Джек Слейд
Червенокосият дявол от Ларами (5)

5.

Ласитър се спря и се отби от пътя, когато видя тълпата пред офиса на шерифа. Явно бяха чули стрелбата от другия край на мината. Мъже носеха мъртвите и ги поставяха в черна погребална кола. Толкова много хора се бяха струпали около катафалката, че той успя да я види едва когато тълпата направи път на носачите.

Беше му мъчно за шерифа и се упрекна, че не бе стрелял по-бързо. Пак щяха да го ранят, но Хакер сигурно щеше да остане жив: това, че Ласитър бе изстрелял последния си куршум, не бе никакво оправдание.

Тръгна към къщата на лекаря. Икономката му отвори и го пусна да влезе. В коридора го посрещна докторът със загрижена физиономия.

— Какво има? — попита разтревожено Ласитър. — Вече сте го пуснали да си върви ли?

— Не!

— Да не е хвърлил топа? За бога, докторе! Казахте ми, че когато се събуди, ще е прескочил трапа.

Докторът завъртя очи в недоумение, уверявайки го в невинността си.

— Точно там е проблемът! Още не се е събудил.

— Моля? Може ли да го видя?

— Елате! — Мъжът избърза напред и Ласитър го последва с револвера си в ръка.

Анди Харингтън изглеждаше ужасно отпаднал. Лицето му бе бледо почти като чаршафа, с който бе завит до шията. Ласитър погледна доктора и преглътна.

— Диша все още, нали?

— Да, спокойно и равномерно.

— И?

— Този сън! Отдавна трябваше да е буден.

— Направихте добра сделка. Платих ви за храна и подслон, а той нищо не яде. Убеден съм, че сънят ще го излекува. — Бръкна в джоба си и подаде още една двадесетдоларова банкнота. — Грижете се добре за него! Утре ще мина пак. Ако дойде някой да го види или попита за мен — той е много зле и мен не ме познавате!

Докторът прибра парите и кимна.

Ласитър го потупа по рамото.

— До утре!

По обяд в „Девилс Плейграунд“ столовете още стояха обърнати върху масите. Барманът се занимаваше с нещо зад тезгяха.

— Още не сме започнали работа! Вратата стои отворена само за да влиза чист въздух — каза той, когато видя непознатия.

— Аз съм Ласитър! Искам да говоря с Присила.

Барманът се вторачи в него.

— Защо не казахте веднага? Много моля да ме извините!

— Глупости! Не се извинявай, а ми налей уиски.

— Не, не! По-добре елате с мен. Всички вече ви очакват! — каза той, излезе бързо иззад бара и поведе Ласитър към вратата. Тръгнаха по стълбите нагоре. Пред стълбището и на всяка площадка стояха по двама мъже с револвери в ръка и облечени като пастири, но веднага се виждаше, че никога не бяха тичали зад говеда.

— Това е Ласитър! — обясняваше непрекъснато барманът, след което мъжете се отдръпваха и ги пускаха да минат.

След четвъртия пост стигнаха до жилището на Присила. Тя не беше сама. Седеше с още десетина въоръжени мъже. Беше ясно, че те не носеха револверите си за украса, а можеха отлично да боравят с тях.

Бандата празнуваше освобождаването и завръщането на Присила. Пиеха шампанско, и то не обикновено, а оригинално от Франция. Струваше безбожно скъпо, но парите за тях не представляваха проблем.

— Това е той! — каза жената и представи само мъжете, които стояха от двете й страни. — Господин Чарли Хамър и господин Хенри Уорън. — След което го покани да седне. Вяха поставили вече чаша за него. Приближи се мъж в ливрея и му я напълни.

Чарли Хамър и Хенри Уорън! Тези имена му бяха познати от Анди Харингтън и от проучванията на Бригада Седем.

Чарли Хамър бе сбръчкан кльощав местен жител, който не изглеждаше особено опасен. Не следвал право, но помагаше на ония, които искаха да заобиколят закона. Това му струваше работата във Вашингтон, където принадлежеше към висшето общество. И в Средния Запад живееше на широка нога, но тук доста си бе свил чергата в сравнение с оттатък, на морския бряг. Трябваше да живее по-скромно и точно затова се бе озлобил и увълчил. А откакто се бе научил да си служи с револвера, бе станал по-опасен и от разярен тигър. Ако сведенията бяха верни, във всички акции беше пръв. И при нападението в Елко сигурно се беше отличил. Хенри Уорън бе висок кривокрак изпечен мошеник, който се носеше винаги изискано облечен, издокаран и изгладен, с нова колосана риза. За разлика от всички в компанията той познаваше бедността отпреди.

Бе родом от апачите, където бе израснал като най-голям син от осем деца. В къщата на Уорън никога не си дояждали. Когато бил на пет години, парна преса се преобърнала и убила баща му. Майка му започнала да приема в дома си все нови и нови мъже, от които нито един не се задържал дълго. За малкия Хенри оставала само непрекъснато увеличаващата се пасмина от братя и сестри, заради които често трябвало да гладува.

Един ден му дошло до гуша, взел револвера на поредния баща и го застрелял, защото непрекъснато биел майка му. След това избягал.

Само на пет мили извън града направил първия си удар — грабеж на пощенска кола. Бе плячкосал сребърен часовник, който и до днес носеше, и седем долара. Но следващите му удари били по-сполучливи. Бе тръгнал по този път, защото искал да нахрани гладуващите си братя и сестри и в началото винаги се връщал у дома. Но занаятът процъфтял и той си намерил нови приятели, след което бързо забравил бедстващите си роднини. И сега си спомняше за тях, дори възнамеряваше да се върне един ден, но това бяха само мисли и нищо повече. Той изпитателно изгледа Ласитър.

— Как попаднахте с шерифа в тази дупка долу, без да знаете въобще за какво става въпрос? — попита строго.

Присила веднага положи ръка върху рамото му.

— Хенеси, моля те! — Обърна се към него и погледна влюбено Ласитър. — Познавал шерифа, който го помолил за приятелска услуга. Нали така беше?

— Да, точно така! — отговори той.

— И са търсили само пари. Вярно ли е?

Ласитър кимна.

— Да, имало злато и пари, но ние нищо подобно не намерихме.

— Напротив, Ласитър! — обади се Чарли Хамър. — Намерили сте Присила!

Мъжът от Бригада Седем отпи от шампанското.

— За голяма моя изненада! Но аз не съжалявам.

Някои от мъжете се засмяха. Присила също се присъедини, след което избухна всеобщ смях. Ласитър не остана безучастен. Червенокосата красавица сияеше от въодушевление. Недоверието бързо отстъпи място на веселбата. Дълго се смяха и пиха.

Изведнъж Присила се озова до него.

— Въздържай се малко от пиенето — забеляза със съблазнителен тон и го ухапа нежно по ухото. — След малко всички ще се ометат оттук и ние ще останем сами.

Още преди да бе успял да отговори, тя се озова в скута на Хенри Уорън. Бандитът му отправи широка триумфираща усмивка и положи собственически ръка върху бедрото й. Опита се да я целуне, но тя не му позволи, с което ужасно го унижи. Когато повдигна глава към Ласитър, той отбягна погледа му. Имаше достатъчно врагове и не искаше да си създава нови.

Настроението скоро достигна високи градуси. Присила изчезваше от време на време за номера си на сцената. Платежният ден бе минал. Опашката от почитателите й се бе смалила на около двадесетина. Но тя и днес се радваше на аплодисментите на няколкостотин мъже.

Всеки път се връщаше разгорещена и заемаше мястото срещу Ласитър. Мъжът с ливреята бързаше усърдно да налее чашата й с шампанско.

Ласитър дълго разговаря с един от бандитите, към когото по необичайни причини се обръщаха с Бой^[1], въпреки че не бе останало нищо младежко в него. Бе родом от Минесота и понеже Ласитър добре познаваше този щат, бяха намерили обща тема на разговор. Мъжът скоро бе толкова пиян, че наричаше събеседника си ту Джони, ту Джим. После изведнъж заспа с отворени очи. Двама от бандитите се приближиха, хванаха го от двете страни, изправиха го и го изнесоха навън.

Ласитър се огледа. Бяха останали шестима. Червенокосата красавица седеше между Уорън, Хамър и още двама и внимателно слушаше разгорещените им брътвежи.

След малко се надигна, приближи се към него и му наля шампанско.

— Излез след пет минути и тръгни надясно — вратата в дъното на коридора. Чакай ме там!

Каза го толкова тихо, че да го чуе само той. После го погали скришом по косата и отиде при другите. И те си говореха нещо тихо. Ласитър бе убеден, че кроят нови планове за още по-голям удар от този в Елко, където откраднаха два милиона долара.

Шерифът Франк Хакер имаше право. Бяха ненаситни в желанието си да натрупат богатство: древният недостатък на човека да иска все повече и повече.

Той изпи чашата си, надигна се, кимна им и се отдалечи. Само Присила го забеляза и му отправи жадуващ поглед.

В стаята, където влезе, имаше огромно легло с небесносин балдахин. Светеше лампа.

На нощното шкафче се забелязваше шампанско и сладкиши. Имаше и цигари, пури и уиски.

Наля си уиски, седна в едно кресло, в което направо потъна, и зачака.

Отдавна бе минало полунощ, когато се появи Присила. Тя мина през друга вътрешна врата на стената. Тази жена притежаваше изключителна красота. Бе висока и стройна като ела, а огненочервената й коса стигаше до едрите зърна на пищния й бюст.

Дъхът му секна.

Ласитър се изправи развълнуван. Вече я бе виждал полугола на сцената, но въпреки това гледката го порази.

Тя се приближи, взе чашата от ръката му и я остави настрани, притисна се към него и го погледна. Очите й бяха лазурносини, носът — тесен и много прав, а устните — пълни и чувствени. Усети пръстите й върху гърба си и повече не можа да се въздържи. Забеляза победоносния й поглед, когато се наведе и страстно я целуна.

Тя отговори на тази целувка с истинска жар.

Каква жена!

Той започна да се съблича, но на нея й се струваше прекалено бавно и затова му се притече на помощ. Когато я положи върху леглото, тя разтвори сладострастно крака и го притегли с все сила върху себе си, прилепи плътно тялото си към неговото, повдигна таза си и когато мъжът започна да се движи в нея, покорно се отпусна.

Тишина цареше в обширната стая. Чуваше се единствено скърцането на леглото, към което започнаха да се присъединяват стоновете и въздишките на жената, докато накрая съвсем го заглушиха. Тя не можеше повече да лежи безучастно. Започна така буйно да се върти, че той с усилие се нагоди към ритъма й. Но това бяха последните й тласъци и двамата заедно изпитаха върховното блаженство.

Напълно изтощена и капнала от умора, тя лежеше щастлива в обятията му. Бяха затворили очи и напрегнато се ослушваха в тишината, настъпила след бурните им стонове.

Но това съвсем не беше всичко. Червенокосата красавица се бе влюбила във високия едър мъж, а той седмици наред бе яздил сам из дивата пустош и бе срещал единствено мъже.

Ласитър бе радостен, че я държеше в обятията си. Притисна я към себе си и я целуна нежно.