Джек Слейд
Червенокосият дявол от Ларами (4)

4.

Шерифът се усмихна неловко и изгледа Ласитър от горе до долу.

— Не сте обръснат и се обзалагам, че още не сте закусвали. А това ми подсказва, че сте участвали в стрелбата през нощта. Дяволски добър слушател сте, Ласитър! Значи жената е в ръцете ви и несъмнено сте дошли да ми съобщите, че тя е шефът на бандата. Или греша?

— Че какво друго? — Ласитър се усмихна тъжно. — Признаха ли бандитите в „Девилс Плейграунд“, че е отвлечена Присила?

— Естествено, не! Евентуалните похитители биха се заинтересували привидно от касата. Вчера отново имаше оживление. Беше платежният ден на фермите, именията и мините и всичките пари потекоха към касата на „Девилс Плейграунд“. Не! Не! Няма да се оставя да ме измамят! Веднага си помислих за вчерашния ни разговор. Стоях два часа, но нито за миг не мярнах Присила. И как стоят нещата?

— Не съм отвлякъл аз Присила! Други ме изпревариха.

Шерифът погледна Ласитър в очите.

— Не си правете глупави шеги!

— Не се шегувам.

— Не заобикаляйте въпроса, Ласитър! Никой нищо не иска от вас, нито пък ще ви търси отговорност. Ако жената е невинна, тогава просто сме нямали късмет, драги мой! Ще я пуснем да си върви. Ако реши да се оплаче, със сигурност ще дойде при мен, а аз ще я отпратя.

— Да изходим оттам, че познавам Ларами като пръстите на ръцете си, че жената е при мен и я крия тук някъде в града. Къде бихте ни търсили?

Дребният изпит мъж се изправи, излезе иззад бюрото си и погледна Ласитър в очите.

— Какво говорите? Наистина ли Присила не е при вас? Но тогава кой…?

— Вероятно са хора, които искат да откраднат плячката от бандата! — сподели своето опасение Ласитър.

Шерифът слушаше напрегнат.

— Търсихте ли в изоставената мелница на полето? — попита с дрезгав глас.

— Да! Проверих навсякъде. За съжаление, нищо!

— Да вървим! Старата мина! — каза шерифът и бързо закрачи към вратата. — Боже господи, ако наистина сте прав… Негодниците няма да я държат вечно там, а просто ще й извият врата, ако не проговори. Да побързаме! Дано не я намерим мъртва!

Ласитър го последва.

От старата мелница пътят слизаше надолу. И двамата извадиха револверите, когато наближиха изоставената мина. Тръгнаха по стъпалата, но шерифът спря и погледна Ласитър.

— Какво всъщност искате да спечелите: наградата или плячката?

— Питате ме точно сега?

— Отговорете!

— Какво очаквате да чуете?

— Говори, човече! — изрече през зъби шерифът.

— Но ние още не сме я хванали! — отвърна мъжът от Бригада Седем и добави: — Ще се съобразя, разбира се, с вас! — Вътрешният му глас го предупреждаваше. Ставаше въпрос за два милиона. Те сигурно бяха завъртели главите на много хора. В случая разумът нямаше думата, независимо дали някой носеше значка, или не.

— Искам милионите! — каза бързо шерифът и изведнъж се изпоти, както успя да забележи Ласитър на слабата светлина, падаща някъде отгоре. — Това е единственият ми шанс в живота и аз няма да го изпусна. Предполагам, че и вие мислите така.

— Да! Но сега искам да продължа нататък. Това, което ще направим, можем да обсъдим и по-късно, когато заловим дамата.

— Не! — Пое жадно въздух шерифът. — Нека да изясним нещата предварително, за да не възникнат противоречия. Разбирате ли ме?

— Естествено! — отговори спокойно Ласитър.

— И, какво решавате?

— Вече ви казах! Съгласен съм с вас.

Очите на шерифа блеснаха. Той се обърна и тръгна надолу.

Мъжът от Бригада Седем го последва. Изминаха още десетина стъпала и тръгнаха по тесен коридор. Ласитър трябваше да върви приведен. Отнякъде падаше светлина, така че рядко се случваше да се окажат за миг в абсолютен мрак. По някое време над тях изскърца каруца, изцвили кон, а по-късно се чу и дрезгав рев на магаре.

След като повървяха десетина минути, шерифът спря.

— Накъде води тунелът? — попита Ласитър. — Още ли сме под града?

Но преди да получи отговор, над тях се разнесе тътен и се посипаха късове скала и пръст. Цялата мина като че ли се залюля и затресе и Ласитър сериозно си помисли, че точно в тази черна дупка ще намери края на живота си. Шумът обаче започна да заглъхва и на него му стана ясно, че се намираха под железопътните линии, а над тях току-що бе преминал влак.

— Добре е натоварен! — процеди през зъби шерифа. — Сигурно с руда. Иначе не е толкова страшно.

След тази забележка продължи нататък.

— Накъде води тунелът? — повтори след известно време въпроса си Ласитър. Но и този път не получи отговор.

Шерифът рязко спря и затули уплашено с ръка устата му.

— Никакви приказки повече! — изсъска той.

Продължиха и отново спряха, когато забелязаха пред себе си светлина и някакви сенки.

Мъжът със значката се обърна към Ласитър и прошепна:

— Това са те! Няма да се церемоним, направо ще стреляме! Иначе може и да не видим повече деня.

Тръгнаха отново, като се движеха много бавно и се придържаха плътно към стената.

Няколко фенера осветяваха зала, голяма колкото бара и кръчмата на Бети. Присила лежеше привързана към дървен нар, покрит със слама. Пазеха я четирима мъже, от които двамата спяха на земята, а другите седяха на ниски столчета и играеха карти.

Когато Ласитър и шерифът влязоха при тях, те повдигнаха поглед, а спящите веднага се събудиха и се изправиха на лакти.

Времето, само части от секундата, което им бе нужно, за да разберат дали насреща си имат врагове или приятели, им струваше живота.

Двамата въобще не се поколебаха и шерифът веднага откри огън, както бе казал малко преди това. Не се шегуваше. Револверът му проблесна и изгърмя. Улучи един.

Другите трима веднага разбраха какво става и извадиха револверите си. Но в този момент стреля и Ласитър. Оръжията блеснаха и изтрещяха толкова силно, че човек трябваше да си запуши ушите, за да не оглушее.

Присила, ужасена, изкрещя приглушено. Те не само я бяха вързали, но бяха запушили и устата й с кърпа.

Един след друг пазачите й се намериха на земята. Залата се изпълни с дим, който вонеше ужасно на сяра и ги караше да кихат и кашлят.

— Тук ли ще останете? — извика с дрезгав глас шерифът, обърна се и побягна навън в тъмния коридор, който извеждаше на другата страна.

Жената гледаше ужасена Ласитър. Беше загубила ума и дума. Той се приближи към нея и извади кърпата от устата й.

— Кой сте вие? — попита го с пресипнал глас.

— Дойдох с шерифа — обясни той, заобикаляйки отговора.

— Шерифът? Но защо шерифът? Казаха ми, че никой не може да разбере къде ме укриват. Моля ви, спасете ме, господин…

— Ласитър! — каза той и започна да развързва въжетата. — Името ми е Ласитър!

Тя го гледаше с широко разтворени очи.

— И кой сте вие?

— Познат на шерифа.

Чуха се изстрели в непосредствена близост. Красивата червенокоса жена потрепери и уплашена се притисна към него.

— Успокойте се и не мърдайте оттук! — Ласитър я отмести леко от себе си и с един скок се озова до тунела, долепи се до стената и зареди револвера си. След това внимателно погледна вътре и видя няколко фигури на земята. От тавана се процеждаше слаба светлина. Шерифът също лежеше на пода, но тъкмо възнамеряваше да се изправи. Другите двама не се помръдваха повече. Явно ги беше застрелял. Зад тях на стълбището се появи трети, който стискаше револвер в ръка. Оръжието изгърмя веднага.

Ласитър стреля в същия миг. Двата изстрела прозвучаха като един. Непознатият се свлече на място, сякаш краката му бяха отрязани. Прекатури се през глава по стълбите и остана да лежи проснат на земята.

Но и шерифът бе улучен в челото и лежеше мъртъв.

Ласитър изруга.

Присила изведнъж се появи зад него и го обхвана с ръце. Той се извърна и погледът му се плъзна покрай раменете й към единия от мъртвите. Беше русият мъж с четинестия мустак и белезите от шарка, същият, който искаше да го пребие с хората си в задната стая на кръчмата „Девилс“ и когото беше прогонил заедно с цялата шайка. Значи те бяха отвлекли Присила.

Ласитър я прегърна през рамо и я поведе със себе си. Ето, че сега тя бе в ръцете му. Двамата бързо тръгнаха по обратния път. Беше й трудно да го следва, но той повече я носеше, отколкото тя вървеше. В залата зад тях настана суматоха, но те бяха вече толкова далеч, че едва когато спряха, чуха виковете. Веднага продължиха, стигнаха до стълбите и бързо се заизкачваха нагоре.

Преди да напуснат шахтата, Ласитър се огледа напрегнато, но наоколо не се забелязваше жив човек. Откъм Майн стрийт се чу шум. Ласитър помогна на Присила да излезе и веднага я дръпна в сянката на мината.

— Казвам се Присила. Нямам представа…

— Познавам ви! Чух ви как пеете, мадам! Ще ви заведа до кръчмата, после трябва да съобщя в офиса, че шерифът лежи мъртъв там долу. Елате!

Искаше да тръгне, но тя го спря.

— Откъде знаехте къде ме крият мъжете?

— Не знаех абсолютно нищо! Шерифът ме помоли да го придружа. Искаше да спечели малко пари.

Тя го изгледа с разширени от изненада очи.

— Какво е имал предвид?

— Нямам представа! Елате! Да изчезваме оттук!

Двамата побягнаха. Той искаше да продължи по Майн стрийт, но жената го дръпна със себе си към кръчмата и се спря чак на задната врата.

— Не можете ли да премълчите в офиса, че и аз съм била там, и просто да кажете, че ви е взел със себе си, без да дава точни обяснения, и там, в мината, сте се натъкнали на тези мъже и е започнала престрелката?

— Бих могъл! — отговори той и лукаво се ухили. — Но само ако държите на това и ме помолите.

— Моля ви! — В очите й светнаха дяволити пламъчета. — Върнете се и ми съобщете какво е станало. На бара кажете само името си и че идвате при мен.

— Окей!

Не го изпрати с целувка, въпреки че за миг изглеждаше, че ще го направи. Вместо това го погали по лицето и тръгна.

Ласитър веднага се обърна.

— Присила! — чу изненадан мъжки глас в кръчмата.

Закрачи бързо към улицата. Разбира се, че щеше да се върне. Точно от такова запознанство имаше нужда.

Нямаше от кого повече да се страхува в тази къща. Единственият мъж от нейните хора, който го беше видял, сега бе мъртъв. Застреля го Анди Харингтън.

Трябва да навести и съдружника си. Какви ли очи щеше да направи, когато разбере кого бе освободил от лапите на похитителите.