Доналд Глът
Империята отвръща на удара (11)

11

Над газообразния Беспин бе сипнало утро. „Вечния сокол“ подмина многобройните луни и навлезе в атмосферата. Планетата отразяваше меко розово сияние и багреше корпуса на пиратския кораб. Той рязко се наклони, за да избегне въздушната яма сред облаците, обвили планетата.

Най-сетне Хан Соло снижи кораба и пред очите на екипажа се откри въздушната шир на Беспин. Докато маневрираха из облаците, забелязаха, че ги следва някакъв летящ обект. Хан го разпозна: беше двукабинков аеромобил, но за негова изненада той закръжи около им. Внезапен лазерен откос люшна товарния кораб. Може да се каже, че никой от „Сокола“ не бе очаквал точно такова посрещане.

През електросмущенията по радиото долетя въпрос.

— Не — грубо отговори Хан. — Нямам разрешение за кацане. Регистрационният ми номер е… — Думите му се удавиха в лошата радиовръзка.

В аеромобила явно не приеха електрическото пращене за отговор и отново откриха огън. От всеки удар корабът кънтеше и се тресеше. По уредбите долетя ясно предупреждение:

— Останете на дрейф! При всяко необмислено действие от ваша страна ще стреляме!

Тъкмо сега Хан нямаше намерение да предприема каквото и да е необмислено действие. Беспин беше единствената им надежда и Хан не искаше да дразни бъдещите си домакини.

— Май са доста докачливи, а? — попита той Си-Трипио, когото бяха включили отново.

— Нали твърдеше, че ги познаваш — развика се Лея и го погледна с подозрение.

— Ами — заусуква корелианецът, — беше толкова отдавна.

Чубака дрезгаво излая и многозначително поклати глава.

— Ами тъй де, отдавна беше — сопна се Хан. — Може да ме е забравил. — Той се чудеше дали наистина Ландо е забравил всичко.

— Имате разрешение за кацане на платформа 327. Всяко отклонение от траекторията ще…

Хан се ядоса и изключи радиото: защо трябваше да го тормозят — та той идваше с мир. Не можеше ли Ландо да сложи точка на миналото?

Чубака изсумтя и погледна Соло. Хан се обърна към Лея и разтревожения робот:

— Ще ни помогне — опитваше да ги успокои той. — Познаваме се отдавна… Наистина. Не се притеснявайте!

— Никой не се притеснява — неубедително излъга принцесата.

От илюминаторите вече се виждаше Небесния град, или както го наричаха още — Облачния град. Огромната колония сякаш изплува из белите облаци. Когато „Вечния сокол“ приближи, стана ясно, че необятната площадка се крепи на тънък пилон. В основата му имаше кръгъл реактор, който се къпеше в развълнуваното море от облаци. „Вечния сокол“ се спусна над огромния град, зави към терминалните платформи и прелетя край високите островърхи кули, изпъстрили градския пейзаж. Между сградите кръстосваха двукабинкови въздушни коли и леко се плъзгаха из мъглата.

„Сокола“ внимателно навлезе сред тях и се приземи на платформа 327. Йонните двигатели с вой угаснаха. Капитанът и екипажът му видяха, че към платформата идват посрещачите, готови за стрелба.

Както навред из Небесния град, групата пъстрееше от чуждоземци, дроиди и хора от всички раси и с най-невероятен облик. Командваше ги Ландо Калрисиян. Той бе красив мулат, почти на годините на Хан, облечен в елегантни панталони, синя риза и лек син плащ. Ландо стоеше навъсен до платформата и очакваше екипажа на „Сокола“.

Хан Соло и принцеса Лея се появиха на изхода с насочени бластери. Зад тях се изправи гигантският уоки с пушка в ръка и преметнат през лявото рамо патрондаш.

Хан нищо не казваше и спокойно разглеждаше посрещачите, които застрашително маршируваха към тях. Утринният повей подхвана наметалото на Ландо и го разпери като огромни тъмносини криле.

— Това никак не ми харесва — прошепна Лея.

И на Хан никак не му харесваше, но не искаше да го показва пред принцесата.

— Всичко ще се оправи — тихо каза той. — Имай ми доверие.

Но после я предупреди:

— Все пак бъди нащрек. Чакай тук.

Хан и Чубака оставиха Лея да пази „Сокола“ и слязоха по рампата към Калрисиян и пъстрата му гвардия. Двете групи вървяха една срещу друга, докато накрая Хан и Калрисиян спряха на три метра разстояние и впериха поглед един в друг. Те дълго се оглеждаха. Пръв проговори Калрисиян.

Поклати глава и косо изгледа Хан с присвити очи.

— Ах, ти, гаден, двуличен, некадърен измамник — мрачно поде той.

— Всичко ще ти обясня, стари приятелю — побърза да го прекъсне Хан. — Само ме изслушай.

Все още начумерен, Ландо изненада и домакините, и гостите, като заяви:

— Радвам се, че те виждам!

Хан недоверчиво повдигна вежди:

— И без лоши спомени?

— Шегуваш ли се? — възкликна Ландо.

Хан започваше да се притеснява: дали наистина му беше простил. Войниците и помощниците на Калрисиян още не прибираха оръжие, а и държанието на Ландо бе някак озадачаващо. Хан галантно отбеляза, като се опитваше да прикрие притеснението си:

— Винаги съм твърдял, че си истински джентълмен.

Едва сега Ландо се засмя.

— Няма съмнение!

Хан с облекчение се усмихна и двамата приятели се прегърнаха, както навремето, когато бяха съдружници.

Ландо помаха за поздрав на уокито, който стоеше зад шефа си:

— Как си. Чуи? — попита той приветливо. — Още ли си пилееш времето с този палячо?

Уокито сдържано изръмжа в отговор. Калрисиян не знаеше как да тълкува това ръмжене.

— Добре — каза той и се поусмихна с неудобство.

Вниманието му се отклони от рунтавата камара мускули и се насочи към Лея, която тръгна надолу по рампата. Един протоколен дроид ситнеше подир прекрасното видение. Той внимателно се огледа и се приближи към Ландо и Хан.

— Здравейте! Какво виждам! — Калрисиян я посрещна възхитен. — Аз съм Ландо Калрисиян, управител на този град. А вие коя сте?

Принцесата отговори вежливо, но сдържано:

— Лея. Можете да ми говорите на ти.

Ландо официално се поклони и целуна ръка на принцесата.

— А пък аз — представи се придружаващият я робот — съм Си-Трипио, програмиран съм за посредник в контактите между хора и киборги, на ваше…

Преди Трипио да довърши краткия си монолог, Хан обгърна раменете на Ландо с ръка и го отклони от принцесата:

— Тя е моя пътничка, Ландо — рече той на приятеля си, — и нямам намерение да я разигравам. Така че по-добре я забрави.

Ландо с копнеж погледна назад и тръгна заедно с Хан по платформата на терминала, следван от Лея, Трипио и Чубака:

— Няма да е лесно, приятелю — съжали той. После попита: — Какво те води насам?

— Ремонт.

По лицето на Ландо се изписа неискрена загриженост:

— Какво си сторил на кораба ми?

Хан се усмихна и погледна назад към Лея:

— Някога „Сокола“ принадлежеше на Ландо и сега понякога забравя, че го е загубил в честен облог.

Ландо сви рамене в знак, че приема самохвалството на Хан.

— Този кораб неведнъж ми е спасявал живота. Той е най-бързият вързоп старо желязо в галактиката. Какво му е?

— Хиперускорителят.

— Веднага ще наредя на хората си да го ремонтират — каза Ландо. — Не мога да понеса мисълта, че „Вечния сокол“ е останал без сърце.

Групата прекоси тесния мост, който свързваше космодрума с централната част. Красотата на града мигом ги заслепи. Имаше безброй малки площадчета, оградени от заоблени сгради и островърхи кули. Търговският център и жилищните квартали сияеха от белота и блестяха на утринното слънце. Населението се състоеше от всевъзможни чуждоземни раси. Из просторните улици граждани преминаваха покрай гостите в безцелна разходка.

— Как вървят работите в мината? — попита Хан.

— Не чак толкова бляскаво — отговори Калрисиян. — Ние сме малка колония и не сме много добре с продоволствието. Имал съм какви ли не проблеми със снабдяването и… — Управителят забеляза насмешливото изражение на Хан. — Какво толкова смешно има?

— Нищо — Хан се захили. — Никога не бих предположил, че зад такъв невероятен мошеник като тебе може да се крие толкова отговорен ръководител и бизнесмен. — Макар и с неудоволствие, Хан трябваше да си признае, че е впечатлен: — Отива ти.

Ландо замислено погледна стария си приятел.

— Срещата с теб наистина събуди някои спомени. — Той поклати глава и се усмихна: — Да, налага се да поемам отговорност. Е, такава е цената на успеха. И знаеш ли какво, Хан? Ти беше прав — не си струва чак толкова.

Двамата избухнаха в смях и неколцина минувачи се извърнаха подире им.

Си-Трипио поизоставаше. Беше очарован от улиците, гъмжащи от чуждоземни тълпи, от плъзгащите се коли и невероятните, фантастични сгради. Той въртеше глава на всички страни и се опитваше да запише всичко в паметта на компютрите си. Докато се захласваше по невижданата гледка, мина покрай някаква врата. Чу, че се отваря и се обърна. Оттам излезе сребрист модел С-ЗРО. Трипио спря и се загледа подире му. Внезапно зад вратата се разнесе приглушено бибибкане и подсвирване. Той надникна и видя един дроид, чиято форма му напомняше нещо.

— Я, модел R-2! — изчурулика той от удоволствие. — Почти бях забравил гласа им.

Трипио влезе в стаята. В същия момент почувства, че освен моделът R-2, в стаята има още някой. Той изненадано вдигна ръце. Върху позлатената му лицева платка замръзна учудено изражение.

— О, боже! — възкликна Трипио. — Тези приличат на…

Лазерен залп удари металните му гърди и го разпердушини — бронзовите му крайници хвръкнаха към стените, а тялото се свлече в пушеща купчинка на пода.

Някой затръшна вратата.

Някъде напред Ландо въведе спътниците си в официалния салон. Пътьом им показваше забележителните предмети в белите коридори. Те вървяха, улисани в разговори за живота на Беспин, и не забелязваха отсъствието на Трипио. Само Чубака внезапно спря, подуши с любопитство въздуха и се огледа назад. После сви огромни рамене и догони останалите.

 

 

Люк беше абсолютно спокоен. Не чувстваше нито напрежение, нито безпокойство, нито несигурност или някое от отрицателните състояния, които го спохождаха в началото. Съвсем уверено той стоеше на една ръка, с главата надолу, знаеше, че Силата е с него.

Йода, търпеливият му учител, бе кацнал невъзмутим върху обърнатите му стъпала. Люк се концентрираше над задачата. Изведнъж отдели четирите си пръста от земята и без да губи равновесие, се задържа само на палеца. Твърдото решение да стане джедай му помагаше да усвоява знанията по-бързо. Владееше го неудържимо желание да учи, затова изпитанията, пред които го поставяше Йода, не го плашеха. Сега вече бе уверен, че ще напусне планетата като посветен рицар-джедай, готов за благородни дела.

С помощта на Силата Люк заякваше, и нещо повече — вършеше истински чудеса. С всеки изминал ден Йода оставаше все по-доволен от напредъка на своя възпитаник. Веднъж Люк използва Силата, за да повдигне два контейнера с екипировка и ги задържа във въздуха. Йода одобри опита, но забеляза, че Арту наблюдава тези чудатости и издава недоверчиви бибибкания. Учителят на джедаите протегна ръка и с помощта на Силата вдигна тантурестия дроид над земята.

Арту закръжи наоколо, а учудените му оперативни вериги и сензори се мъчеха да открият невидимата сила, която го държеше във въздуха. Ала неосезаемата ръка му изигра нова шега: както си висеше във въздуха, малкият робот рязко се обърна с кубето надолу. Той отчаяно зарита с белите си колелца и безпомощно завъртя глава във всички посоки. Когато най-после Йода свали ръка, дроидът започна да пада заедно с двата сандъка провизии. Обаче до земята стигнаха само кутиите, а Арту продължи да виси във въздуха. Той извъртя глава и видя, че младият му господар също стои с протегната ръка и не му позволява да падне и да се удари.

Йода кимна одобрително — той беше впечатлен от бързата реакция на ученика си и от мощта на неговото въздействие. После скочи на ръката на Люк и двамата се отправиха към хижата.

Но те бяха забравили нещо: Арту-Диту още висеше във въздуха и с френетични бибибкания и свирукания опитваше да привлече вниманието им. Йода обаче, просто се шегуваше с разхленчения дроид. Люк се отдалечи заедно с наставника си, а Арту чу веселото му кикотене, което се ронеше подире му, докато дроидът бавно се спускаше към земята.

Сумракът се прокрадваше през гъстата растителност на тресавището. Арту миеше корпуса на Х-изтребителя. Той го заливаше със силна водна струя от маркуча, който свързваше езерото с едно странично отвърстие в тялото му. Докато той се трудеше, Люк и Йода седяха на полянката. Младежът се концентрираше със затворени очи.

— Отпусни се — напяваше Йода, — много неща ще видиш с помощта на Силата — други места, други мисли, бъдещето, миналото, стари приятели, отдавна загубени.

Люк постепенно се отпусна. Вече не чувстваше тялото си, съзнанието му се понесе с думите на Йода.

— Привиждат ми се много неща.

— Овладей ги, овладей ги. Трябва да се учиш от това, което виждаш — говореше Учителя, — не е лесно, не става бързо.

Люк затвори очи, отпусна се и започна да освобождава съзнанието си и да овладява виденията. Най-сетне нещо се появи; отначало белезникаво и безформено, постепенно се проясни — приличаше на град, град, който плуваше в развълнувано море от бели облаци.

— Виждам град сред облаци.

— Беспин — уточни Йода. — И аз го виждам. Твоите приятели са там, нали?

Люк се съсредоточи още по-силно и видението на града сред облаците се избистри. Вече различаваше някакви силуети на познати хора.

— Виждам ги — извика Люк, без да отваря очи.

Внезапно мъка навали тялото и духа му, завладя цялото му същество:

— Но те страдат. Измъчват се.

— Бъдещето е това, което виждаш — обясни Йода.

Бъдещето помисли Люк, значи страданието, което долавяше, още не беше сполетяло приятелите му. Може би е възможно да се промени бъдещето.

— Ще умрат ли? — попита той учителя си.

Йода поклати глава и леко сви рамене:

— Трудно е да се каже. Бъдещето непрекъснато се изменя.

Люк отвори очи. Стана и начаса започна да си стяга багажа.

— Те са ми приятели — поясни той, тъй като предполагаше, че Учителя ще се опита да го разубеди, но знаеше, че трябва да им се притече на помощ.

— Точно затова — прибави Йода. — Ти сам трябва да решиш как ще им бъдеш най-полезен. Тръгнеш ли сега, ще ги спасиш, но така ще разрушиш всичко, за което са се борили и страдали.

При тези думи Люк се вкамени. Младежът се свлече на земята и почувства как тревогата го обгръща като пашкул. Наистина ли щеше да разруши постигнатото и по всяка вероятност да унищожи приятелите си? Но как можеше да не опита да им помогне?

Арту долови терзанието на своя господар и се търкулна до него, за да го утеши.

 

 

Чубака бе обезпокоен от изчезването на Си-Трипио. Той се отдели от Хан и приятелите му и тръгна да го търси из непознатите бели галерии на Беспин, като разчиташе единствено на инстинкта си на уоки. Нюхът му го отведе до една огромна врата. Нададе ухо и чу тракане на метал. Сред тази глъч се открои глух грухтеж на непознати същества. Чубака открехна вратата и пред него се откри просторно помещение. Всъщност това бе сметището на Небесния град; бунище за излезли от строя машини и други метални отпадъци. Сред разхвърляните чаркове и кълба проводници клечаха четири същества с черти на прасета.

Главите и част от сбръчканите им зурли бяха обрасли с гъста бяла козина. Хуманоидите — или угноти, както ги наричаха тук — сортираха металните отпадъци и ги мятаха в яма с разтопен метал.

Чубака прекрачи прага и забеляза в ръцете на единия угнот парче златист метал, което му се стори познато. Работникът тъкмо замахваше и аха да хвърли откъснатия крак в цвъртящата яма, когато Чубака изрева и отчаяно излая. Угнотът изпусна крака и ужасен избяга зад другарите си. Уокито грабна металния крайник и внимателно го разгледа. Не беше сбъркал. Той свирепо се озъби към скупчените угноти, те се разтрепераха и загрухтяха като стадо изплашени прасета.

 

 

В белия объл салон струеше слънчева светлина. Бе обзаведен простичко — с диван, маса и някоя друга дреболия. В овалната стена четири плъзгащи се врати водеха към апартаментите, където бяха настанени Хан и приятелите му.

Хан се надвеси през широкия еркерен прозорец и обхвана с поглед Небесния град. Гледката бе зашеметяваща дори и за такъв преситен космически вълк като него: двукабинковите аеромобили се носеха измежду високите сгради. Той плъзна очи надолу към паяжината от улици и хората из тях. Поривите на прохладния вятър галеха лицето му и той се чувстваше съвсем безгрижен — поне за момента.

Вратата зад него се отвори. Той се обърна и видя принцеса Лея. Беше главозамайваща. Над червената рокля до пода се стелеше снежнобяло наметало. Хан никога не бе я виждал толкова красива. Дългата черна коса, захваната с панделки, нежно обграждаше кръглото й лице. Тя го гледаше, развеселена от смаяното му изражение.

— Какво си се вторачил? — изчерви се тя.

— Кой се е вторачил?

— Изглеждаш глупаво.

— А ти — прекрасно. Лея свенливо сведе очи.

— Трипио появи ли се? — опита да смени темата тя.

— А? Ах, да — не можеше да дойде на себе си Соло. — Чуи отиде да го търси. Доста отдавна го няма. Но може просто да се е загубил.

Хан потупа меките възглавници на дивана.

— Ела — повика я той. — Искам да го изпробвам.

Тя се замисли за миг, после прие поканата и седна до него. Хан се зарадва на привидната й отстъпчивост, но тъкмо да я прегърне, тя взе, че попита:

— Дали Люк е настигнал флота?

Пак този Люк! Започваше да се вбесява. Докога ще си играе на недостъпна? Играта беше измислена от Лея, тя поставяше условията, но той се беше включил по собствено желание — принцесата бе прекалено красива и не можеше да й се устои.

— Сигурен съм, че при него всичко е наред — успокои я Хан. — Сигурно седи и се чуди какво правим сега.

Младият мъж приближи, обгърна раменете й и я притегли към себе си. Лея го погледна обещаващо и той се наведе да я целуне…

В този момент вратата се отвори с трясък и Чубака тромаво влезе с голям вързоп в ръка, от който смущаващо стърчаха познати крайници. Уокито стовари на масата останките на бронзовия Си-Трипио, направи знак на Хан и обезсърчено се озъби и излая.

— Какво се е случило? — приближи Лея и разгледа купчината метал.

— Намерил Трипио в едно сметище.

— Какъв ужас! — стресна се Лея. — Чуи, можеш ли да го сглобиш пак?

Чубака разгледа частите, погледна принцесата, сви рамене и излая. Струваше му се, че е невъзможно.

— Защо не накараме Ландо да го оправи? — предложи Хан.

— Хиляди благодарности — в очите на Лея блесна студен пламък. — Нещо не е наред. Приятелят ти Ландо е много мил, но аз не мога да му се доверя.

— Да, но аз мога — опита Хан да защити приятеля си. — Виж какво, скъпа, не искам да го обвиняваш в…

Чу се жужене и една от вратите се отвори. В салона влезе Ландо Калрисиян. Той се усмихна сърдечно и се отправи към тримата.

— Моля за извинение! Преча ли?

— Всъщност не — сдържано каза принцесата.

— Мила моя — Ландо като че не забелязваше студенината й, — красотата ви е неописуема. Вие наистина сте родена за нашия Небесен град.

— Благодаря — хладно се усмихна Лея.

— Ще имате ли нещо против да закусим заедно?

Хан трябваше да признае, че е малко гладен; но кой знае защо, чувстваше, че започва да го завладява вълна от подозрение към Ландо — не си спомняше някога Калрисиян да е бил тъй вежлив и внимателен. Може би Лея с право го подозира…

При споменаването на храна Чубака излая радостно и прекъсна размишленията му. Едрият уоки облиза устни при мисълта за предстоящия пир.

— Естествено поканата важи и за вас — поправи се Ландо.

Лея пое протегнатата ръка на Калрисиян и всички се отправиха към вратата. Домакинът хвърли поглед към купчината на масата:

— Да нямате проблеми с дроида? — попита той.

Хан и Лея се спогледаха. Ако Хан имаше намерение да моли Ландо за помощ, моментът бе подходящ.

— А, нищо. Стана случайно. Ще се оправим.

Те излязоха. Разнебитените останки на протоколния дроид останаха в салона.

Групата се отправи по дългите бели коридори. Лея вървеше между Хан и Ландо. Соло не беше особено щастлив, че ще трябва да се състезава с Ландо за благоволението й, особено сега, но те зависеха от доброто му разположение и нямаха избор.

По пътя към тях се присъедини помощникът на Ландо — висок плешив човек, облечен в сиво сако с издути жълти ръкави. На тила си имаше радио, чиито слушалки покриваха ушите му. Той тръгна редом с Чубака, малко зад Лея, Хан и Ландо.

Докато отиваха към столовата в апартамента на Ландо, той им обясняваше по какъв начин управлява:

— Така че, както виждате, ние сме свободни и не се подчиняваме на законите на Империята.

— Тогава значи сте членове на миньорския съюз — заключи Лея.

— Не съвсем. Дейността ни е доста незначителна и не се забелязва. Голяма част от сделките ни са… незаконни.

Те излязоха на една веранда с изглед към спираловидния връх на Небесния град.

Оттам се виждаха няколко аеромобила, които грациозно прелитаха над островърхите кули на града. Гостите бяха впечатлени от завладяващата гледка.

— Красиво е! — възкликна Лея.

— Да, ние се гордеем. Ще видите, че и въздухът тук е специален… стимулиращ — той многозначително се усмихна на Лея. — Може би с времето ще започне да ви харесва още повече.

Закачливият поглед на Ландо не убягна от Хан и никак не му се хареса:

— Не смятаме да се застояваме — сопна се той.

Лея повдигна вежди и весело погледна Хан.

— Доста е освежително.

Ландо се захили и ги изведе от верандата. Стигнаха до масивните врати на столовата и спряха. Чубака вдигна глава и любопитно подуши въздуха. Той се обърна към Хан и настоятелно излая.

— Не сега. Чуи — смъмри го Хан и се обърна към Калрисиян: — Ландо, не те ли е страх, че Империята все някога ще разкрие дребните ти машинации?

— Тази опасност винаги е съществувала — отговори управителят. — Надвиснала е като зловеща сянка над всичко, което сме построили. Но се случи нещо, което ще уреди въпроса. Нали разбираш, сключил съм една сделка и тя завинаги ще отклони оттук вниманието на Империята.

Вратите се отвориха и Хан мигновено разбра каква точно е тази „сделка“. До отсрещния край на масата, отрупана с храна, стоеше Боба Фет, а в стола до него седеше самото въплъщение на Злото — Дарт Вейдър. Черния лорд бавно и застрашително се изправи в целия си двуметров ръст.

Ако можеше, Хан щеше да убие Ландо с поглед.

— Съжалявам, приятелю — в гласа на Ландо трепна вина, — нямам избор. Те пристигнаха малко преди вас.

— И аз съжалявам — процеди Хан. Той светкавично измъкна бластера си от кобура, насочи го право в черната фигура и я посипа с лазерен огън. Обаче най-бързият стрелец в галактиката не бе достатъчно бърз, за да изненада Вейдър. Още преди свистящите куршуми да преполовят пътя си, Черния лорд вдигна защитената от ръкавица ръка и без ни най-малко усилие започна да ги отклонява към стената, където те избухваха като поток безобидни бели чирепчета. Потресен, Хан опита пак, ала още преди да натисне спусъка, някаква видима, но невероятно мощна сила изтръгна оръжието му и го запрати право в ръката на Вейдър. Злокобната фигура спокойно постави бластера на масата.

Зад обсидиановата маска се чу съскащ глас. Черния лорд се обърна към неуспелия нападател:

— Ще бъде голяма чест за нас, ако приемете поканата ни.

 

 

Арту-Диту чувстваше как дъждът трополи по металната му глава, докато с мъка си пробиваше път през тресавището. Той се беше упътил към хижицата на Йода. Скоро оптическите му сензори засякоха златистия блясък на прозорците. Като приближи гостоприемния дом, той изпита — както би го изпитал всеки друг робот на негово място — облекчение, че най-сетне ще се скрие от досадния, неспирен дъжд. Но когато опита да влезе, разбра, че трудноподвижното му тяло не може да мине през вратата. Опита всевъзможни начини — безуспешно. Най-подир в компютърното му съзнание се прокрадна мисълта, че просто фигурата му е неподходяща.

Арту надникна през прозореца, сканира вътрешността на къщата и не можа да повярва на очите си: из кухничката сръчно шеташе някой, разбъркваше димящите тенджери, кълцаше това-онова и се суетеше нагоре-надолу. Само че къщовникът този път не беше учителят на джедаите, а неговият възпитаник. Анализът на данните подсказа на Арту, че Йода наблюдава Люк от удобното ъгълче в съседната стая и се подсмихва. Внезапно обаче ученикът му спря да работи, като че ли пред очите му се бе появило болезнено видение.

Йода забеляза неспокойството на Люк. Изневиделица изскочиха трите светещи топки и безшумно предприеха атака откъм гърба на младия джедай. Люк светкавично се извърна с лице към тях; в едната ръка държеше капак от тенджера, а в другата — лъжица. Едно след друго кълбата насочваха горещите си стрели право в младежа, но той ги отбиваше със завидно умение. Люк отблъсна кълбата към отворената врата, където стоеше Арту и наблюдаваше господаря си, но верният дроид забеляза опасността прекалено късно и не успя да реагира. Ударът катурна пищящия дроид и той така се раздруса, че електронните му вътрешности почти се разнебитиха.

Късно вечерта, след като успешно бе преодолял всички изпитания на Учителя, капналият Люк Скайуокър най-сетне се отпусна на земята пред къщата на Йода.

Той спеше на пресекулки, мяташе се и тихо стенеше в съня си. Грижовният дроид будуваше до него и от време на време протягаше ръка, за да завие Люк с одеялото, което непрекъснато се свличаше, но когато се отдалечи, младежът започна да стене високо и да трепери, сякаш го мъчи ужасен кошмар.

Йода чу стенанията и бързо изскочи от къщи. Люк се сепна и се събуди. Той замаяно се огледа и видя, че наставникът му напрегнато го наблюдава от прага.

— Не мога да пропъдя видението — каза Люк на Йода. — Приятелите ми… в беда са… чувствам, че…

— Люк, не бива да ходиш там — предупреди Йода.

— Но Хан и Лея ще умрат, ако не отида.

— Не можеш да си сигурен — прошепна гласът на Бен, който бавно започна да се материализира. Черният трептящ силует каза:

— Дори и Йода не е в състояние да предвиди съдбата им.

Люк обаче беше много обезпокоен за приятелите си и твърдо бе решил да предприеме нещо:

— Аз мога да им помогна — настояваше той.

— Не си готов — тихо отсече Бен. — Имаш да учиш още много.

— Чувствам Силата — настоя Люк.

— Но не можеш да я направляваш. Този етап е опасен за тебе, момче. Сега си най-податлив за изкушенията на Тъмната страна. Да, да — намеси се Йода. — Послушай Оби-Уан, млади момко. Мигар забрави неуспеха си в дървото, а!

Споменът му причини болка, макар и да чувстваше, че точно при това изпитание бе натрупал доста сила и разум.

— Оттогава научих много неща. Освен това ще се върна и ще продължа да уча. Обещавам, Учителю.

— Ти подценяваш Императора — мрачно заключи Бен. — Той иска теб. Затова измъчва приятелите ти.

— И точно по тази причина трябва да отида.

— Не желая и ти да се обречеш на Императора — като Дарт Вейдър навремето. Не искам да те загубя.

— Няма да ме загубиш.

— Само напълно обученият джедай може да победи Вейдър и Императора с помощта на Силата — натърти Бен. — Ако прекъснеш обучението си сега, ако избереш бързия и лек път, както някога постъпи Вейдър, ти ще станеш слуга на Злото и галактиката ще затъне още по-дълбоко в блатото на омразата и отчаянието.

— Да бъдат спрени, това трябва — намеси се Йода. — Чуваш ли? От това зависи всичко.

— Ти си последният джедай, Люк. Ти си единствената ни надежда. Имай търпение!

— И да пожертвувам Хан и Лея? — не можеше да повярва младежът.

— Ако цениш смисъла на борбата им — Йода се замисли, — да.

Люк се терзаеше. Не беше сигурен дали ще успее да съчетае съветите на двамата велики учители със собствените си чувства. Над приятелите му беше надвиснала опасност и той трябваше да ги спаси, но наставниците му смятаха, че не е готов, че още е твърде уязвим за могъщия Вейдър и Императора, че може да навреди на себе си и на близките си, и нищо чудно завинаги да поеме по пътя на злото. И все пак, как можеше да се страхува от тези отвлечени неща, когато Хан и Лея наистина съществуваха и страдаха? Как можеше дори да мисли за себе си, когато в този момент животът на приятелите бе застрашен?

Но той взе окончателно решение.

 

 

Късно на следния ден Арту-Диту се настани в гнездото зад пилотската кабина на Х-изтребителя.

Йода стоеше върху контейнерите с провизии и в светлините на фаровете гледаше как Люк ги товари в трюма.

— Не мога да те закрилям, Люк — обади се гласът на Бен Кеноби и той започна да се материализира.

— Ако искаш да се изправиш срещу Вейдър, трябва да го сториш сам. След като веднъж си решил, нямам право да се намесвам.

— Разбирам — спокойно отговори Люк и се обърна към дроида: — Арту, включи енергийните преобразуватели.

Арту вече беше освободил енергийните връзки. Той щастливо подсвирна, доволен, че напуска мрачното тресавище, което никак, ама никак не беше подходящо за дроиди.

— Люк — напомни Бен, — използвай Силата само за познание и защита. Не се поддавай на омразата и гнева — те ще те отведат на Тъмната страна.

Люк кимна. Почти не слушаше. Умът му беше зает с дългия път и предстоящите тежки задачи. Трябваше да спаси приятелите си, чийто пък живот бе в опасност заради него. Той се качи в кабината и погледна дребния джедай.

Йода беше загрижен за ученика си:

— Силен е Вейдър — злокобно предупреди той. — Неясна е съдбата ти. Помни, което си научил. Обръщай внимание на всичко, на абсолютно всичко. Точно то може да те спаси.

— Непременно, Учителю — увери го Люк. — Ще внимавам. И ще се върна, за да довърша започнатото. Обещавам!

Арту затвори вратата, а Люк включи двигателите.

Йода и Оби-Уан видяха как Х-изтребителят набра скорост, откъсна се от земята и излетя.

— Казах ти, нали — тъжно занарежда Йода, докато гладкият корпус на кораба пореше облачното небе. — Безразсъден е той. Сега нещата ще тръгнат на зле.

— Това момче е последната ни надежда — пророни Бен. Гласът му преливаше от вълнение.

— Не — поправи го бившият му наставник с плам в големите очи. — Има и друга надежда.

Йода погледна към помръкналото небе. Трепкащата светлинка вече едва се различаваше сред изгрелите звезди.