Анри Торосов
Нещичко за стилистиката

„Макар много автори да са отделяли достатъчно голямо внимание на въпроса за перцептивните импликативни функции на рефлектиращото съзнание и независимо от това те не отделят достатъчно голямо внимание на някои аспекти на дадения проблем и макар на някои страни на проблема да бе отделено достатъчно внимание…“ Дявол да го вземе, какви глупости пиша!

Дипломантът на Факултета по психология Андрей Званцев ядосано смачка изписания лист и го хвърли на пода.

В миналото той пописваше и дори пишеше добре. Приятелите му бяха във възторг от неговите разкази, родителите му изпадаха в умиление, а по-авторитетните хора се изказваха предпазливо, но положително. Във всеки случай, който го познаваше, без изключение хвалеше неговия стил! Изящен, съдържателен, лаконичен и образен — това бяха най-малко епитетите по отношение на този стил, казвани от всеки, прочели само няколко страници от Андрей. Някога Андрей се колебаеше между литературата и психологията и ето сега, само след пет години, той не може да напише по човешки една проста дипломна работа! Безобразие!

— Не, така не може — мърмореше си той, ту сядайки на бюрото, ту отново скачайки прав, — просто е чудовищно, както пишем… Направо казано, необходимо е да се въведе задължителна дисциплина „Език и стил на научната публикация“…

Впрочем, за да пишеш добре, само лекциите и колоквиумите не са достатъчни, трябва освен това да имаш и способности… Но той именно ги имаше някога!

— Значи силните карти са в мои ръце! — направи заключението си Андрей.

Един ден след бляскаво протеклата защита на Андрей му позвъниха по телефона:

— Андрей Петрович? — произнесе момински глас.

— Д-да… — без да схване изведнаж, че се обръщат именно към него, отвърна Андрей.

— Обаждам ви се по поръчение на комсомолското бюро на четвърти курс — продължи момичето. — Нашият курс има голяма молба към вас. Дали не бихте ни прочели вашата дипломна работа? Много ви молим… Всички в курса…

— Дипломната ми работа? — веждите на Андрей подскочиха нагоре.

— Да, да… По което време ви е удобно… Ние разбираме, че сте много зает, но може би…

Точно сега Андрей не беше зает с нищо, пред него имаше цял свободен месец, но той успя да придаде на гласа си израза на солидна неувереност:

— Наистина, не зная… Впрочем в края на седмицата може би ще успея да измисля нещо…

Една седмица след като четвърти курс награди Андрей с бурни аплодисменти, той получи от профкомитета на факултета покана да прочете своята дипломна работа втори път. Желаещи да я чуят имаше толкова, че огромната петдесет и първа аудитория, предвидена за сто и петдесет човека, не можа да побере и половината от събралите се. Наложи се срочно да се обаждат в съседния Факултет по журналистика и да молят за актовата им зала.

Бяха дошли не само студенти и преподаватели от Психологическия факултет, но и тълпи техни приятели, познати и просто случайни хора, дочули нещичко, и най-накрая остатъците от свободно пространство бяха запълнени от заинтригувани студенти по журналистика.

Когато прочете и последната фраза, Андрей почувствува, че се задъхва в настъпилата тишина.

„Сега ще ме освиркат…“ — се сви сърцето му, но изведнъж…

Това беше апотеоз! — както би казал Андроников. Залата направо избухна — не само аплодисменти, не! Имаше и многогласен рев, и възторжени викове, и ликуващо свирене!

Няколко души от различни краища на залата скочиха върху столовете и затанцуваха върху тях, размахвайки в упоение ръце. Най-старият преподавател по филология и стилистика, който през последните пет години не беше поставил нито една петица, се просълзи.

Още същата вечер при Андрей дойде доцентът от неговата катедра Борис Викторович Велски.

Обикновено надут и непристъпен, изгряващо светило на своите тридесет и две години, този път той едва ли не трепереше от трудно сдържано възбуждение и дори плешивината му блестеше по някакъв особен начин.

— Привет, Андрюша! — прекалено силно, с неприсъщо му интимничене започна той още от прага. — Може ли да се влезе, не си ли зает?

— При… Здравейте, Борис Викторович — отвърна вече започващият да свиква със своето положение Андрей. — Влизайте — и покани доцента в своята стая. Там се намираше красива и модно облечена девойка, която Андрей веднага представи на Велски:

— Запознайте се, Борис Викторович, това е Валя, моята… годеница.

— Много ми е приятно! — весело възкликна Борис Викторович. — Велски! — И здраво стисна изтръпналата от вълнение Валина ръчичка. — Чували ли сте за такъв?

За такъв Валя беше чувала. Дори прекалено много, смяташе тя. Но отдавна, преди няколко дни. А сега, чувайки това „годеница“, тя не само не се обиди, както сигурно би се случило преди тези същите няколко дни, но дори — страшно е да се признае — беше поласкана!

Разбира се, Андрей почувствува това и вече съвсем влязъл в ролята на герой на деня, се обърна с достойнство към Велски:

— Е, и с какво мога да ви бъда полезен?

— Виждаш ли, Андрейчо — едва ли не започна да се подмазва Велски, — работата е строго конфиденциална… — той хвърли поглед към Валя. — Вие ни извинете, Валюша, но…

— Валечка — обърна се към нея Андрей, — направи, моля те, чай.

— Слушай, старче — все с този фалшив тон продължи Велски, — тебе къде те разпределиха?

Велски знаеше отлично къде е разпределен Андрей, но той все пак му отговори:

— В машиностроителния завод. Консултант по техническа естетика. Заплатата е 80 ръ.

— Но това съвсем не е по твоята специалност! — великолепно се изненада Велски. — С твоята глава за теб пътят към аспирантурата е готов. Ще я правиш при мене, съгласен ли си?

Андрей направи жест, който трябваше да означава: „И още питаш?“

— Е, тогава всичко е чудесно! — зарадва се Велски. — Ние с тебе, братко, такива неща ще извъртим! Само че виж… — и той понижи гласа си — през септември имам защита… Ще защищавам докторат. Само че, братко, стилистиката, стилистиката…

Толкова успешна дисертация не беше защищавана отдавна. Официалният опонент в своето изказване отбеляза: „Наред с останалите безспорни достойнства на предложената работа искам да отбележа специално оригиналния и, бих казал, изящен, съдържателен, лаконичен и образен стил на изложението…“

На банкета по случай защитата пийналият Борис Викторович отново загуби цялата си надутост и непрекъснато правеше опити да се разцелува с Андрей и го препоръчваше на всички присъствуващи като „изключително талантлив млад човек и незаменим литературен редактор“. Мастити професори стискаха ръката на Андрей и го гледаха в очите.

А когато той си изплакна лицето в разкошната тоалетна на „Метропол“, едва не блъсна главата си в широката гръд на един огромен човек с побеляла грива. Това беше Александър Николаевич Биков, академик, един от стълбовете на отечествената психология.

— Извинете, професоре… — смутено се извини Андрей, но академикът ласкаво продължи да го гледа и да се усмихва с думите:

— Андрей… е-е…

— Андрей Петрович — бързо подсказа Андрей.

— Ето какво, Андрей Петрович — проговори Биков, оглеждайки се заговорнически наоколо, — знаете ли, там е неудобно, работата е частна…

— Да, разбира се — бързо се съгласи Андрей.

— Аха, значи сте съгласен? — зарадва се професорът. — Тогава е чудесно. Утре значи ще ви го изпратя… — и той тръгна към изхода.

— Какво ще ми изпратите, професоре? — осмели се да се осведоми зад гърба му Андрей.

— Нима не ви казах? — запита Александър Николаевич, обръщайки се. — Ех, досада, разбира се, че не казах… Да, години, години… Къде бих могъл да проследя за стила…

— Така значи… — досети се Андрей.

— Ами да — широко се усмихна професорът.

— Вие също… дисертация ли? — запита Андрей и веднага сам се наруга на ум: „Магаре!“

Но Александър Николаевич възприе грешката му по свой начин:

— Ех, вие, скъпи, сте шегаджия? — с благоразположена усмивка каза той. — Макар, разбира се, да сте талант, литератор… Да… Дисертация, разбира се, никога повече няма да напиша… — и академикът въздъхна. — Доклад, доклад имам. Виждате ли, отивам в Базел, а след това в Брюксел. На международна конференция. Така че вие, това… Иначе, както знаете, е неудобно…

След един месец Валя беше на гости на Андрей и те гледаха заедно телевизия. Предаваха програмата „Време“. След като запозна интересуващата се зрителска маса с новини от полето, Нона Бодрова премина към съобщения от чужбина.

— Вчера в Базел — каза тя — на поредното заседание на състоящия се тук симпозиум на психолози изнесе доклад известният съветски учен, докторът на психологическите науки, членът на Академията на науките на СССР Александър Николаевич Биков…

Лицето на Бодрова изчезна от екрана, а вместо него се появиха кадри на телевизионния репортаж, но такива, че зрителното възприятие на Андрей подтисна всички останали видове психическа дейност у него: в залата с внушителни размери беснееше тълпа. След това се появи щастливо обърканото лице на професор Биков. Носеха го на ръце. Камерата се луташе нагоре-надолу! Към тавана летяха подхвърляни шапки, бастуни и чадъри. Нагоре се извиси и академикът, когото подхвърляха високо.

През това време Нона Бодрова изброяваше почетните титли и звания, с които вчера мимоходом беше награден Биков. След като кадрите на кинохрониката изтекоха, лицето на Бодрова отново завладя екрана и в Андреевото съзнание отново се промъкна нейният звучен глас:

— Както съобщава агенция Франс прес, днес известният швейцарски психолог Жан Бурже се е обърнал към автора на нашумелия бестселър „Дните и мухата“, лауреата на наградата „Гонкур“ за 1975 година, писателя Пол Вуало с предложение за литературна обработка на неговия фундаментален труд „Епистомологични аспекти на изследването на реципрочните функции“. Пол Вуало, според съобщение на агенцията, е обещал да даде отговора си в края на седмицата, след като се консултира със своя литературен агент. Сумата, предложена като хонорар, не е известна.

И Бодрова премина към следващото съобщение, а в това време телефонът иззвъня.

Андрей взе слушалката, известно време слуша мълчаливо, след това недоумяващо се обърна към Валя и като запуши с длан микрофона, обясни:

— Обажда се някакъв психопат, докторът на биологичните науки Буревич… Предлага ми триста рубли за обработката на неговата монография… Да го пратя ли по дяволите?

— Дай го тука! — стремително се втурна към него Валя и му взе слушалката: — Ало, каза тя, доктор Буревич? С вас говори литературният агент на Андрей Петрович Званцев. Разкажете ми за вашата работа… Андрей Петрович сега е много зает. При това предлаганите от вас условия са несериозни… Петстотин? Добре, обадете се през тази седмица, в четвъртък, след четири. Ще видим какво може да се направи… Всичко хубаво.

 

 

Започна стремително сливане на литературата с науката. Появиха се последователи на Андрей, но работа имаше за всички.

След психологията и биологията процесът на литературизацията на научните публикации проникна и в другите науки, първо в хуманитарните, а след това и в техническите.

Тиражите на специалните научни издания главозамайващо растяха, но още по-главозамайващо падаха тиражите на литературните списания — писателите преминаваха към науката.

Значителен брой дисертации се „отрязваха“ поради „недостатъчно литературно-художествено светоусещане“. Дисертантите се хващаха за главата и тичаха да се запишат на опашка при Званцев или при негови колеги, в зависимост от литературните наклонности на научния съвет на научните учреждения.

Издателство „Руский язык“ започна да издава експериментално многотомен френско-руски речник с двадесет хиляди думи под формата на епичен роман под името „Сага за глаголите“.

От естествените науки първа падна химията.

Овладян от необуздана завист към литературата и от вяра в своя вид изкуство, живописецът Платон Коврижкин нанесе първия удар, като изложи в залата на Кузнецкия мост тетраптиха „Хомологични редове при основно-киселите реакции“. И настана експлозия!

Попската брада на Платон Коврижкин се замярка по страниците на периодичните издания и кадрите на кинохрониката. На автора на монографията, кандидата на химическите науки В. Гулейко предсрочно беше дадена докторска степен. Като отговаряше на въпросите на чуждите кореспонденти, Платон Коврижкин заяви: „А вашите абстракционисти дори колоквиумна работа не могат да направят.“

Кореспондентите се хилеха одобрително.

Химическите научноизследователски институти за годишните си отчети заангажираха Централната изложбена зала (бившия Манеж), а когато стана ясно, че изложбената му площ е абсолютно недостатъчна, бяха ангажирани и музеят „Пушкин“ заедно с Третяковската галерия.

Ленинградските химици се прокрадваха към Ермитажа.

Редът на физиците дойде, когато знаменитият италиански кинорежисьор Доменико Плиямбини сне дългометражния филм „Животът на неутриното“. Ролята на неутриното се изпълняваше от Моника Вити, а ролята на пи-мезона — от Джан-Мария Волонте.

Превратът във физиката и кинопроизводството беше толкова пълен, колкото и стремителен. Няколко холивудски продуценти, които не успяха да се ориентират в единната теория на полето, се самоубиха.

„Научни бележки“ на Физическото отделение към АН на СССР се обедини със списание „Советский экран“. Литературно-художествените списания последваха веднага този пример и се обединиха с останалите „Бележки“ и „Съобщения“.

Разгаряше се дискусията: „Ролята на Плиямбини в научно-техническия прогрес“. В желанието си да внесе яснота в проблема Плиямбини пусна едноактната пиеса „Що е неореализъм“.

Пиесата пожъна успех по сцените на най-големите световни театри.

Най-накрая не устоя и „кралицата на науките“ — математиката.

Младият композитор Сергей Лански, който имаше освен диплома от консерваторията и математическо-техническа диплома, дирижира в зала „Чайковски“ своята симфония „Нововъведение в теорията на функциите на комплексната променлива“.

Не мина и без произшествия. По време на изпълнението на първата част Алегро = седящият на третия ред в партера професор по математика Холмов не издържа и възкликна:

— Не е вярно! Това уравнение съвсем не следва от предишното.

Но Сергей Лански остана невъзмутим. Той махна още по-енергично с диригентската палка, литаврите гръмнаха и професор Холмов подтиснато промърмори: „Наистина е вярно… Ах, стар глупак съм аз!…“ и започна да търси валидол.

Най-напред в Литературния институт беше открит отдел за научна белетристика, след това институтът беше преобразуван в „Институт за научна литература Горки-Лобачевски“. След Литературния институт тръгнаха и останалите.

По скамейките на булевардите студентките зубреха томовете със стихове „Хистология на клетката“.

Сменният инженер в ТЕЦ №3 Николай Сидорович Кочетов, който работеше върху рационализаторско предложение за подобряване работния режим на турбините, трети месец вече не можеше да получи от библиотеката необходимия му „Справочник по металознание“. Написан от енергичните братя — автори на криминални романи, „Справочникът“ се търсеше под дърво и камък. По рафтовете на библиотеките събираха прах само „Тримата мускетари“ и Сименон, които никой не търсеше.

Отчаян, Николай Сидорович се мъчеше да изстиска необходимите му сведения от собствената си памет, но в главата му се въртяха само звънки части от ораторията „Съпротивление на материалите“.

Меломанът Федя Плюшкин, връщайки се от Болшой театър с жена си, където бяха гледали балета по астрофизика „Избухване на свръхнова“, говореше:

— Обърна ли внимание, Лялечка, какво възхитително туше имаше Павлова в мига на твърдото гама-излъчване?

 

 

Валентина и Андрей Званцеви бяха се отправили със своя автомобил да прекарат уикенда на река Селига. Като се ориентираше по записания на японски портативен магнитофон „Атлас на автомобилните пътища“, Андрей уверено караше колата и в същото време преразказваше на жена си съдържанието на намерените сутринта в пощенската кутия хумористични „Бележки за ползуването на газовата колонка“.

Валя слушаше разсеяно, любувайки се на пейзажа. Когато Андрей стигна до думите: „И взрив както Христос ще те възнесе във въздуха“, колата изскърца и рязко спря.

— Какво става? — недоволно запита Валя. Тя едва не удари с носа си арматурното табло.

— Кой го знае! — отвърна Андрей, изтривайки от пукнатата си устна кръвта, и изскочи от колата.

Повърхностният преглед не даде нищо. Експедицията под колата също прибави малко към разбирането на причините за аварията.

— Ще минем на автостоп — каза Андрей, изтърсвайки панталона си, но за щастие в този момент се показа самосвал и след кратки преговори шофьорът му се съгласи да изтегли пострадалите до близката станция за техническо обслужване.

Андрей трябваше да чука и вика, докато най-накрая в стената се отвори едно прозорче и в него се появи човек с мазно каскетче.

— Какво те е довело тук, достойни мъжо, и вас, прекрасна дамо? — осведоми се той.

— Ами… — несигурно махна с ръка Андрей по посока на колата. — Повреда.

— Това го виждам и сам, но какви са причините за това?

— Откъде да зная това? — отвърна в тон Андрей.

— Ще узнаем бързо ний, поръчката обаче да оформим първо — продължи служителят на сервиза. — В проза ли предпочиташ да пишеш? Или може би в стихове?

— В проза — отвърна уверено Андрей.

— Тогава чудесно — зарадва се майсторът. — Дръж! — и той протегна бланка със следното съдържание:

„Повреда на автомобила

Разказ, новела /излишното да се зачеркне/. Експозиция /опишете по кой път и закъде сте пътували, дайте описание на местността, преразкажете страничните обстоятелства, вашето настроение, желателно е да съобщите някои лирични подробности от вашата и на спътниците ви биография/……………

Завръзка /опишете подробно момента на аварията/……………

Кулминация /опишете отчаяното си положение, невъзможността да продължите пътуването без ремонт и дайте израз на готовността си да се отплатите достойно/……………

Развръзка /запълва се от изпълнителя на ремонта; трябва да се опише точно извършената работа по ремонта и нейната стойност по ценоразписа/……………

ЗАБЕЛЕЖКА: По желание на клиента разказът може да бъде разширен. За целта поискайте допълнителни листове, но не повече от 2.

Благодарим за посещението.“

Андрей повъртя бланката в ръцете си, след това извади химикалка и мигом я попълни, след което я протегна на майстора със снизходителна усмивка.

— Така, каза той най-накрая — не е лошо… По трета категория. Срокът за изпълнението е две седмици.

— Как?! — в един глас възкликнаха Андрей и Валя.

— Ами така! — каза майсторът. — Описанието ви е средно, гражданино. С една дума, то е посредствено. А сроковете за изпълнение на поръчките зависят преди всичко от литературно-художественото равнище на клиента!

— Що за глупости — възмути се Андрей, — та вие съвсем не сте претрупани с работа. Не виждам наоколо никакви коли!

— И какво от това? — парира го монтьорът. — След половин час тук може да пристигне Лев Толстой или пък самият Андрей Званцев и тогава вие ще ми наредите те да почакат, така ли? Трябва да имате съзнание! А ние си имаме инструкции. Така че елате след две седмици.

— Но!…

— Не хулиганствувайте, гражданино, не ми пречете да работя — повиши глас монтьорът и извика: — Следващият!

И тъй като нямаше никакъв следващ наоколо, той започна да затваря прозорчето.

Андрей си остана с отворена уста, поразен от тази нечувана инструкция, но Валя не се готвеше да се предава:

— Вижте какво!! — със страшен глас започна тя. — Та това е самият Андрей Званцев! Андрюша, покажи му паспорта си!

Вече почти затворил прозорчето, майсторът замря и като погледна с любопитство към Андрей, каза:

— На мен, гражданко, не ми трябва паспорт. Единственият документ, който удостоверява личността на писателя, са неговите произведения. А освен това е направо срамно да се пише така, ако наистина се казвате Званцев. Всичко хубаво! — и той отново се хвана за прозорчето.

— Хей, вие, я почакайте! — се хвърли към него Валя, пречейки му да затвори прозорчето. — А кой ви е дал право да определяте дали моят мъж пише добре или лошо?

— Не сте първата, която пита, гражданко — ухили се монтьорът. — Право ми е дала държавната квалификационна комисия. Моля погледнете — и той посочи с пръст нагоре.

Проследявайки с поглед пръста. Валя видя висяща над прозорчето рамка, в която под стъкло се намираше диплома със следното съдържание:

„Техник-литературовед 1-ва категория А. С. Захаров“

— Така че — доуби я майсторът — мога да различавам ямб от хорей, колкото и да не ви е приятно това…