Сергей Смирнов
С цвете в пътната чанта

След посърнало-сивите, безцветни и навяващи смъртна тъга хълмове на безликата, кипящата под обедното слънце, земна зеленина просто заслепяваше очите. Стоях като прикован на края на шосето и така примижах с очи, че дори ме заболя главата.

Внезапно някакъв импулс прониза мускулите ми. Откъснах се от мястото си, хвърлих далеч пътната си чанта и се втурнах след нея в гъстата зеленина на тревата. Но само след няколко яростни скока вече бях задъхан до изнемога. Краката ми се заплетоха в гъвкавата паяжина на стеблата и листата; политнал напред от инерцията, сигурно бих се пльоснал с целия си ръст и щях да нараня гърдите и лицето си, ако не бяха тези хиляди малки зелени пружинки, които меко се огънаха под мене.

От стремителното падане внезапно ми стана хубаво-хубаво.

Съвсем бях забравил за новия си познат Алексей. Когато си спомних и седнах, измъкнал се от гъстата трева, оказа се, че той все още стои на шосето, пристъпвайки от крак на крак.

— Какво чакаш? — запитах го решително, учудвайки се как може човек, прекарал една година в Космоса, да не изпадне в детски възторг от земната красота.

Алексей само ме погледна така, както гледа реката онзи, който не умее да плува, но му предстои да я премине, като я прегази.

— Искаш да прекараш там до края на отпуската си? — казах аз малко несигурно, долавяйки, че има нещо не наред.

Най-сетне Алексей се раздвижи. Окачи на рамо чантата си, слезе от пътя и тръгна към мен, стъпвайки така, сякаш се страхуваше да не настъпи скрила се в тревата змия. Гледах го с широко отворени очи. Ако се съди по всичко, Алексей се чувствуваше много неудобно: лицето му се покри с червени петна. Приближи до мен и внимателно постави чантата си върху тревата.

— Изглежда, малко съм мръднал — огорчено каза той, сякаш оправдавайки се за странното си държание.

Вдигнах рамене.

— Това се случва… — Аз изведнаж се почувствувах също неудобно, като че ли той ми беше предал своя смут.

— Хм — Алексей се усмихна леко. — При мен обаче случаят е твърде оригинален…

— По-добре да поговорим за нещо друго — предложих аз, давайки на Алексей да разбере, че не обичам да обсъждам чужди недъзи.

… Запознахме се преди два дни на пътническия космолет: бяхме в една и съща каюта и макар (всъщност не зная защо) да разговаряхме твърде малко, на другата сутрин след запознаването ни на мен вече ми се струваше, че сме стари и много добри приятели. Сближаваше ни непреодолимото желание отново да слушаме вятъра и да поскитаме нощем из градчето, с чиито светлини не може да се сравни блясъкът и на най-ярките звезди. Всичко това прави приказките просто излишни. Още по-малко споделяхме и по отношение на работата си. Но сега почувствувах, че Алексей няма да се успокои, докато не ми разкаже за преживелиците си. Разбрах, че му се е случило да прекара дълго време в самота. Подобни хора в Космоса са много мълчаливи, но е достатъчно да се върнат на Земята, за да се държат в продължение на няколко дни така, сякаш ги боли, когато мълчат. Сметнах, че е мой дълг да изслушам човека, който може би е чакал такава възможност цяла година.

Повдигнах леко вежди и погледнах въпросително към Алексей. Той отново се усмихна: очевидно разбра моите мисли и като се замисли за миг, бавно запита:

— Преди два месеца в третия сектор на Уран един безпилотен товарен кораб се вряза в звездолет, на който имаше само един помощник-щурман. Може би си чул за това?

— Разбира се — отвърнах аз. — След това този звездолет го търсиха порече от седмица.

— Точно така. И не е чудно. Той беше разкъсан на парчета. В едно от тези парчета аз се пекох повече от седмица. — Алексей за малко замълча. — А трябва да се каже, че се сблъскахме доста ефектно. Космолетът, на който летях, го прехвърляха от една база на друга, а от нея срещу нас летеше този злополучен товарен кораб. Това стана причина за нещастието — нашите курсове съвпадаха толкова, сякаш корабите са летели един срещу друг по един и същ конец. Общо казано, невероятно съвпадение… Половин час преди сблъскването отидох в оранжерията да проверя системата за автоматично поливане.

Изведнаж страшен удар, сякаш някой с огромен чук удари по обшивката, и след това настана тишина. Но на мен ми се стори, че корабът безшумно се понесе по някаква гигантска каменна стълба, а след това започна страшно въртене. Нещо ме метна встрани, магнитните ми обувки се откъснаха от пода и всичко се завъртя пред очите ми. В началото дори не успях да се изплаша, а когато се изтъркалях по цветята и след това започна да ме пльоска безмилостно по стените, вече не ми беше до страх. В мен настъпи някакво спокойствие и равнодушието на обречен и още пет минути се грижех само за това, да не си трясна главата в стената. Дори не се опитвах да прилепна с обувките си към опората. Когато след време случайно докоснах с краката си пода, въртенето внезапно спря. Целият бях измазан с влажна пръст и размазана зеленина, която миришеше остро и неприятно. Втурнах се веднага към изхода, но люкът се оказа заклинен и над него гореше надписът: „Общо разхерметизиране“. От оранжерията вече не можеше да се излезе, а аз не знаех какво е станало. Реших, че корабът сигурно се е сблъскал с нещо и е получил голяма пробойна някъде в зоната на товарните секции. Всъщност това не е било пробойна, а пълно разрушение. Товарният кораб имал на борда си десет хиляди тона полезен товар и разкъсал корпуса на звездолета като хартиена кесия. Кабината за управление станала на сол, част от секциите били откъснати и само оранжерията си останала цяла. Това значи да се родиш с късмет.

Пообикалях няколко минути пред люка и реших, че работата ми е спукана. По гърба ми пробягаха студени тръпки. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам. С вегетарианската храна от оцелялата градина бих могъл да изкарам около един месец, вода имаше колкото щеш: запасният резервоар за поливане и резервоарът с вода за пиене бяха пълни. Но да дишам бих могъл най-много седем-осем дни, а след това ми оставаше само да отворя люка и да дишам вакуум.

Изведнаж сякаш нещо ме удари по главата. Внезапно се досетих. Около мен имаше стотици най-различни растения: лалета, бегонии, кактуси, домати, лимонови дръвчета и брезички. Всички те произвеждаха кислород. Тихо и незабележимо. Спомних си една илюстрация в стария училищен учебник по ботаника: две мишки, похлупени със стъклени калпаци; едната вече е мъртва, а другата си живее, сякаш нищо не е станало — заедно с нея под калпака имаше саксия с цвете. Моето положение беше аналогично, не знаех само дали растенията от оранжерията ще могат да ме осигуряват с кислород достатъчно дълго. Независимо от това вече имах някаква надежда, а това беше главното.

На Земята се диша свободно — ние дори не съзнаваме цената на всички тези тревички и билки, тъй като калпакът, под който живеем заедно с тях, е толкова голям; а там, в Космоса, където всеки кубически сантиметър въздух има цената на златото, всяка тревичка — дори и плевелът в някоя саксия — се превръща във вълшебно дърво.

Огледах всичко наоколо си с други очи. Цветята престанаха да бъдат за мене някакви неодушевени предмети. Това беше множество от добри и отзивчиви приятели, които тихо и искрено се грижеха за мене, които всъщност бяха още по-безпомощни от мен в чуждата за тях обстановка.

Преизпълних се към тях с най-дълбоко уважение и това беше не само уважение — аз просто започнах да благоговея пред тях. Дадох на всяко растение душа, измислих му според външния му вид и характер, и — дори сега на мен самия ми е смешно — биография. Така престанах да мисля и за самотата си: наоколо имах много приятели. Приятели и познати. Да, да, някои от цветята станаха за мен добри приятели, а някои — просто познати. Защо? Ами защото, когато например ми ставаше тежко на душата и започваше да ми се струва, че е безсмислено да се чака помощ, че на Земята вече са ме погребали, се приближавах до жълтите лалета. Техните цветове бяха като насмешка над всички трудности, над всички нелепости на съдбата. Достойното спокойствие на агавите ме ободряваше, а малките крехки теменужки ме гледаха с широко отворени сини очички, изненадвайки и ядосвайки се: „Ние сме толкова малки и от нищо не се боим, а този, такъв голям и силен, трепери от страх.“ Смешно ли е? Сигурно. От гледна точка на човек, живеещ на Земята и разхождащ се със своето куче по тревата на градския парк, подобно нещо сигурно е смешно.

Аз се мъчех да направя също нещичко за тях. Събрах всички повредени от моите блъсканици растения и се заех с нещо, което може да бъде наречено лечение: присаждах, подрязвах и бях ужасно разстроен, когато въпреки всичко не успях да спася някои. Но това не беше по моя вина: те растяха в сандък, който преди излитането от базата беше лошо укрепен за пода на оранжерията и по време на аварията се беше блъскал из помещението като мен.

Не изключвах въобще осветлението. На мен здравата ми беше потръгнало и с това, че енергосистемата на кораба не беше излязла от строя, иначе бих се превърнал в ледена шушулка. Бяха оцелели и хладилните резервоари с твърд въглероден двуокис за „подхранване“ на растенията.

Общо взето, живеех и си пеех и само храненето винаги ми донасяше известни вълнения, нали се хранех само с растения. В мен се зароди един психически комплекс: а ако изведнаж се окаже, че ето това листче, което ще изям сега, няма да произведе точно толкова кислород, колкото ще ми е необходим, за да доживея още само една минута до спасяването си. Стараех се вече да се храня само с моркови, репички и краставици, до зелето въобще не се докосвах, макар да го имаше в изобилие, само защото то има такива големи листа…

През последните дни все пак започна да не достига вода за цветята и аз включих към системата за автоматично поливане резервоара с питейна вода, така че до самия край ми се наложи да страдам от жажда, което преди това въобще не допусках. Два дни преди спасяването отворих последния авариен балон с кислород и след това окончателно се предадох в „ръцете“ на своите цветя: сега от тях зависеше цялата ми съдба.

Спасението дойде неочаквано. Когато дошъл спасителният космолет, аз съм спял. Спасителите изследвали цял час разкъсаните секции, преди да открият затворената и непокътната оранжерия. Те извадили от космолета преносим люк, заварили го към стената на оранжерията от външната й страна и изрязали в борда дупка. Спасителите влезли вътре, видели ме да лежа на пода, решили, че работата ми е спукана, и започнали да ме преобръщат внимателно по гръб. Скочих и неразсънен, без да разбера какво става, едва не започнах да се бия със спасителите си и едва по-късно можах да видя засмените им лица… Когато започнах да се провирам в люка, се опомних, дръпнах се назад, изкопах първата попаднала ми теменужка, моята теменужка, и се върнах обратно. Спасителите само вдигаха рамене.

Видях как отделят подвижния люк от оранжерията. Върху екрана се мярна светлото петно на изрязаната в борда дупка: там вътре продължаваха да горят лампите за дневна светлина. Това беше като прощално помахване на приятел, с когото се разделях завинаги. В този миг в оранжерията вече цареше вакуумът и адският студ, които вероятно бързо се бяха справили със зелените ми приятели. Сърцето ми се сви и аз излязох от командната кабина. На Ганимед лекарите ме прегледаха, поклатиха глава и ме изпратиха на Земята.

Алексей замълча.

— Да — внезапно се досети той, — теменужката, която успях да взема със себе си… Ето я.

Той дръпна ципа на пътната си чанта и внимателно извади саксийка, покрита с пластмасов калпак.

… Когато се връщахме към шосето, забелязах, че вървя стъпка в стъпка след Алексей. Като че ли се присмях на себе си, но продължих да вървя по същия начин.

Колата дойде за нас в точно уговореното време. Като затварях след себе си вратата, погледнах към поляната и за миг замрях от ужас; откъде се беше взел на нея този огромен участък с повалена и жестоко смачкана трева? Просто цялата поляна беше изтъпкана! Тогава нещо ме осени: та това бях направил самият аз… Плахо се огледах — като убиец, помислих си, — затръшнах вратата и почувствувах, че ме е срам до корена на косите ми. Не знаех пред кого повече: пред Алексей или… пред поляната. Сега започнах да разбирам някои неща. Та Земята също е кораб, наистина един твърде голям космически кораб.