Доналд Глът
Империята отвръща на удара (10)

10

На „Отмъстителя“ забелязаха „Вечния сокол“ веднага след като товарният кораб излетя от огромния астероид. В същия миг имперският разрушител поднови преследването с ослепителна канонада. Без да се плаши от астероидния порой, зловещият унищожител безмилостно следваше по-малкия кораб.

Тъй като „Сокола“ бе далеч по-маневрен, с лекота заобикаляше едрите астероиди и успяваше да запази преднина, но беше ясно, че непреклонният преследвач няма да се откаже от гонитбата.

Внезапно пред „Вечния сокол“ се появи гигантски астероид и с невероятна скорост се устреми към него. „Сокола“ моментално свърна от пътя му; астероидът профуча и безобидно се разби в корпуса на „Отмъстителя“.

От предното стъкло на пилотската кабина Хан Соло мярна яркото сияние на взрива. Преследвачът му, види се, бе неуязвим, но сега нямаше време да сравнява качествата на двата кораба. Той правеше всичко възможно, за да овладее „Сокола“, който се мяташе под имперския огън.

Принцеса Лея напрегнато наблюдаваше астероидите и оръдейните залпове, които осветяваха черния Космос. Пръстите й се впиваха в облегалките на креслото, а тя от все сърце се молеше да се измъкнат живи и здрави.

Си-Трипио внимателно следеше изображенията по радарните екрани. Той се обърна към Хан:

— Наближаваме границата на астероидното поле, сър — докладва той.

— Добре — отговори Хан. — Веднага щом се измъкнем, ще превключим този красавец на суперскорост.

Той бе уверен, че след секунди звездният разрушител ще остане на безброй светлинни години зад тях. Ремонтът на системите за светлинна скорост беше приключен и сега им оставаше само да излязат в открития Космос и да се устремят към сигурността.

Чубака радостно излая, като видя през прозореца, че астероидите се разреждат, но все още не можеше да се каже, че са се изплъзнали, защото „Отмъстителя“ ги настигаше. Лазерните му оръдия бомбардираха „Сокола“ и той непрекъснато подскачаше и се накланяше ту на една, ту на друга страна. Хан бързо регулира контролните механизми и овладя кораба. В следващия момент „Сокола“ напусна границите на астероидното поле и навлезе в звездното спокойствие на дълбокия Космос. Чубака нададе радостен вой: „Най-сетне!“ Сега трябваше час по-скоро да оставят звездния разрушител далеч зад себе си.

— Съгласен съм, Чуи — отговори Хан. — Хайде да очистваме терена! Готови за скок в скоростта на светлината! Този път те ще бъдат изненаданите. Дръжте се…

Всички затегнаха предпазните колани и Хан дръпна регулатора. Уви, и този път изненадата бе за екипажа на „Сокола“, и най-вече за неговия капитан.

Нищо не се случи.

Абсолютно нищо.

Отчаян, Хан повторно дръпна лоста, но корабът продължи да се движи с подсветлинна скорост.

— Не е честно! — започваше да губи самообладание той.

Чубака побесня. Рядко се ядосваше на своя капитан, но сега беше вън от себе си от гняв и яростно ревеше, ръмжеше и лаеше.

— Не може да бъде — опита да се защити Хан. Погледна екраните на компютрите и бързо разчете данните. — Нали проверих превключвателните вериги.

Чубака пак излая.

— Казвам ти, че този път не съм виновен. Съвсем съм сигурен, че проверих.

Лея дълбоко въздъхна:

— Значи не можем да преминем в свръхсветлинна скорост, така ли? — От тона й пролича, че е очаквала и този неуспех.

— Сър — намеси се Трипио, — улучиха задния отражателен щит. Още едно пряко попадение там и с нас е свършено.

— Е, и? — възкликна Лея и хвърли унищожителен поглед към Соло. — Сега какво?

Хан имаше само един изход. Нямаше време да кроят планове и да проверяват данните от компютъра. Не и когато „Отмъстителя“ също бе излязъл от астероидното поле и бързо ги догонваше. Решението трябваше да се основава единствено на инстинкта и надеждата. Да, наистина нямаха друг избор.

— Остър завой, Чуи — заповяда капитанът и дръпна един лост. — Хайде да завъртим това корито. — Хан погледна втория пилот.

Дори и Чубака не можеше да си представи какво възнамерява Хан. Той с недоумение излая: може пък да не беше чул добре.

— Чуваш ли! — изкрещя Хан. — Обръщай! Пълна мощност на предния щит!

Този път заповедта на капитана бе пределно ясна, но Чубака не можеше да проумее самоубийствената маневра, която бе принуден да извърши. Принцесата се смая.

— Да не смяташ да ги атакуваш? — не можеше да повярва тя.

Сега вече нямаше начин да оцелеят. Нима Хан наистина беше луд?

Трипио извърши няколко изчисления в компютърния си мозък и се обърна към Хан Соло:

— Сър, ако позволите да отбележа, шансовете за оцеляване в открито нападение срещу звездоразрушителя са…

Чубака се озъби на златистия дроид и той веднага млъкна. Никой на борда не се заинтересува от тези статистики. Още повече че „Сокола“ вече вземаше острия завой и се готвеше да поеме курс към вулкана от имперски огън.

Соло беше насочил цялото си внимание към управлението на кораба. Това беше единственото нещо, което можеше да направи, за да предпази „Сокола“ от огнения порой на имперския ракетен обстрел. Воден от ръката на капитана, корабът подскачаше, извиваше се и все още се носеше право срещу звездоразрушителя. Никой нямаше представа какво е наумил да прави Хан.

 

 

— Слиза прекалено ниско! — имперският офицер не можеше да повярва на очите си.

Капитан Нийда и екипажът на „Отмъстителя“ се втурнаха към мостика, за да видят самоубийственото приближаване на „Вечния сокол“.

Навсякъде из огромния имперски кораб ревяха алармените инсталации. Един малък товарен кораб не можеше да им причини кой знае какви щети при сблъсък, но ако се врежеше в панорамния илюминатор, мостикът щеше да се осее с трупове.

Диспечерът с ужас докладва:

— Ще се сблъскаме!

— Вдигнал е защитните екрани! Той е полудял! — изуми се капитан Нийда.

— Внимание! — изкрещя палубният офицер.

„Сокола“ се носеше право към тях. Офицерите и войниците на „Отмъстителя“ панически налягаха по пода, но в последния момент товарният кораб рязко изви нагоре и…

Капитан Нийда и хората му бавно надигнаха глави. Зад илюминаторите се виждаше само мирния звезден океан.

— Проследете ги! — заповяда капитан Нийда. — Може да атакуват отново.

Диспечерът се опита да открие „Сокола“ на мониторите, но там просто нямаше нищо.

— Странно — промърмори той.

— Какво има? — попита Нийда и отиде лично да погледне мониторите.

— Корабът не се появява на нито един от екраните.

Капитанът беше озадачен:

— Не може да се е изпарил. Възможно ли е толкова малък кораб да има маскиращо устройство?

— Не, сър — отговори диспечерът. — Може би в последния момент са преминали в свръхсветлинна скорост.

Капитан Нийда усещаше как гневът му расте успоредно с объркването.

— Тогава защо ни нападнаха? Можеха да преминат в хиперпространството още щом излязоха от астероидното поле.

— Да, но няма и следа от тях, сър, каквото и да са направили — отговори диспечерът, който все още не можеше да открие „Вечния сокол“. — Единственото логично обяснение е свръхсветлинната скорост.

Капитанът бе замаян от почуда. Как бе допуснал да му се изплъзне това спукано корито?!

Един помощник приближи:

— Сър, лорд Вейдър иска последните данни за преследването — рапортува той. — Какво да доложа?

Нийда се сепна. Да остави „Вечния сокол“ да се измъкне под носа му! Това беше непростима грешка и той знаеше, че трябва да се изправи срещу Вейдър и да докладва неуспеха си. Предварително се примири с предстоящото наказание, независимо какво щеше да е то.

— Аз съм виновен — каза той. — Подгответе совалката. Когато се срещна с лорд Вейдър, ще се извиня лично. Завийте и огледайте наоколо още веднъж.

Като жива планина „Отмъстителя“ започна да набира завоя, но от „Вечния сокол“ нямаше и помен.

 

 

Като враждебно настроени светулки двете кълба кръжаха над неподвижното тяло на Люк, проснато в калта. До своя господар закрилнически бдеше малкият тантурест дроид, протягаше периодично механичен придатък и пропъждаше танцуващите светлини, като че ли бяха досадни мухи. Кълбата чевръсто отскачаха встрани.

Арту-Диту се наведе над отмалелия Люк и подсвирна с надеждата да го свести, но младежът бе загубил съзнание от енергийните заряди на кълбата и не реагираше. Тогава роботът се обърна към Йода, който спокойно седеше на един ствол, и ядно забибибка. Като не можа да изкопчи съчувствие, Арту отново се зае с Люк. Оперативните му вериги го информираха, че е безсмислено да се опитва да го свести с тихички сигнали и някъде в него задейства системата за извънредни ситуации. Арту протегна тънък електрод, постави го на гърдите на господаря си, избибибка тихо и загрижено и пусна слаб електрически заряд, който обаче беше достатъчен, за да върне Люк отново в съзнание. Гърдите на младежа се надигнаха, той потръпна и се събуди.

Младият джедайски възпитаник бе като замаян. Разтърси глава и съзнанието му се проясни. Огледа се и разтри рамене, за да разкара болката, причинена от огнените кълба на Йода. Като видя, че те продължават да кръжат около главата му, той се смръщи. После чу смеха на Йода и му отправи най-съкрушителния поглед, на който беше способен.

— Концентрирал се бил, а? — заливаше се от смях Йода. Лицето му се беше набръчкало от веселието. — Концентрирал се бил!

На Люк изобщо не му бе до шегите на Йода:

— Мислех, че тия кълба са предназначени само да зашеметяват — ядосано извика той.

— Вярно казваш! — Йода явно се забавляваше.

— Не съм свикнал още с този интензитет.

Рамото силно го болеше.

— Нямаше да е така, ако Силата се вливаше в тебе — отсъди Йода. — По-високо щеше да скачаш, по-бързо щеше да тичаш — нареждаше той. — Трябва да се отвориш за Силата.

Това изтощително обучение започваше да вбесява Люк, макар че беше подложен на него отскоро. Безброй пъти бе решавал, че е близо до познанието и безброй пъти не бе го достигал, безброй пъти беше виждал колко далече още от него е Силата. Но сега предизвикателните думи на Йода го накараха да скочи на крака. Беше му омръзнало да чака тази Сила, беше изтощен от поредицата неуспехи и все повече се дразнеше от тайнствените поучения на Йода.

Люк грабна лазерния меч от калта и го активира. Ужасен, Арту избяга на безопасно разстояние.

— Сега съм готов да я приема — извика Люк. — Чувствам я! Само да ми паднете, малки летящи кълбенца…

Люк с гневен поглед насочи оръжието си и тръгна към кълбата. Те незабавно засвистяха и отново закръжиха над главата на Йода.

— Не така — скара се Учителя и поклати побелялата си глава. — Така няма да се получи. Това, което чувстваш, е гняв.

— Но аз усещам Силата! — разпалено протестираше Люк.

— Гняв, гняв, страх, агресивност! — предупреди го Йода. — Тъмната страна на Силата са те. Това, което приемаш лесно, са именно те — бързо се появяват по време на битка. Пази се, пази се, пази се от тях! Висока е цената на мощта, която донасят.

Люк сведе меча и с недоумение се вгледа в Йода.

— Цена ли? — попита той. — Какво искаш да кажеш?

— Тъмната страна те примамва — театрално каза Йода. — Поемеш ли веднъж по пътя на Тъмната страна, навеки ще бъдеш обладан от нея — същото се случи с ученика на Оби-Уан.

Люк кимна — знаеше кого има предвид наставникът му.

— Дарт Вейдър — каза той. Замисли се за момент и попита: — Тъмната страна по-силна ли е?

— Не. Не е. Но с нея е по-лесно, по-бързо, изкушението е по-силно.

— Но как мога да различа Тъмната страна от добрата страна? — объркано попита той.

— Това ще разбереш, когато си в покой… спокоен… недеен. Един истински джедай използва Силата за познание. Никога за нападение.

— Тогава кажи ми защо… — започна Люк.

— Не. Няма „защото“. Не ще ти кажа повече нищо. Освободи съзнанието си от въпроси. Замълчи. Спокойствие…

Гласът на Йода се лееше. Думите му хипнотизираха Люк. Младежът спря да протестира и усети как в него се разлива спокойствието — съзнанието и тялото му се отпуснаха.

— Да — мърмореше Йода, — спокойствие…

Люк бавно затвори очи. Умът му започна да се пречиства от странични мисли.

— … недеен…

Люк чуваше успокояващия глас на Йода. Той проникваше в отзивчивия мрак на съзнанието му. Ученикът чувстваше желание да следва думите на Учителя, където и да го отведяха.

— … Отпусни се…

Когато Йода долови, че младият му възпитаник е постигнал спокойствието, отговарящо на получената подготовка, той едва забележимо кимна с глава. Огнените кълба се устремиха към Люк и още по пътя започнаха да мятат към него зашеметяващи стрели.

Люк реагира незабавно. Скочи на крака и напълно съсредоточен, заотбива стрелите. Той посрещна атаката без страх, движеше се и отбягваше ударите с изключителна прецизност. Скоковете, с които посрещаше стрелите високо във въздуха, бяха по-успешни от всякога. Люк се концентрираше върху всяка стрела и не допускаше ни едно излишно движение.

Кълбата преустановиха набезите си също така внезапно, както бяха започнали. Те отново закръжиха край главата на господаря си.

Арту-Диту, усърдният зрител, изпусна една електронна въздишка и поклати метално кубе.

Люк важно се ухили и погледна към Йода.

— Голям е напредъкът ти, млади момко — одобрително каза учителят на джедаите. — И все по-силен ставаш! — Това бе единствената похвала, която дребничкият наставник си позволи.

Люк беше изпълнен с гордост от постижението си. Гледаше Йода и очакваше следващата похвала, ала той нито помръдна, нито проговори, само спокойно стоеше.

Внезапно още две огнени кълба изплуваха зад гърба му и се присъединиха към другите.

Усмивката на Люк бавно се стопи.

 

 

Нийда знаеше, че смъртта му е естествена последица от неуспеха в преследването на „Вечния сокол“. Той знаеше също, че трябва да докладва за случилото се и формално да се извини на Вейдър. В имперската войска нямаше прошка за неудачниците и Черния лорд с презрение даде знак за екзекуция.

Двама щурмоваци в бели униформи вдигнаха от пода безжизненото тяло.

Черния лорд се обърна. Адмирал Пит и двама капитани бяха дошли на доклад.

— Лорд Вейдър — подхвана Пит, — корабите ни завършиха огледа на района, но нищо не откриха. „Вечния сокол“ със сигурност е преминал в свръхсветлинна скорост. Сигурно вече е стигнал другия край на галактиката.

Вейдър изсъска през дихателната маска:

— Вдигнете по тревога всички групировки — заповяда той. — Изчислете всички възможни маршрути, по които може да са поели, и разпределете корабите за претърсването им. Не ме разочаровайте отново, адмирале. Това преля чашата.

Адмирал Пит си спомни за капитана на „Отмъстителя“, когото току-що бяха изнесли от залата като чувал с картофи. Спомни си и мъчителната смърт на адмирал Озел.

— Да, господарю — опитваше се да прикрие страха си той. — Непременно ще ги открием.

После се обърна към един от помощниците:

— Разгърнете флота! — заповяда той.

Помощникът тръгна да изпълни заповедта. На лицето на адмирала легна тъжна сянка. Боеше се, че шансът ще му изневери и ще завърши земния си път като Озел и Нийда.

Звездоразрушителят на лорд Вейдър величествено се носеше из Космоса, ескортиран от по-малки кораби. Армадата изпревари „Отмъстителя“.

Никой на „Отмъстителя“ — та камо ли имперският флот — не допускаше колко е близо до целта. Грамадният разрушител продължи търсенето. Незабелязано към голямата му кула се бе лепнал товарен кораб с форма на чиния.

В пилотската кабина на „Сокола“ цареше тишина. Хан Соло бе изключил системите толкова бързо, че дори и Си-Трипио, който обикновено все приказваше, сега мълчеше като истукан, а златистото му лице бе застинало в учудена гримаса.

— Можеше да го предупредиш, преди да го изключиш — каза принцеса Лея и погледна дроида, застинал като бронзова статуя.

— О, как съжалявам! — Загрижеността на Хан явно не беше искрена. — Да не мислиш, че е лесно да се спре и изключи всичко за толкова кратко време.

Принцесата се съмняваше, че замисълът на капитана ще успее.

— Все още не мога да разбера защо го направи?

Хан подмина въпроса и вдигна рамене. Скоро ще разбере — помисли си той. — Просто нямахме друг изход. Той се обърна към втория пилот:

— Чуи, провери ръчната спирачка на котките за приземяване.

Уокито излая, после се измъкна от креслото и се отправи към тила на кораба. Лея гледаше как Чубака освобождава котките за приземяване, за да могат да излетят без забавяне по технически причини. Тя недоверчиво поклати глава.

— Хан, какъв смяташ да е следващият ти ход?

— Флотът вече се разпръсва — каза той и посочи през илюминатора. — Надявам се, че ще следват обичайната процедура и ще изхвърлят боклука, преди да преминат в свръхсветлинна скорост.

За момент принцесата се замисли върху тактиката на Хан и се усмихна. В крайна сметка този чудак май наистина знаеше какво върши. Лея беше впечатлена. Тя потупа Хан по главата:

— Не е зле, летецо, не е зле. А после?

— После — каза Хан — ще трябва да открием спокойно пристанище някъде наблизо. Да знаеш някое?

— Зависи. Къде сме сега?

— Ето — Хан посочи една конфигурация от малки светлинни точки. — Близо сме до Аноатската система.

Лея стана от креслото и отиде до него, за да види екрана по-добре.

— Странно — каза Хан, след като помисли малко, — имам чувството, че вече съм бил тук. Ще проверя в дневника.

— Ама ти и дневник ли си водиш? — Лея беше поразена от новото откритие. — Боже мой, какъв ред — подразни го тя.

— Е, понякога — отговори той, докато се ровеше из данните на компютъра. — Аха, знаех си аз, Ландо. Това е интересно.

— Никога не съм чувала за такава система — каза Лея.

— Не е система. Човек е. Ландо Калрисиян — комарджия, изкусен измамник, нахакан мошеник. — Той изчака да види въздействието от последните думи и намигна на принцесата. — Точно твоя тип. Беспинската система. Доста е далече, но не е недостъпна.

Лея погледна към един монитор и разчете данните:

— Добивна колония — каза тя.

— Мина за добив на тибански газ — уточни Хан. — Ландо я спечелил на сабак, или поне така разправя.

— Можеш ли да му имаш доверие? — попита принцесата.

— Не. Но не обича Империята, в това поне съм сигурен.

Уокито излая по вътрешния комуникатор.

Хан моментално реагира. С помощта на няколко бутона извика нова информация на екраните и се протегна, за да погледне през илюминатора.

— Виждам, Чуи, виждам — каза той. — Готов за ръчно управление.

После се обърна към принцесата и каза:

— Няма нищо, скъпа. Спокойно.

После се изтегна в креслото и подканващо се усмихна. Лея поклати глава, после срамежливо се усмихна и набързо го целуна.

— Имаш и някои положителни страни — с нежелание призна тя. — Не са много, но…

Хан започваше да свиква с двусмислените комплименти на принцесата. Не можеше да каже, че не му харесват. Все по-голямо удоволствие му доставяше фактът, че и тя като него притежава чувство за хумор. Беше сигурен, че и на нея й харесва.

— Чуи, тръгваме — радостно извика Хан.

Капакът в корема на „Отмъстителя“ широко се отвори. Имперският галактически кръстосвач се понесе в хипериространството. От отвора се изсипаха запаси от изкуствени астероиди — отпадъци и части от непоправимо повредена техника — и се разпиляха из черната пустош. Замаскиран сред този поток от смет, „Вечния сокол“ се претърколи от борда на големия кораб и остана далеч зад него.

Най-сетне — помисли Хан.

Йонните двигатели на „Вечния сокол“ лумнаха и той се понесе през реещия се космически боклук към една друга система.

Но сред разпилените отпадъци се криеше още един кораб. И когато „Сокола“ с рев се отправи да търси Беспинската система, „Роб I“ също включи двигателите. Боба Фет, най-ужасният галактически наемник, обърна малкия кораб, подобен на слонска глава. „Роб I“ започна преследването. Боба Фет нямаше намерение да изпуска „Вечния сокол“ от поглед. За главата на пилота даваха твърде висока награда и страшният галактически наемник беше твърдо решен да я прибере.

 

 

Люк определено напредваше. С лекота тичаше из джунглата, въпреки че Йода седеше на гърба му. С грация на елен прескачаше огромните храсти и корени из тресавището. Най-после беше започнал да побеждава гордостта си. Чувстваше се свободен и готов да приеме изцяло потока на Силата. Дребният настойник хвърли един сребърен прът зад главата му. Младият ученик реагира незабавно. Бързо като светкавица, още във въздуха, насече пръта на четири лъскави парчета. Йода беше доволен от постижението на Люк и се усмихна:

— Четири този път. Чувстваш Силата.

Неочаквано нещо друго привлече вниманието на Люк. Той долови опасност, някаква зла сила.

— Нещо не е наред — каза той на Йода. — Долавям някаква опасност… Смърт.

Той се огледа. Опита се да разбере откъде идва мощното излъчване и видя едно огромно чепато дърво. Почернялата му кора бе суха и ронлива. В гигантското му коренище зееше зловеща хралупа, а около нея се бе образувало езерце.

Люк внимателно свали Йода от раменете си. Джедаят-ученик недоумяващо се взираше в чудовищния мрак. Дишането му се учести и той с мъка проговори:

— Нарочно ме доведе тук — най-после каза той.

Йода седна на един крив корен и пъхна клончето гимер в уста. Той спокойно погледна Люк, но нищо не каза.

— Студено ми е — потръпна Люк, без да откъсва поглед от дървото.

— Тъмната страна на Силата владее това дърво. Слуга на Злото е то. В него трябва да влезеш.

Лошо предчувствие обзе Люк.

— Какво има там?

— Само каквото вземеш със себе си — тайнствено додаде Йода.

Люк внимателно погледна първо Йода, после дървото. Мълчаливо взе решение — ще вземе със себе си смелостта, желанието за знания, ще престъпи прага на тъмнината и ще се изправи лице в лице с това, което го очаква там. Няма да вземе нищо, освен… Не, ще вземе и лазерния меч. Младежът възпламени оръжието и се отправи през плиткото езерце към тъмната дупка сред огромните, призрачни коренища, ала гласът на Учителя го спря.

— Това оръжие няма да е потребно — смъмри го той.

Люк спря и отново погледна дървото. Да влезе невъоръжен в това убежище на Злото? При все че вече беше натрупал доста опит, не се чувстваше подготвен за подобно изпитание. Люк стисна меча още по-здраво и поклати глава. Йода сви рамене и спокойно продължи да дъвче клончето гимер.

Момчето пое дълбоко дъх и влезе в уродливата хралупа. Мракът беше тъй гъст, че лепнеше по кожата, и тъй черен, че поглъщаше лъчите на лазерния меч и той едва осветяваше малко повече от метър напред. Младежът напредваше бавно. В лицето му се удряха лигави мокри същества, а влагата от подгизналия под се процеждаше в обувките му.

Той продължи да си пробива път из тъмницата. Очите му започваха да свикват. Пред себе си видя коридор и тръгна към него, но изневиделица някаква дебела, лепкава ципа го обви от глава до пети. Веществото лепнеше по лицето на Люк като паяжина на гигантски паяк. С няколко замаха със светлинния меч младежът я разкъса. След като се освободи, разчисти пътя към тунела.

Люк освети пещерата пред себе си и забеляза, че нещо лежи на пода. Той насочи светлинния меч натам и съзря черен, лъскав бръмбар, голям колкото длан. Съществото мигновено полази нагоре по стената и се присъедини към гмежта от себеподобни.

Люк шумно пое дъх и отстъпи назад. Подвоуми се дали да не се връща, но се стегна и смело продължи навътре в залата. Усещаше, че колкото по̀ напредва, тя толкова по се разширява. Като се възползваше от слабата светлина на меча, Люк се взираше в тъмнината, дано открие нещо и с всички сили се напрягаше да долови някакъв шум, но — не би.

И изведнъж…

Свистенето. Замръзна на място. Беше го преследвало дори и в кошмарите му. Това бе затрудненото дишане на човек, на нещо, което някога е било човек. От мрака изникна синьото сияние на току-що активиран лазерен меч. В проблясъка пред младежа се възправи злокобната фигура на Дарт Вейдър, насочи оръжието си и нападна.

Преминал суровата школа за джедай. Люк бе готов. Вдигна меч и ловко отби нападението. При това движение той се извърна към Вейдър. Тялото и съзнанието му бяха концентрирани. Младежът призова Силата и когато почувства мощта й в себе си, повторно вдигна меча и замахна към противника си. С един силен удар отдели главата от торса на Черния лорд. Заедно с шлема тя с трясък падна на пода и се търколи към нозете му. Пред изумения поглед на младежа тъмнината погълна трупа на Вейдър. Люк погледна шлема в краката си. За момент шлемът остана абсолютно неподвижен, но внезапно се разцепи и се разтвори.

Люк бе потресен. Не можеше да повярва — разполовената маска разкри не непознатото лице на Вейдър, което той си беше представял безброй пъти, а собственото му лице с вперен право в него поглед.

Той се сепна. Гледката го ужаси. После, също така внезапно, както се беше появила, отсечената глава се стопи като призрачно видение.

Младежът беше заковал очи в мястото, където допреди малко се търкаляше маската. Виеше му се свят. В гърдите му бушуваха непоносими чувства. Дървото! — досети се той. — Всичко това е някакъв номер на тази коварна пещера, някаква нелепа игра, която ми е скроил Йода, защото влязох тук с меч.

Не можеше да проумее дали наистина се беше борил със себе си или бе станал жертва на изкушенията на Тъмната страна на Силата. Самият той можеше да стане въплъщение на Злото — като Дарт Вейдър. Мъчеше се да разбере дали зад злокобното видение не се крие някакво още по-зловещо значение. Още дълго време Люк не можа да помръдне, за да излезе от дълбоката тъмна пещера.

А дребничкият учител на джедаите седеше на един корен и спокойно дъвчеше магическата клонка от гимер.