Ани Виванти
Аз съм виновна (50)

50

Два пъти вече сирената на „Пенинсулар“ изсвири. Третото изсвирване, продължително и провлачено, беше последният сигнал за тръгване.

Бавно мостчето беше вдигнато. Ивицата вода между брега и парахода започна да се увеличава.

Параходът потрепери и величествено пое пътя си.

На палубата, облегнати на перилата, лорд Харолд Бъклей и сър Норман Грей, изправени и сериозни в своите военни униформи, за последен път гледаха белия ориенталски град, който се губеше в трептяща светлина.

Зелено-синята пропаст между тях и тази земя, между тях и драмата на миналото се увеличаваше.

Връщаха се в отечеството. Връщаха се сами, като оставиха зад себе си всичко, което беше представлявало техен живот, тяхно щастие и тяхно нещастие.

Загубени завинаги бяха тези две руси същества, които бяха обичали. Като бледи образи се мяркаха те в съзнанието им. Отделени от тях завинаги: едната поради Божия повеля, другата поради хорска повеля. Едната изчезнала в тържествеността на смъртта, в една малка бяла гробница в Кайро; другата — скръбна и отчаяна, с дете на ръце, се движеше с несигурни крачки към несигурно бъдеще.

Пламналата египетска земя изчезна зад хоризонта. И двамата мъже обърнаха чела на север. Мълчаливи, неподвижни, с дух от гранит, те отиваха към света на своите желания: забравата.

Параходът следваше пътя си.

Премина от лазурното Средиземно море през Протока към студените мъгли на Севера.

Отдалечи се към белите скали на Британия…