад. Очите й гледаха с покруса.

— Кой беше човекът? — запита Люк. — Хайде, госпожица Уейнфлийт. Вие го знаете, трябва да го знаете!

— Не го знам. Тя не ми каза.

— Но може би се досещате — каза Люк. — Вие сигурно имате достатъчно добра представа кого е имала предвид.

Макар и неохотно, госпожица Уейнфлийт кимна утвърдително.

— Тогава ми го кажете!

Тя обаче енергично отказа.

— Не, моля ви се. Искате от мен да сторя нещо, което е непристойно! Искате от мен да предположа какво, забележете, би могла — отбележете — само би могла да мисли една приятелка, която вече не е между живите. Не мога да отправя обвинение по този начин!

— Това няма да бъде обвинение, а само мнение.

Но госпожица Уейнфлийт беше категорична:

— Нищо повече не мога да кажа, нищо, каквото и да е то. Лавиния всъщност никога не ми е казвала нищо определено. Аз може да си мисля, че тя се е досещала за нещо, но виждате ли, може и да греша изцяло. Ако е така, ще ви насоча по грешна следа и от това може да произтекат сериозни последствия. Много погрешно и несправедливо ще е от моя страна да спомена някакво име. А може и съвсем да не съм права. Да, в действителност може съвсем да не съм права!

И тя стисна устни и погледна Люк с непреклонна решимост.

Люк умееше да приема поражения, когато беше необходимо.

Той съзнаваше, че нейното чувство за коректност и нещо друго, което той не можеше да определи, в случая бяха против него.

Той прие поражението с чест и се надигна да се сбогува. Разбира се, имаше намерение по-късно да се върне към въпроса, но сега не спомена нищо.

— Естествено, трябва да постъпите, както смятате за правилно — каза той. — Благодаря ви за оказаната помощ.

Госпожица Уейнфлийт като че стана по-несигурна в себе си, когато го изпращаше до вратата.

— Надявам се не мислите… — започна тя, но явно промени намеренията си. — Ако има нещо друго, в което бих могла да ви помогна, моля, обадете ми се.

— Ще се обадя. А вие няма да споменавате за този разговор на никого, нали?

— Разбира се, че не. Няма да кажа на никого нито дума.

Люк се надяваше, че тя ще спази обещанието си.

— Поздравете Бриджит от мен — каза госпожица Уейнфлийт. — Тя е толкова красиво момиче, нали? И интелигентно. Надявам се, че ще бъде щастлива. — Тъй като Люк я погледна въпросително, тя добави: — Искам да кажа, когато се омъжи за лорд Уитфийлд. Но пък такава голяма разлика във възрастта!

— Да, вярно е.

Жената въздъхна.

— Знаете ли, аз някога бях сгодена за него — неочаквано каза.

Люк я погледна учудено. Тя кимаше с глава и се усмихваше тъжно.

— Това беше много отдавна. Той беше толкова обещаващ младеж. Аз му помогнах, знаете ли, да се образова. И бях толкова горда с неговия… неговия дух и начина, по който твърдо беше решил да успее.

Тя отново въздъхна.

— Моите роднини, разбира се, бяха скандализирани. Класовите различия бяха много важни в онези дни.

Тя добави след малко:

— Винаги съм следила с голям интерес кариерата му. Мисля, че роднините ми не бяха прави.

После тя му кимна усмихнато за довиждане и влезе в къщата.

Люк се опита да събере мислите си. Беше мислил за госпожица Уейнфлийт определено като за „стара“. Сега осъзна, че тя вероятно няма още шейсет години. Лорд Уитфийлд сигурно беше доста над петдесет. Тя може би беше една-две години по-възрастна от него, не повече.

А той се канеше да се ожени за Бриджит. Бриджит, която беше на двайсет и осем. Бриджит, която беше млада и енергична…

„О, дявол да го вземе! — каза си Люк. — Няма смисъл да мисля за това. Работата. Трябва да напредвам с работата.“