Джек Слейд
Червенокосият дявол от Ларами (6)

6.

Присила бе в стихията си и не можеше да му се насити, а така разпалваше и неговото желание.

Едва малко преди зазоряване двамата заспаха, но с първите слънчеви лъчи щастливата червенокоса жена се притисна отново към него и започна да го гали и целува.

Чудесно събуждане! На Ласитър за миг му се стори, че се намира в рая.

Искаше му се да поспи още малко, но не се възпротиви, а се остави да го увлече със своята жажда и страст и намери сили да я доведе неведнъж до връхната точка, докато накрая тя се отпусна изтощена в обятията му и заплака от щастие.

Слънцето се бе издигнало високо в небето.

Присила придърпа Ласитър към себе си и плъзна устни по лицето му, при което го намокри със сълзите си.

— Ти ми спаси живота и аз съм ти много благодарна — прошепна влюбено.

— За бога, не ми благодари! — отвърна той, погали я по главата и я целуна по челото.

— Благодаря на Бога, че те срещнах, скъпи! Нямаш представа колко много те обичам!

— Аз също те обичам!

Даваше си сметка, че в този момент наистина го мислеше, но че съвсем скоро щеше да се освободи от това чувство.

Започна да души. Присила повдигна глава и го погледна учудена.

— Мирише ми на кафе! — усмихна се той със затворени очи. — Някъде в тази къща предвидлив човек вари кафе.

— По дяволите, Ласитър! Защо винаги мисля само за себе си! — упрекна се стресната и с един скок се изправи, целуна го още веднъж и изчезна зад вратата в стената.

Той я проследи с поглед. Искаше му се да я извика обратно. Тези дълги крака, кръглите и стегнати полукълба и тесни рамене бяха просто възхитителни! Каква гледка само представляваше тя!

Върна се след десетина минути, скрила прелестите си под лек копринен пеньоар, бутайки пред себе си количка за сервиране със закуска за двама и пълна кана с димящо кафе! Естествено, имаше и шампанско, но той предпочиташе кафе, защото то щеше да събуди живителните му сили.

Присила седна до него на ръба на леглото и го обслужи. Намаза бисквити, наля чаша кафе и разбърка захарта.

Двамата се наслаждаваха на закуската, усмихвайки се щастливи един на друг. Ласитър установи, доволен от себе си и света, че бе завладял в миг сърцето на тази красива и чувствена жена.

Тази нощ отново бе доказал своята мъжественост! Това го изпълваше не толкова с гордост, колкото с удовлетворение. Беше ужасно доволен от себе си.

— Бил ли си някога в Шайен? — попита съвсем непринудено Присила. Той повдигна очи, доближи чашата до устните си и отпи голяма глътка.

— В Шайен? Защо питаш? Бил съм, но много отдавна.

— Там има банка.

Ласитър й отговори с усмивка:

— Че къде днес няма банка?

— Имам предвид точно определена банка.

— И коя?

— Централната банка на Съюза на фермерите и железничарите!

Спомни си.

— Минавал съм покрай нея. Голямата сграда на гарата.

— Обирал ли си някога банка?

За кого го мислеше? Бъркаше ли го с някого?

— Само от това се препитавам! — рече подигравателно. Естествено, пошегува се.

На подобен отговор тя не можеше да не се засмее, но го гледаше сериозно.

— За да не карат толкова надалеч добитъка, е заплануван строеж на нова линия на север. Правителството във Вашингтон е одобрило проекта и е привело първоначалната вноска от тридесет милиона долара.

— В онази банка в Шайен! — прекъсна я той.

— Да! — отвърна сухо Присила и наля още кафе.

Ласитър повдигна чашата и отпи, при което не сне погледа си от красивото й лице.

Тя го наблюдаваше в очакване.

— Да откраднеш един милион в банкноти е необходим още един кон само за парите. Всичко това в злато тежи толкова много, че и петдесет коня няма да стигнат. А като имам предвид тесните улици на Шайен…

Присила го гледаше учудена.

— Толкова ли е тежко златото? Винаги съм си мислела, че само желязото тежи.

— Златото е по-тежко!

— Не! Това го чувам за първи път.

— Златото не е шега работа!

Тя взе чашата от ръката му, разтвори пеньоара си, при което едрите й гърди се разлюляха, и се наведе към него. Докато го целуваше, той посегна с две ръце към тях. Бяха толкова меки и топли…

Устните й се плъзнаха нежно по лицето му.

— Да направим този удар заедно, Ласитър! — прошепна главозамаяна в ухото му. — Тридесет милиона наведнъж! Такова нещо не се е случвало досега и надали ще се случи някога.

— При условие, че успеем!

— Ще успеем! — рече замечтано Присила, впи устни в неговите, отхвърли одеялото настрана и се метна в скута му като на седло. Целувките й го бяха разгорещили вече.

Той я придърпа към себе си, долепи лице към гърдите й и замилва и засмука тъмночервените й зърна. Тя бавно започна да се движи върху него, свила дългите си стройни крака в коленете и притиснала се плътно в скута му.

— Ти и аз, ние ще бъдем героите на деня, Ласитър — шепнеше тя.

Въртеше стегнатия си задник, като ту се надигаше, ту рязко се спускаше надолу. В един миг прилепи лице към гърдите му, обрамчи с ръце шията му и замря.

Ласитър се наслаждаваше със затворени очи.

Вик, който се изтръгна от горещото й възбудено тяло, сложи край на всичките й усилия и оповести експлозията. Притисна се още по-силно към него, захапа устните му и като че ли изгуби съзнание.

— Прис! — Побутна я той нежно по лицето. Чак тогава тя дойде на себе си. Усмихна се щастливо със затворени очи и скри красивото си, разгорещено лице в гърдите му.

Той се отпусна доволен назад и притисна здраво задника й върху себе си.

При това движение тя се извърна, сякаш отчаяно се опитваше да му избяга. Но той не й даде никакъв шанс и тя с удоволствие се отказа от съпротивата.

Останаха да лежат притиснати един към друг. Слънцето отдавна бе стигнало зенита си.

— Какво мислиш? — запита го непринудено. — Ще се опитаме ли да направим заедно удара в Шайен?

— И за какво ти трябват тези тридесет милиона? — промърмори сънливо и я прегърна. Беше прекрасно да лежи до нея, да чувства мекото й топло тяло и да вдишва аромата й. А това, че в главата й се въртяха подобни мисли, хич не му допадаше.

— Що за въпрос! Човек колкото и пари да има, все не му стигат — отговори тя. Притисна се в него и го целуна. — Погледни ме! — настоя.

Той отвори очи и се усмихна.

— Не би ли искал да живееш с мен някъде по източното крайбрежие в лукс и охолство?

Мъжът отново затвори очи, дръпна я към себе си и я целуна по челото.

— Аз съм богат. Имам теб!

Тя се разсмя.

— Не бъди глупав! Човек не може да живее само от въздух и любов.

— Аз мога.

— Утре заминавам за Шайен — продължи тя и покри лицето му с нежни целувки. — Ела с мен!

Ласитър я погледна.

— Какво говориш? Не се ли страхуваш, че ще те отвлекат отново? Какви бяха онези хора, какво искаха от теб?

— Шерифът не ти ли каза?

— Не.

Целуна го предизвикателно.

— Първо искам да ми отговориш! Но честно.

Отвън на вратата се почука. Чу се гласът на Бой. Ласитър се учуди, че бандитът отново е на крака, след като го бе видял какво количество алкохол изля в гърлото си вчера.

Присила се освободи от него и стана. Облече си пеньоара и отиде в съседната стая. Остави отворено, за да може Ласитър да я чува.

— Тези хора искаха да изнудят мен и приятелите ми! Това са шайка бандити, негодници, всичките са за бесилото. Чувал ли си нещо за Лимни Брайтън? Наричаха го още Вълка от Уайоминг. Беше главатарят. Но можеш да го забравиш. Шерифът го застреля долу в мината. Ти знаеше ли нещо за тази мина?

— Не.

— Виждаш ли, аз също, а живея тук отдавна.

Почти облечена, тя се показа на прага и започна да разресва дългите си огненочервени коси.

— До Шайен ще отидем не с влака, а с файтон. Отсега се радвам на предстоящото ни пътуване. Откъде си всъщност? Не си отдавна тук в града. Досега щях да те забележа. — Тя спря за миг и му се усмихна влюбено.

— Отседнах в хотела. Отивам на север и отдавна щях да съм заминал, ако шерифът не ме беше помолил да го придружа.

Тя се обърна и отново изчезна.

— Не се ли радваш на случая? — извика от съседната стая.

— Разбира се!

Пак се показа на вратата, засмя се щастлива и се върна обратно.

— Какво ще правиш в Шайен?

— Вече ти казах!

— И какво точно? Ще отидем в Шайен, ще спрем пред банката, ще натоварим тридесетте милиона и ще си вървим по живо, по здраво?

— Не е зле, ако можеше така да стане! Засега само ще поогледаме.

— Не съм добър наблюдател, Прис!

— Не е необходимо. Тази работа ще свършат други. Ти ще останеш при мен да се обичаме и любим. Ще пренощуваме в хотела две или три нощи, докато другите донесат нужните сведения.

— За кога е заплануван ударът?

— Ще разберем в Шайен.

— От кого?

— Не бъди толкова любопитен! Ще се запознаеш с всичко.

Тя беше шефът на бандата! За съжаление, нищо не можеше да се промени.

— И какво направихте в Елко? — попита я, за да бъде напълно сигурен. — Изгубихте доста коне. При тридесет милиона подобно нещо не бива да се допуска. В противен случай няма да успеете да отмъкнете мангизите.

Само след миг се разкая жестоко. Идеше му да си отреже езика. Но вече беше късно. Очакваше Присила да изскочи от стаята като фурия и да го попита откъде знае всичко това.

Но тя само се засмя и каза:

— Учим се, Ласитър! Никога не допускаме втори път една и съща грешка.

Тя беше шефът на бандата, ако ли не, то на всяка цена принадлежеше към нея, а кръчмата бе главният щаб. Тук трябваше да са другите два милиона!

— Къде са мангизите? Кой ще ги пази, ако заминем всички за два-три дена в Шайен?

Тя се появи на прага и застана в позата на филмова звезда. Беше с нова прическа и носеше дълга небесносиня рокля, затворена до врата. В нея изглеждаше прекалено изискана и почтена. Като я видеше човек така, никога нямаше да си помисли, че играе в увеселителен салон и показва гърдите си пред пияни мъже.

— Не се грижи за това! — каза му с влюбена усмивка. — Облечи се, моля те! Чакам те долу за обяд.

Изпрати му въздушна целувка и излезе.

По дяволите! Наистина му идваше да си оседлае коня и да потегли на север. Изведнъж осъзна, че бе дошъл в Ларами единствено за да отведе Присила на бесилото. Там й беше мястото! Но трябваше ли да го стори?

Как, по дяволите, щеше да се измъкне от тази ситуация? Можеше ли да изпрати на момчетата във Вашингтон телеграма със съдържание: „Дайте ми друго поръчение, иначе трябва да изпратя на въжето любимата си!“.

Щяха да го обявят за побъркан.

По дяволите всичко! Бандитите крояха следващия удар, който щеше да бъде обирът на века!

Ставаше въпрос за тридесет милиона! Тридесет милиона!

А той може би щеше да успее да го предотврати. И това вече щеше да е нещо.

Измъкна се от леглото, отиде в съседната стая и наля вода в таса.

Докато се бръснеше, вратата на спалнята се отвори и когато се обърна, видя Бой, мъжа от Минесота.

— Здравей! — каза Ласитър. — Какво има?

— Присила току-що ми каза, че си бил вече в Шайен. — Той се приближи до вътрешната врата, облегна се на рамката и се загледа в Ласитър, докато той се бръснеше.

— Да, ходил съм веднъж. Защо?

— Познаваш ли някого там?

Ласитър познаваше шерифа, но, разбира се, го премълча. Сети се, че тогава често бе посещавал кръчмата на Лео.

— С Лео бях на ти, но дали още си спомня за мен…

— Старият Лео отдавна е мъртъв. Нямах предвид подобни хора. Говори ли ти нещо името Брус Гоусет?

— Не!

— Той е кралят в тази област.

— Трябва ли да се съобразяваме с него?

— Нещо повече. Нуждаем се от съгласието му, а това струва пари! — Мъжът, когото наричаха Бой, повдигна ръката си и потри показалеца в палеца. — Струва пари! — повтори той. — Ще иска да закачи част от милионите!

Ласитър се ухили и изми остатъка от пяната по лицето си.

— Но ние сме намислили нещо! — засмя се Бой и мушна ръце още по-дълбоко в джобовете си.

— Ще го изиграете?

— Би било добре, само че как? Виждаме само един изход.

— И какъв е той?

— Трябва да го очистим!

Ласитър използваше одеколон за бръснене. Уханието му изпълни стаята.

— Френски ли е! Изискан е!

— От Мексико!

— Брус Гоусет трябва веднага да бъде очистен, но Присила не е съгласна.

Ласитър облече якето си и се обърна към Бой.

— Защо ми казваш всичко това?

— Тя ще те заведе със себе си при него и на тази среща ти ще му теглиш куршума.

— Аз?

— Твоя работа е! Аз щях да го направя, но тя няма да ме вземе.

Ласитър се усмихна хладно.

— Всички сме единодушни! Но не бива нищо да й казваш! Просто ще извадиш желязото и пуф!

— Пуф и всичките му хора ще наскачат на врата ми!

— Ние също ще сме наблизо!

— Ще я придумам да вземе тебе на този разговор!

Бой го наблюдаваше с безизразен поглед.

— Не предлагаш равни шансове, Ласитър! Трябва да го знаеш. Като кажа това на другите, всички ще се разочароват.

— Чуй ме, Бой! Аз работя за нея, а не за вас. Затова ще се пазя да не правя нищо, което не би й харесало. А кои сте вие другите?

— Знаех си от самото начало, че с теб не може да се говори, Ласитър. — Мъжът от Минесота въздъхна угрижено. — Винаги едно и също: спи ли някой с нея, веднага заема ролята на принца.

— Дрън-дрън! — отвърна Ласитър, взе шапката си и се отправи към вратата. — Говори с нея! Ако се съгласи, ще го очистя. Но само тогава, а не защото го желаят някои от вас. Мислех, че тя е шефът!

— Тя?

Ласитър спря и се обърна.

Бой се хилеше.

— Не я познаваш едва от вчера, нали? Признай си! Ти дърпаш конците зад гърба ни. Или поне досега си го правил.

Мъжът от Бригада Седем се усмихна спокойно. Как трябваше да реагира? Да се съгласи или да отрече? Реши, че е най-добре да го остави в неизвестност. Наистина ли имаше някой зад гърба й? Бой и останалите трябваше да знаят.

— Говори с нея! Ако каже да, съгласен съм — каза лаконично и тръгна напред.

Бой го последва, настигна го на вратата и я отвори.

— Моля! — Обърна се почтително с предизвикателен жест.

Но Ласитър го хвана за яката и го избута пред себе си.

— Не ме прави на принц!