Джек Слейд
Червенокосият дявол от Ларами (7)

7.

Брус Гоусет бе влиятелна фигура в Шайен. Присила го посети едва на втория ден. Двамата с Ласитър бяха прекарали по-голямата част от времето си в хотелската стая. Бяха се представили за брачна двойка. Червенокосата сладострастна жена го желаеше не само сутрин, обед и вечер, а по всяко време и Ласитър с удоволствие приемаше това предизвикателство. Сякаш го бе омагьосала и той не можеше да се освободи от магията й. Поне така му се струваше. От време на време пристигаше някой от хората й, за да съобщи новините. Приготовленията за удара бяха в пълен ход, макар и Ласитър да не виждаше и да не чуваше много. След поредната пламенна нощ двамата отпътуваха към Брус Гоусет.

Той бе мъж в началото на петдесетте и се занимаваше с търговия на фуражни храни и семена. Гоусет бе заможен и влиятелен човек, търгуваше с всички. Все още пълзяха слухове на юг от Уайоминг, че той бе подтикнал преди две години червенокожите към въстание, като им бе доставил оръжие. Бе подлец и мошеник и искаше данък от всички бандити, които плячкосваха в неговата област. Този данък възлизаше на петдесет, че и повече процента. Тежко на онези, които не спазваха това правило. Гоусет имаше хора и довереници навсякъде. Бе изключително проницателен и нищо не му убягваше.

Изглеждаше добре и притежаваше маниери. Много добре знаеше как да изкаже уважение към една дама.

Посрещна любезно Присила, а Ласитър почти не забеляза. За него той беше прост лакей. Бой и останалите, които и да бяха те, не успяха да се наложат. И дума не можеше да става да се убие този мъж в жилището му.

След няколко вежливи и банални фрази Брус Гоусет дойде веднага на въпроса:

— Радвам се, че все пак намерихте пътя за дома, мадам! Минаха два дена, откакто сте отседнали със своите хора в Шайен. Не смятате ли, милостива госпожице, че е редно веднага да ме информирате за намеренията си?

— Исках първо да се уверя дали нещата въобще са възможни! — отговори малко дръзко тя.

— Е, и? До какъв извод стигнахте? — попита напрегнато мъжът.

— Да, иначе нямаше да си струва да идвам до тук.

— Вашите хора добре огледаха Централната банка на Съюза на фермерите и железничарите! Но грабеж като в Елко тук не бихте могли да направите.

— Ще се прокарва нова линия. Договорите са готови. Всичко вече е уредено. Вашингтон финансира голяма част от строежа.

— Ако това е вярно, вие сте крачка пред мене, Присила! — засмя се Гоусет.

— Грешите, аз съм три крачки пред вас! Става въпрос за тридесет милиона. Парите са приведени и след четиринадесет дена ще са в наличност.

Мъжът се опита да прикрие изненадата си, но не успя. Бе загубил ума и дума.

— Правя ви следното предложение, господин Гоусет. Ще делим, но за тази акция ще ми дадете най-добрите си хора.

— Ще делим? — попита той с дрезгав глас.

— Петдесет на петдесет! Ако не сте съгласен, ще си свърша и сама работата!

— Съгласен съм! — каза бързо Гоусет.

Ласитър се усмихна. Ставаше въпрос за петнадесет милиона! Кой не би се съгласил? Но той щеше да им провали сделката! И още как!

Присила искаше специалисти, най-добрите му хора. Уточниха подробностите, поговориха известно време за работата и тя се сбогува.

— Не бях съвсем откровена с него — обясни тя малко по-късно на Ласитър, докато пътуваха с файтона към хотела. — Но той е истински негодник, изпечен мошеник и винаги мами партньорите си, когато не му изнася. Но този път не бе достатъчно внимателен. Ще ни даде най-добрите си хора, а ние ще ги привлечем на наша страна още преди нападението. Без тях той е кръгла нула. Дори не умее да държи револвера. Ще платим добре на хората му и така ще бъде по-евтино и по-справедливо, отколкото да му напълним гушата с половината плячка. Петнадесет милиона, представи си само! При това не поема никакъв риск! Ах, ще стане още по-добре!

— Нищо ли не може да се предприеме в цялата област без негово знание? — попита развеселено Ласитър. Не го проумяваше.

— Така е — отговори Присила. Искаше да каже още нещо, но замълча, защото точно в този момент минаваха покрай Централната банка на Съюза на фермерите и железничарите. Присила прикова поглед във високата постройка. Ласитър отпусна конете и Присила му благодари, като му стисна ръката, без да отделя погледа си от сградата.

— Дали наистина ще побере тридесет милиона? — подметна подигравателно той.

— Има място за много повече пари! — отвърна уверено Присила.

Малко след това спряха пред хотела. Лакеят пое юздите. Конете имаха нужда от почивка и вода. В трапезарията чакаха останалите от бандата, които през цялото време бяха проучвали банката и околностите й и събираха информация. Двамата закусиха и час по-късно се отправиха за Ларами. С влака щяха да се приберат за един час, но с конете и файтона — за около десетина. Късно през нощта влязоха в Ларами. Кръчмата „Девилс Плейграунд“ тъкмо беше затворила. Платежният ден беше минал. Едва след четири седмици щеше да настане същото оживление, както когато пристигна Ласитър.

Той остана през нощта при Присила, защото тя го помоли, а на такава молба никога не можеше да откаже. Бой, Хенри Уорън, Чарли Хамър и другите останаха за по едно уиски в бара. Присила и Ласитър се качиха горе.

Тя се нахвърли върху него още преди да бе успял да запали кибритената клечка, и зарови лице в гърдите му.

— Ужасно съм уморена, Ласитър, но съм толкова щастлива, че не искам да спя. Направи нещо с мен, иначе ще рухна на земята.

Той я целуна, драсна кибритената клечка и запали две лампи, свали шапката и якето си, смъкна ботушите и всичко това, без да прекъсва милувките си. Съблече и нея, коленичи и започна да я целува по цялото тяло. Играта на езика и устните му бързо я разсъни и я накара да обезумее. Стоновете й изпълниха цялата стая. Тя заби пръстите си в косата му, притисна главата му към себе си и буквално се свлече върху рамото му, но не защото бе заспала.

След като отмина ураганът, Ласитър я взе на ръце и се отпусна заедно с нея върху леглото. Остави я да вилнее и крещи, наслаждавайки се на освободеността и страстта й, докато не ги връхлетя вълната на екстаза.

Беше ден, когато заспаха силно притиснати един към друг, напълно изтощени, но безкрайно щастливи. За да бъде щастлив човек, не се нуждаеше от тридесет милиона, Присила — също. Тя само си въобразяваше.

Трябваше да я отклони от мисълта за обира и да я измъкне от тази среда. Искаше му се да я вземе със себе си за известно време и да й покаже истинския живот, въпреки че и самият той не знаеше как щеше да го направи. Но това бяха само мисли. Той целуна още веднъж хубавата червенокоса жена, която отдавна спеше дълбоко и непробудно, и позволи на умората да надвие и него.

Слънцето беше високо на хоризонта, когато той се събуди. Присила бе вече станала и правеше нещо в кухнята. Беше се облякла, за съжаление. Тя беше всецяло отдадена на Ласитър, но имаше задължения към кръчмата и гостите.

— Трябва да отида в хотела да нагледам коня си! — отбеляза Ласитър по време на закуската.

— Това може да направи и някой служител! — Махна с ръка тя.

— Трябва да проверя какво става. Обзалагам се, че отдавна са изхвърлили нещата ми през прозореца.

Ласитър имаше съвсем друго наум, но, естествено, не можеше да й каже. Тя се съгласи, но настоя да се върне за обяд. Той й обеща и излезе.

Запъти се направо към къщата на доктора.

Анди Харингтън беше изчезнал!

Ласитър удари с юмрук по стената.

— Какво означава изчезнал?

— Просто е офейкал! — уточни докторът. — Докато ме нямаше вкъщи…

— Кога се случи това?

— Вчера.

— Нищо ли не остави за мен? Писмо или някаква бележка? Знаете ли къде мога да го намеря?

— Ако знаех, нямаше да ви кажа, че е изчезнал — отговори мъжът.

— Оздравя ли вече?

— Какво говорите? Чакам всеки момент да се върне. Когато почукахте, помислих, че е той, за да му сменя превръзката.

— Дължа ли ви още пари?

— Не! Всичко е платено. Можеше да остане още една седмица при мене.

— Тогава ще получа ли нещо обратно?

— Вероятно ще дойде пак. Сигурно ще дойде. В неговото състояние няма да стигне далече.

— Каква може да е причината, за да изчезне така незабелязано?

— Аз също си зададох този въпрос. Може би е свързано със заместника на шерифа.

— Градът нов шериф ли има?

— За толкова кратко време — не! Първо трябва да се състоят избори. Назначен е съдия-изпълнителят: казва се Джоел Уаксмен! Далечен роднина е на стария шериф. Познаваме го всички. Истински мъж! Когато Хакер преследваше някой мошеник, често го вземаше със себе си.

— Но защо Харингтън трябва да се бои от него?

— Аз също не знам. Казах го просто така.

— Ако се появи отново, оставете, ако обичате, съобщение в хотела — помоли Ласитър, даде му една десетачка и се сбогува.

Работите на доктора не вървяха добре. Тук никой не се разболяваше, а ако някоя жена раждаше дете, викаше на помощ своята съседка. Отдавна бяха минали времената, когато цели семейства, ранени от индианци, пристигаха в града и го търсеха. Ако го извикаше някой фермер заради болно животно, той не смяташе това предложение за обидно, а вземаше чантата и излизаше.

Ласитър напусна къщата и се отправи към офиса.

Съдия-изпълнителят бе висок представителен мъж на около петдесет. Носеше черен ленен костюм и в него приличаше по-скоро на железничар, отколкото на човек на закона.

За това говореше единствено тенекиената значка на сакото му.

— Обяд е, сър! — каза раздразнено той, когато Ласитър влезе, извади часовника си и погледна циферблата.

— Казвам се Ласитър!

— Много мило! — рече през зъби едрият мъж. — А аз съм Джоел Уаксмен! Обядвали ли сте вече?

— Работих заедно с шерифа Хакер! Бях с него, когато почина долу в мината.

Съдия-изпълнителят изведнъж стана сериозен и го изгледа изпитателно.

— Бандата, която ограби влака в Елко, се намира тук, в града!

— Какво се случи там долу?

— Други разбойници отвлякоха Присила, за да изнудят хората й за двата милиона. Държаха я вързана там долу.

Съдия-изпълнителят присви очи.

— Франк Хакер е знаел това!

— Бях свидетел на отвличането и му казах. Проследих похитителите, но изгубих следите им някъде край старата мелница. Франк Хакер знаеше мината. Веднага се досети, че са там долу, и действително се оказа така. Бяха хора на Лимни Брайтън — Вълка от Уайоминг. Шерифът застреля единия, но другият и хората му убиха него. След това избягах с жената и я върнах в кръчмата й. Оттогава се радвам на доверието на бандата. Бяхме в Шайен. Решили са да оберат банката там. Хвърлили са око на тридесет милиона. Ако се свържете с колегите си в Шайен, ще можете да заловите не само тях, но и Брус Гоусет и шайката му.

Ласитър съобщи всички подробности, а съдия-изпълнителят слушаше внимателно. Не можеше и да подозира, че по този начин сам влизаше в устата на вълка. Още повече че събеседникът му удряше с юмрук по масата и поклащаше глава. Накрая възкликна:

— Жалко, че Франк Хакер не е още жив! Целта му бе да прати на въжето цялата пасмина тук: за това бе мечтал години наред. И сега, когато има най-големия шанс, той вече не е между живите.

— Мисля, че и вие можете да нанесете удара — отбеляза Ласитър. — Това би било по вкуса на шерифа. Толкова са много, че още на първия ден ще започнат да се обвиняват взаимно. И тогава ще имаме доказателствата, от които се нуждае съдията.

— Ще им попречим, Ласитър! Ще ликвидираме и двете банди. От запланувания обир на тридесетте милиона нищо няма да се получи. — Съдия-изпълнителят удари с юмрук по масата.

— Ще ги заловим всичките на този ден. Цялата банда, от А до Я, а жената ще пипнем първа!

Ласитър кимна утвърдително, но имаше намерение да попречи на последното. Искаше да отърве Присила от въжето. Той говореше за някакъв мъж в сянка и бе сметнал Ласитър за него. Но той не беше. Може би наистина съществуваше такъв човек. Тогава всичко това не бе работа на Присила.

Двамата се споразумяха да мълчат, подадоха си ръце и мъжът от Бригада Седем го увери, че ще му съобщава всяка нова и по-важна информация, до която се добере.

Присила го чакаше. Когато влезе в кръчмата, тя стоеше на бара, бързо се приближи към него, прегърна го и го целуна.

Салонът беше още затворен. Беше приготвена една голяма маса, където седнаха Присила, Ласитър, Бой и всички други мъже, които бяха заедно с тях в Шайен. Настроението беше приповдигнато. Всички се чувстваха победители и всеки беше убеден, че така, както бяха успели в Елко, щяха да успеят и в Шайен. Пиха за това.

Последва обилно угощение. Разбойниците съвсем си развързаха езиците. Говореха без стеснение за Елко и разгорещено разказваха за други нападения. Не можеше нищо да се промени. Ласитър беше наясно, че е при бандата, и оставаше само да я залови.

Но всичко тръгна с главата надолу.

Изведнъж на масата се появи съдия-изпълнителят.

Ласитър се усмихна. Почти всички бяха пияни. А той бе пил заради Присила само едно уиски. Подозренията му се потвърдиха. Джоел Уаксмен принадлежеше към бандата на Присила! Франк Хакер би се обърнал в гроба. Но какво можеше да помогне това на Ласитър!

Съдия-изпълнителят дойде с Бой и Чарли Хамър от една от задните стаи, където им бе разкрил истината за Ласитър.

— Между вас седи предател! — извика той гръмко. — Решил е да провали голямата ни акция в Шайен.

— Какво означава това? — попита Присила, като гледаше ту един, ту друг, усмихвайки се объркана и същевременно изненадана. Явно мислеше, че е лоша шега.

Ласитър обаче от самото начало бе наясно, че играта е на живот и смърт. Стана. Присила веднага хвана ръката му, но той я издърпа. Искаше да свърши със съдия-изпълнителя и бандата пияни разбойници. Ала нито съдия-изпълнителят, нито Бой и Чарли Хамър бяха нападатели. Разбираха, че бяха пили прекалено много и мъж като Ласитър винаги щеше да им се изплъзне. Тогава не само него щяха да изпуснат, но трябваше да забравят тридесетте милиона.

Мъжът от Бригада Седем съвсем не бе обърнал внимание на разположението на вратите. Те изведнъж се разтвориха широко и в кръчмата нахлуха над десетина мъже и се спуснаха към него. Твърде късно се сети, че можеше да хване Присила, да я придърпа към себе си, да доближи колта до челото й и по този начин да си пробие път навън. Но беше под въпрос дали мъжете изобщо щяха да се впечатлят от това.

В края на краищата, ставаше въпрос за главозамайващата сума от тридесет милиона!

Разбойниците се нахвърлиха върху него. Оставаше му единствено пътят през прозореца. Но и за него се сети твърде късно. Те го събориха на земята и започнаха да го налагат с ръце и крака. При това взаимно си пречеха, но заслепението не им позволяваше да го забележат.

Ласитър започна да се съпротивлява. Ако свършеше тук… Бог да му е на помощ! Но те го превъзхождаха.

Удряше и отстъпваше назад, извади един от мъжете извън строя, като го удари с все сила по главата, нанесе двоен удар в слабините на огромен рус великан, който дори не осъзна какво му се случи. Чу Присила да крещи, но не можеше да я разбере.

— Назад! — изрева изведнъж дрезгав глас. — Назад! Не убивайте предателя. Още е рано. Първо трябва да ни каже кой го е информирал и на кого ни е издал. Престанете! Не го убивайте! Ще го довършим, само че малко по-късно. След като мерзавецът ни каже всичко.

Мъжете се отдръпнаха, но всеки нанесе по още един последен удар. Ласитър също не беше стоял със скръстени ръце. Бе разкървавил на някои носа, а на други бе посинил окото.

Разбойниците направиха път, но той не видя кой се приближи към него. Стоеше със затворени очи и се преструваше на изпаднал в безсъзнание, за да печели време. В края на краищата, ставаше въпрос за тридесет милиона и те нямаше да се церемонят. Не можеше да очаква помощ и от Присила. Тя плачеше и говореше нещо неразбираемо. Бе ядосана и разочарована и явно не искаше да повярва на очите си.

Някой го ритна отстрани.

— Събуди се, Ласитър! — чу отново пресипналия глас съвсем близо. — Ела на себе си, копеле, за да ни отговориш на въпросите.

Настъпи мълчание. Чуваше се единствено тежкото дишане на мъжете и плачът на Присила.

— Добър удар му отпрах — забеляза Бой. — Ще мине време, докато се съвземе.

— И аз му изпратих един. Биваше си го — каза някой самохвалко.

— Може да продължи часове, сър — подметна Хенри Уорън.

— Тогава го занесете в плевнята! — нареди мъжът с дрезгавия глас. — Но го вържете!

Кой беше той? Хенри Уорън го бе нарекъл сър. Малко оставаше Ласитър да си отвори очите, но в последния момент се осъзна. В кръчмата имаше около двадесет човека, които го наблюдаваха в напрегнато очакване. Ставаше въпрос за тридесет милиона и всеки искаше да разбере дали ще пропаднат плановете им заради него.

Вързаха го. Мъжът с пресипналия глас имаше авторитет! Хванаха го за ръцете и краката и го повлякоха през къщата към двора, където го захвърлиха в плевнята.

Вратата се затвори с трясък и Ласитър погледна.

Помещението беше малко. По стената на дълги пирони висяха стари глинени съдове. В единия ъгъл стояха две празни бурета, чиито дъски отдавна бяха изгнили. Ръждясалите им обръчи се търкаляха по земята. Нищо друго не се забелязваше.

Ласитър се изтърколи до бъчвите, обърна се по гръб и взе единия от обръчите. Дъските се строполиха с трясък на пода. Ослуша се напрегнато, но явно шумът не се бе чул навън.

Върху ръба на ръждясалия железен обръч се опита да пререже въжетата, но понеже ръцете му бяха пристегнати на гърба, цялата тази работа му костваше много пот и усилие.

След около час се отказа изтощен. Този проклет пръстен се извърташе винаги настрани. Отпусна се и затвори уморено очи.