Доналд Глът
Империята отвръща на удара (7)

7

Със събрани двойни криле дребният лъскав Х-изтребител стремглаво се отдалечаваше от ледената планета. По време на полета Люк прехвърляше през ум събитията от последните няколко дни. Сега разполагаше с време, за да поразсъждава върху загадъчните думи на призрачния Бен Кеноби, да помисли за дружбата с Хан Соло и за крехките си отношения с Лея Органа. И докато мислите му се рееха към любимите хора, Люк окончателно реши. Той хвърли последен поглед към ледената планета и си каза, че връщане назад няма.

Младият командир натисна няколко клавиша върху командния пулт и направи остър завой. Той видя как небето се разлюля от рязката смяна на скоростта и стремително се понесе в новата посока. Докато отново изправяше курса, Арту — все още удобно настанен в специалното си гнезденце — започна да подсвирква и бибибка. Върху екрана на малкия компютър, монтиран в кораба на Люк единствено за да превежда думите на дроида, проблесна надпис.

— Всичко е наред, Арту — отговори Люк, след като го прочете. — Просто поемам нов курс.

Малкият дроид продължи да бибибка развълнувано и Люк пак се обърна за помощ към екрана.

— Не — отговори той, — няма да се присъединим към останалите.

Тази новина стресна Арту и той незабавно издаде серия галванични шумове.

— Отиваме в Дагобанската система — отвърна Люк.

Роботът пресметна горивото в изтребителя и отново избибка.

— Ще ни стигне! — сряза го Люк.

Този път Арту издаде серия от по-дълги, напевни бибибкания и подсвирвания.

— Там нямат нужда от нас — отговори Люк на дроида, който питаше за определената среща.

Тогава Арту с тихо бибибкане му припомни заповедта на принцеса Лея. Разгневен, младият пилот извика:

— Този път няма да се подчиня. Млъквай сега!

Дроидчо млъкна. В крайна сметка Люк заемаше важен пост в Бунтовническата коалиция и можеше да не се подчинява на някои заповеди. Той тъкмо оправяше нещо дребно по пулта, когато Арту пак зацвърча.

— Какво има, Арту? — въздъхна Люк.

Сега пък дроидът издаде серия тихи звуци, като внимателно подбираше всяко бибибкане и всяко подсвирване — не искаше да дразни Люк, но данните от компютъра бяха важни и трябваше да ги докладва.

— Да, Арту, знам, че Дагобанската система не е отбелязана по навигационните карти, но не се притеснявай, тя съществува.

Арту още веднъж разтревожено избибибка.

— Съвсем сигурен съм — каза младежът и се опита да успокои механичния си приятел. — Имай ми доверие.

Не беше ясно дали Арту действително имаше доверие на човешкото същество пред контролния пулт, но си позволи само една смирена кратичка въздишка. За момент утихна съвсем, сякаш размишляваше, после пак бибибна.

— Кажи, Арту?

Роботът заговори още по-внимателно отпреди, може да се каже дори тактично, сякаш не искаше да обижда човека, на когото се бе доверил.

Мигар не беше възможно човешкият ум да не е съвсем наред? — пресмяташе си роботът. — Все пак господарят му дълго бе лежал сред снежната виелица на Хот. Или пък — изчисляваше Арту друга възможност, — може би Снежната уампа го е пернала по-силно, отколкото мислеше 2-IB.

— Не — отговори Люк. — Не ме боли главата. Добре съм. Защо питаш?

Арту уж наивно изцвъртя.

— Не съм замаян, не ми се вие свят, дори и белези вече нямам.

Следващото изсвирване въпросително се извиси.

— Не, всичко е наред, Арту. Предпочитам да остана на ръчно управление.

Последното изскимтяване на дебеличкия робот прозвуча като признание за поражение. На Люк му беше забавно, че роботчо се интересува толкова от здравето му.

— Имай ми доверие, Арту — повтори Люк с нежна усмивка. — Знам какво правя. Ще стигнем живи и здрави. Не е далеч.

 

 

Хан Соло започваше да се отчайва. „Сокола“ още не беше успял да се отърве нито от четирите изтребителя Ти-Ай-И, нито от огромния звезден разрушител. Соло се втурна в трюма и като бесен започна да поправя суперскоростното устройство. И дума не можеше да става да извърши прецизен ремонт, защото „Сокола“ се разтърсваше от залповете на изтребителите. Той раздаваше бързи заповеди, а вторият пилот проверяваше посочените уреди.

— Хоризонтален усилвател.

Уокито излая. Струваше му се, че е наред.

— Алувиален заглушител.

Чуи пак излая. И тази част си беше намясто.

— Подай ми хидравличен ключ.

Чубака се спусна към кабината с инструментите. Хан грабна ключа, после спря за момент и погледна верния си приятел.

— Не знам как ще се измъкнем от тази каша — призна си той.

Точно тогава нещо удари „Сокола“. Той изкънтя, подскочи и се завъртя на сто и осемдесет градуса. Чубака разтревожено излая. Хан залитна и хидравличните ключове изхвърчаха от ръцете му. След като отново стъпи на нозе, извика на Чубака:

— Това не бе лазер. Нещо ни блъсна!

— Хан, Хан — извика Лея от пилотската кабина. Тя беше много притеснена. — Ела тук!

Със залитане Хан излезе от трюма и заедно с Чубака се отправиха към кабината. Гледката зад илюминатора ги порази.

— Астероиди.

Докъдето поглед стигаше, валяха огромни скални отломъци — като че ли не им стигаха имперските преследвачи.

Хан веднага зае мястото си в пилотското кресло и пое управлението на „Сокола“. Вторият му пилот го последва. В същия момент един грамаден астероид прелетя досами носа на кораба. Хан съзнаваше, че трябва да запази спокойствие, иначе нямаше да издържат много дълго.

— Чуи — заповяда Хан, — курс две-седем-едно!

Дъхът на Лея секна. Тя разбираше какво означава заповедта на Хан и бе стъписана от безразсъдството на този план.

— Да не смяташ да навлизаш в астероидното поле? — попита тя с надеждата, че нещо не е разбрала.

— Не се притеснявайте! Няма да ни последват — бодро се провикна той.

— Ако позволите да ви припомня, сър — опита се да го вразуми и Трипио, — възможността да се премине успешно през астероидното поле е приблизително едно към две хиляди четиристотин шестдесет и седем.

Хан не му обърна внимание. Принцесата се намръщи:

— Няма защо да правиш това, за да ми се харесаш — каза тя в момента, когато втори астероид удари силно кораба.

Хан страшно се забавляваше и предпочете да подмине намеците на Лея.

— Дръжте се, скъпа — изсмя се той и хвана кормилото още по-здраво. — Сега ще си поиграем.

Лея трепна, после примирено затегна предпазния колан. Трипио все още мърмореше под нос някакви изчисления, но когато уокито се обърна и му се озъби, изключи синтезирания си глас.

Хан се съсредоточи върху изпълнението на плана си. Знаеше, че ще успее. Трябваше да успее. Нямаше друг избор. Като разчиташе повече на инстинкта, отколкото на апаратурата, той насочи кораба през безмилостния каменен порой. С крайчеца на окото проследи екраните на скенера и установи, че „Отмъстителя“ и изтребителите Ти-Ай-И не са прекратили преследването.

Сега ще си устроим имперско погребение — помисли си той и поведе „Сокола“ в морето от падащ камънак. Хан погледна съседния екран и видя как един изтребител Ти-Ай-И се сблъска с астероид. Взрив от светлина на екрана регистрира експлозията.

Е, в този тук май няма да има оцелели — помисли Хан.

Пилотите, които преследваха „Сокола“, бяха сред най-добрите в Империята, но не можеха да се мерят с Хан Соло. Те или не бяха толкова опитни, или не бяха толкова откачени. Само луд можеше да хвърли кораба си в подобен самоубийствен слалом. Ала луди или не, наложи се да го последват — явно предпочитаха да загинат от каменната бомбардировка, отколкото да докладват на Черния си господар провал.

 

 

Най-мощният звездоразрушител на Империята царствено излезе от орбитата на Хот в ескорт от още два себеподобни. Тройката се охраняваше от ескадра по-невзрачни бойни кораби. Във флагмана адмирал Пит стоеше пред личната зала за медитация на Дарт Вейдър. Вратата-челюст бавно зина и той видя в полумрака загърнатия в плащ господар.

— Влезте, адмирале!

Страхопочитание изпълни адмирал Пит, когато пристъпи в сумрачната стая. Господарят му беше застанал така, че едва се различаваха силуетите на механичните придатъци, които свързваха дихателната тръба с главата. Пит потрепери при мисълта, че може би е първият човек, видял Вейдър без маска. Гледката бе ужасна. Вейдър седеше гърбом, целият облечен в черно. Над дебелия му черен врат блестеше голата глава. Макар адмиралът да се мъчеше да не гледа натам, някаква кошмарна сила приковаваше очите му в този сякаш оглозган череп. Смъртнобледата кожица беше набраздена от безброй белези. Мина му през ум, че скъпо може да заплати за гледката, невиждана от другиго. В този миг ръцете на робота поеха черния шлем и внимателно го положиха върху главата на Черния лорд.

Едва сега Дарт Вейдър се извърна към адмирала, за да чуе доклада му.

— Корабите, които преследват „Вечния сокол“, са го засекли, господарю. Навлязъл е в астероидно поле.

— Не ме интересуват астероидите, адмирале — каза Вейдър и бавно сви юмрук. — Искам кораба, не извинения. Кога най-после ще заловите Скайуокър и сие?

— Скоро, лорд Вейдър — отговори разтреперан адмиралът.

— Да, адмирале… — изрече Дарт Вейдър — дано е скоро.

 

 

Два гигантски астероида се носеха към „Вечния сокол“ и принудиха Хан да предприеме незабавно смела маневра. С наклонен вираж се отстрани от пътя им, но едва не се натъкна на нов астероид. „Сокола“ ту се стрелкаше в полето, ту излизаше от него, неотлъчно следван от трите имперски изтребителя Ти-Ай-И, които с ожесточение лавираха между камъните. Внезапно някаква безформена скала смъртоносно удари единия и го запрати в неизвестна посока. Другите два изтребителя продължиха гонитбата заедно с „Отмъстителя“, който взривяваше астероидите по пътя си.

Хан Соло завъртя кораба и рязко се шмугна под един насрещен астероид. Мярна преследвачите си и отново направи наклон наляво. Но „Вечния сокол“ още не бе се измъкнал от опасността. Покрай него фучаха астероиди. Малък отломък рикошира о бронята и предизвика силни вибрации. Чубака се ужаси, а Трипио заслони очни лещи с бронзовата си ръка. Хан погледна Лея и разбра от каменното й лице и втренчения в астероидния рояк поглед, че й се ще да е на хиляди светлинни години далеч оттук.

— Е — подхвърли той, — нали искахте да присъствате на провала ми?

— Вземам си думите обратно — изрече тя, без да отмести взор.

— Този звездоразрушител намалява скоростта — установи Хан и провери данните от компютъра.

— Добре — безучастно отговори тя.

Навред около кораба гъмжаха астероиди.

— Ако се помотаем още малко тук, ще станем на пух и прах — отбеляза младият мъж.

— Това не ми харесва — сви устни принцесата.

— Трябва да се измъкнем някак.

— Добре че ми каза.

— Ще се доближа до някой от едричките.

— Каква грандиозна глупост!

— Да се приближим!? — възкликна Трипио и вдигна метални ръце. Изкуственият му интелект отказваше да регистрира това, което току-що бяха приели слуховите му сензори.

— Да се приближиш!? — не можеше да повярва Лея.

Чубака с недоумение се вгледа в пилота и излая.

Никой от тях не можеше да проумее защо капитанът им, след като беше рискувал живота си, за да ги спаси, сега се опитва да ги убие! Хан извърши няколко прости операции по контролния пулт и промуши „Сокола“ между няколко по-едри астероида. После насочи кораба право към единия от тях, голям колкото луна.

Ярък порой от по-ситни камъни се изсипа върху нащърбената безбрежност на астероида, когато „Вечния сокол“ и изтребителите Ти-Ай-И, все още по петите му, го наближиха, сякаш се канеха да се плъзнат в бръснещ полет над някоя малка безплодна и изоставена планета. Изключително точно Хан Соло насочи кораба към повърхността, мобилизира цялото си умение, прославило го надлъж и шир в галактиката, а после с дързък финт изнесе „Сокола“ встрани, така че между него и изтребителите остана единствено реещата се скала. Последва кратък ярък изблик светлина. После — нищо. Отломките от двата изтребителя Ти-Ай-И се понесоха в тъмата, а огромният астероид невъзмутимо продължи пътя си. Хан почувства вътрешен плам, също толкова ярък, колкото фойерверка, изригнал пред очите им, и тихо възтържествува.

На главния екран на командния пулт се появи образ и Хан побутна косматия си втори пилот:

— Чуи, я провери това. Изглежда доста обещаващо.

— Какво е това? — попита Лея.

Пилотът на „Сокола“ не я удостои с отговор.

— Ще ни свърши работа — отсече той.

Докато прелитаха ниско над астероида и Хан оглеждаше назъбения пейзаж, едно тъмно петно с формата на зинал кратер привлече погледа му. Той сниши „Сокола“ и го вкара право в пастта, чиито дъговидни стени като че мигновено се сключиха над него.

Два изтребителя Ти-Ай-И все още ги преследваха, обсипваха ги с лазерен огън и повтаряха всяка тяхна маневра. Хан Соло разбра, че за да се отърве от смъртоносните преследвачи, трябва да измисли нещо по-хитро и смело. През предното стъкло мярна тясна пропаст, наклони кораба и се шмугна странично между чукарите. За тяхна изненада двата изтребителя Ти-Ай-И ги последваха. Металният корпус на единия дори с искрене одра стените на клисурата. Хан с пълна скорост цепеше през теснината, като се накланяше ту наляво, ту надясно. Небето зад тях се озари, когато двата изтребителя се удариха един о друг и се взривиха на скалистото дъно.

Хан намали скоростта. Все още не беше се отървал от имперските преследвачи. Както разглеждаше каньона, забеляза на самото му дъно нещо черно, вероятно пещера, достатъчно голяма, че да побере „Вечния сокол“.

Хан намали още скоростта, прелетя през входа на зейналата пещера и пое по голям тунел, който, надяваше се, щеше да е идеално скривалище. Дълбоко въздъхна, когато корабът бързо потъна сред сенките на сводовете.

 

 

Един малък изтребител с Х-образна форма навлизаше в атмосферата на Дагоба. Когато приближи планетата, Люк Скайуокър съзря през дебелата пелена от облаци част от неравната й повърхност. Планетата не фигурираше на картите и бе практически непозната. Люк се беше добрал до нея, но не беше уверен, че само неговата ръка е направлявала кораба през този неизследван участък в Космоса.

Арту-Диту, който пътуваше отзад, наблюдаваше профучаващите покрай тях звезди. После попита нещо Люк чрез компютъра.

— Да, Арту, това е Дагоба — отговори той на дребния робот и погледна през илюминатора. Корабът започна бавно да се спуска.

— Изглежда малко мрачничко, а?

Арту избибибка. За сетен път опитваше да вразуми господаря си и да го върне към стария курс.

— Не — отговори Люк. — Няма да се откажа.

Той провери мониторите. Обзе го безпокойство.

— Не засичам нито градове, нито техника, но все пак има обилна информация за наличие на живот. Да, там има живот.

Компютърът преведе тревожния въпрос на Арту.

— Да, съвсем съм сигурен — безопасно е за дроиди. Успокой се, моля те! — Люк започваше да нервничи. — Просто ще почакаме и ще видим какво ще се случи.

От задната част на пилотската кабина долетя покъртителен електронен хленч.

— Е, не се притеснявай де!

Изтребителят прелетя през сумрачния ореол, отделящ непрогледния мрак на Космоса от повърхността на планетата. Люк пое дълбоко дъх и се гмурна с кораба в бялото валмо мъгла.

Не можеше да различи нищо. Видимостта бе силно намалена от гъстата белота, притиснала таванните илюминатори. Нямаше друг избор, освен да управлява изтребителя слепешком. Уредите обаче не засякоха нищо дори и когато Люк прелетя на ниска орбита. Той отчаяно се мъчеше над контролния пулт. Вече не бе в състояние да определи дори височината си.

Неочаквано се появи бръмчащ сигнал и Арту прибави към него собствените си лудешки свирукания и бибибкания.

— Да, забелязах! — извика Люк. Той все още се блъскаше над командното табло. — Всички екрани са загаснали! Нищичко не виждам! Дръж се, започвам маневра за приземяване. Да се надяваме, че под нас все пак има нещо.

Арту отново изпищя, но протестът му успешно бе удавен в оглушителния вой на ракетните спирачки. Люк усети как стомахът му се обръща от рязкото спускане. Той затегна предпазния колан и напрегна мускули, за да посрещне евентуалния удар. После се понесоха напред. Люк чу някакъв ужасен звук, сякаш в стремглавия си полет корабът брулеше клони на дървета. Когато най-после Х-изтребителят със скърцане спря, той се разтресе така силно, че пилотът замалко не заби нос в пулта. Най-накрая, уверен, че се е приземил, Люк морно се отпусна в креслото и облекчено въздъхна. Дръпна някакъв превключвател и освети тавана. Младежът подаде глава навън, за да огледа чуждия свят, и зяпна от учудване — изтребителят беше плътно обгърнат от мъгла, а прожекторите осветяваха едва няколко метра напред. Постепенно очите на Люк свикнаха и той смътно започна да различава усуканите коренища и стволове на фантастични дървета. Той напусна кабината, а Арту заизмъква дебеличкото си телце от уютното гнездо.

— Стой там, Арту, първо ще огледам наоколо.

Възлести сплетени коренища на огромни сиви дървета се виеха високо над Люк и едва тогава се събираха в ствол. Той вдигна поглед и високо горе видя балдахин от клони и надвиснали облаци. Люк внимателно изпълзя на дългия нос на кораба и установи, че е кацнал сред водно пространство, забулено в мъгла.

Краткото бибибкане на Арту беше последвано от силен плясък. Отново тишина. Люк се извърна и успя да види как кубето на дроида потъва във водата.

— Арту, Арту — извика Люк. Той коленичи на гладкия корпус на кораба, наведе се напред и неспокойно затърси механичния си приятел. В неподвижната чернилка нямаше и следа от дребния модел R-2. Люк не можеше да си представи колко е дълбоко това мъртво блато, но то наистина изглеждаше бездънно. Внезапно го споходи чувството, че може би никога няма да види приятеля си. Точно в този миг над водата се подаде тъничък перископ и Люк чу слабо бълбукащо бибибкане.

Какво щастие! — мислеше си той, докато гледаше как перископчето пори към брега. Затича се по носа на изтребителя прегази трите метра до сушата и се изкатери по брега. Погледна назад и видя, че Арту е още далеч.

— Давай, приятел! — насърчи го Люк.

Внезапно във водата зад Арту нещо зашава. То бързо напредваше, пък и мъглата беше гъста, та Люк не можеше да разбере какво е. Виждаше само огромен силует. Съществото се издигна за миг над водата, след това силно изплющя о металното тяло на малкия дроид и се гмурна към дъното. Люк дочу прочувствения електронен вик за помощ. После всичко стихна.

Младежът стоеше вцепенен от ужас и се взираше в черната вода, спокойна като смъртта. И тогава видя как на повърхността се появиха няколко издайнически мехурчета. Сърцето му заби от страх при мисълта, че е прекалено близо до езерото. Но преди да се отмести, съществото, спотаено в дълбините, изплю дребния робот. Арту описа елегантна дъга във въздуха и пльосна върху мекия сив мъх на сушата.

— Арту — извика Люк и се затича към него. — Как си?

Люк беше благодарен, че призрачният обитател на блатото не намира дроидите за вкусни, нито пък за лесно смилаеми.

Роботът отговори с няколко слаби подсвирвания и бибибкания.

— Ако искаш да кажеш, че беше глупаво от наша страна да дойдем, май започвам да се съгласявам — призна Люк и заоглежда мрачната околност. Помисли си, че в ледения свят на Хот поне имаше хора, а тук, ако изключим Арту, нямаше нищо друго, освен мрачното блато и разни, неизвестно какви същества, готови да те похитят сред падащия мрак.

Наоколо бързо припадаше мрак. Люк потрепери в сгъстяващата се мъгла, която го обгръщаше като жива. Той помогна на Арту да се изправи и избърса тинята от бъчонкиното му телце. Докато работеше, от далечната джунгла долитаха зловещи, нечовешки крясъци. Той потръпна, като си представи зверовете, които вероятно ги надават. Когато изчисти Арту, Люк установи, че съвсем е притъмняло. Навред се прокрадваха злокобни сенки, а писъците приближаваха. Двамата с Арту се вгледаха в призрачната блатна джунгла и се сгушиха един до друг. Изведнъж Люк забеляза чифт сърдити очички, които се взираха в тях през шубрака, но после изчезнаха, придружени от ситно топуркане на крачета.

Люк не се съмняваше в съвета на Бен Кеноби, но сега се почуди дали пък облеченото в мантия привидение не бе допуснало грешка, като го е изпратило да търси тайнствения учител на джедаите точно тук. Той погледна към изтребителя и изпъшка, когато видя, че целият му трюм е нагазил в черната вода.

— Как ще накарам това чудо да полети отново?

Цялата история изглеждаше безнадеждна и някак нелепа.

— Какво ли търсим тук? — простена той.

Беше извън компютърните възможности на Арту да отговори на който и да е от двата въпроса, но все пак той издаде кратко успокоително бибибкане.

— Като че ли сънувам — със свито сърце потръпна Люк. — Ще полудея! — Поне за едно нещо беше сигурен — в по-абсурдна ситуация не беше изпадал.