Джек Слейд
Червенокосият дявол от Ларами (12)

12.

Ласитър се изправи и изтръска сламата от дрехите си. Дълго бе чакал, преди да слезе от тавана. Понеже не знаеше накъде да върви, остана да поспи малко в сеното.

Развиделяваше се.

По това време щеше да тръгне с Присила. С нея той имаше определена цел. Щяха да се отправят на север към Шеридан, където щеше да влезе във връзка с приятелите си и да й уреди място в някой от театрите по източното крайбрежие. Но сега нея я нямаше.

Всъщност мисията му в Ларами бе към своя край. Ако заловеше бандитите, които познаваше, все щеше да се намери някой от тях, който да изпее всичко само за да спаси кожата си.

Единствено заради Присила не искаше да изпълни добросъвестно служебните си задължения.

Жена като нея не трябваше да свършва на бесилото и той щеше да го предотврати. Поне така си мислеше.

Каква жена беше тя! Само щом си я представеше гола, целият се възпламеняваше.

Беше убеден, че Кимбало е този, който непрекъснато я примамваше. Това застаряващо копеле я привличаше не със своята мъжественост, а единствено с парите, с многото пари и луксозния живот, който й предлагаше. Затова и тя се поддаваше отново и отново.

От самото начало бе повел война срещу Кимбало, без да подозира за неговото съществуване или да го познава. Не беше Присила врагът му. Също и Джоел Уаксмен или Чарли Хамър. Не, единственият му враг се казваше Джеси Кимбало. Той беше планувал всички обири. Също и този в Елко. Бе се намесил истински едва в подготовката за нападението на Централната банка на Съюза на фермерите и железничарите в Шайен.

Ако успееше да залови кучия син и да го заведе при съдията в Шайен, с положителност щеше да е обезглавил бандата.

Тогава може би и Присила щеше да се опомни.

Тази мисъл му вдъхна надежда.

С пушката в ръка той излезе от обора и изчезна в полуздрача на утрото.

Наоколо не се виждаше никакъв човек.

Тръгна бавно към улицата, спря се на ъгъла и погледна към кръчмата „Девилс Плейграунд“. Там не се забелязваше движение. Вътре беше тъмно, но уличният фенер пред вратата пръскаше призрачна светлина.

Погледна на другата страна и отстъпи крачка назад. Двама мъже идваха по улицата към него и разговаряха оживено.

— … има задник като на кобила. Можеш карти да играеш отгоре! Такава е моята Лис! — каза единият.

Двамата се засмяха продължително.

— Но ти не играеш карти върху задника й, нали?

Запревиваха се от смях и минаха покрай Ласитър, без да го забележат.

— За всеки случай не и само това! — Ласитър не чу кой го изрече. Те отново се засмяха и той с две крачки се озова зад тях, повали единия на земята, а другият замръзна на мястото си като каменна статуя.

Хвана го за яката, дръпна го настрани и се спря под навеса на смесения магазин.

— Търся Кимбало! — рече Ласитър. — Само че не ми казвай къде мога да го намеря, а ме заведи или ще те убия!

— Ти си Ласитър, вярно ли е?

— Че кой друг!

— Всички се обзалагаха, че си напуснал града!

— Тогава са загубили!

— Но те още не знаят. Кимбало живее в къщата на кмета. Двамата не са братя, но майката на единия ги е отгледала заедно. Тогава още имаше индианци, които преследваха белите. Но това беше отдавна. Къщата на кмета се охранява от хората на Кимбало. Не вярвам, че бихме могли да се промъкнем толкова лесно.

Ласитър опъна един след друг спусъците на пушката. Металическият звън стресна мъжа. Той направи гримаса и присви едното си око.

— Никой не се охранява така, както Кимбало. Наистина! — каза с дрезгав глас. — Може би е по-лесно да измъкнеш президента от Белия дом във Вашингтон, отколкото да изведеш Кимбало от леглото му. Ти сам ще се увериш. Но после да не кажеш, че не съм те предупредил!

— Не се грижи за мене, мучачо! — отговори Ласитър. — По-добре ми покажи къщата на кмета!

Мъжът се размърда и той го последва. Вървяха по тротоара в сянката на навесите.

— Къде е Присила? — попита Ласитър, докато се оглеждаше наоколо.

— За последен път я видях при кмета. Но не мога да кажа дали е в къщата му. Предполагам…

Той замълча, защото отпред се появиха фигури от една странична уличка. Двамата спряха.

— Колко патрула обикалят наоколо? — попита шепнешком Ласитър.

— Четири или пет!

— И това е през цялата нощ?

— Непрекъснато, деня и нощта. Ти не си виждал ранчото му! Истински крепост, особено когато е там.

— Значи му е известно какво го чака, когато падне в ръцете на Немезида!

— Той не се страхува от жени!

— Пред Немезида треперят всички! — отговори Ласитър, който знаеше легендата за богинята на отмъщението и справедливостта.

Патрулът зави към Майн стрийт, огледаха се и един тръгна към гарата, а останалите продължиха по улицата.

Ласитър и мъжът отстъпиха назад до стената. Навесът, под който стояха, стигаше надолу до височината на очите, така че те се намираха в абсолютен мрак. Тримата се приближиха бързо, отправили поглед към кръчмата „Девилс Плейграунд“. Може би искаха да изпият там по едно уиски и се опитваха да разберат дали е още отворено. Те не забелязаха и мъжа на земята, когото бе повалил Ласитър.

Минаха нищо неподозиращи покрай тях, а Ласитър държеше дулото на двуцевката опряно в главата на мъжа, така че той не смееше и гък да каже.

Тримата бяха посрещнати радушно пред кръчмата „Девилс Плейграунд“, където още светеше. Барманът донесе на улицата бира и уиски.

За мъжете отсреща караулната служба беше приятна.

— Как се казваш, амиго? — попита Ласитър.

— Делейни! Грег Делейни!

— Ще си спестим много ядове, Грег, ако от самото начало изпълняваш всичко точно! — каза Ласитър и даде наставленията си. — Върви напред и се прикривай!

Грег Делейни тръгна, а Ласитър не се откъсваше от него със заредената двуцевна пушка, готова за стрелба. Бе получил своя „Паркър“ преди края на годината от Тексас и бе занесъл дългата двуцевка на ковач да я скъси с една педя, за да усили ефекта на разсейване на куршумите. Оръжието бе станало много удобно и можеше да се използва и като боздуган, когато свършеха патроните. Естествено, вече не бе удобна за големи разстояния. Противникът не трябваше да е отдалечен на повече от десет крачки, но нямаше нужда да е и по-близо. Отговаряше ли дистанцията, спокойно можеха да се извадят от строя четирима, в случай че се намираха достатъчно близо един до друг. С такава удобна за манипулиране пушка човек можеше да се мери и с най-добрия стрелец с револвер, стига да имаше смелост.

Започна да се развиделява, но още не бяха се чули първи петли.

Пресякоха Майн стрийт, минаха покрай гарата надясно, зад големия фар. На стотина ярда от линията Грег Делейни спря. Къщите започваха чак от другата страна.

— Сега накъде? — прошепна Ласитър. — Тук няма нищо!

— Зад линиите! — отговори също така тихо Грег. — Отсреща, точно първата къща. Тя е на кмета.

Ласитър присви очи и се вгледа в тази посока.

— Не виждам никаква стража!

— Те са съвсем до къщата. Забелязват се в последния момент. Вътре също се охранява. Никой не може да влезе или излезе незабелязано. Няма да успееш, Ласитър! Но аз те предупредих!

Мъжът от Бригада Седем замахна и го удари с железния приклад и Грег се свлече в безсъзнание на земята. Ласитър го хвана и го завлече в храсталака пред железопътната станция. Там остана скрит за известно време, като проучи с поглед не само терена пред къщата, но и навсякъде.

Наоколо цареше тишина.

Пробяга приведен през улицата, шмугна се между релсите под прикритието на един плет, продължи до гърба на къщата, там запълзя на четири крака и се вмъкна в храсталака. Излезе точно зад къщата на кмета. Зад пояса от храсти се простираше тесен коларски път успоредно на железопътните линии. Ласитър пресече този път и се приближи към задната стена на плевнята, в имението на кмета. Наблизо се забелязваше навес, под чийто покрив стояха каруци, между които и излязъл от употреба пощенски файтон. Ласитър погледна вътре, тъй като беше убеден, че стражата е там, защото файтонът беше идеално място за караул.

И наистина, там седеше мъж и спеше!

Ласитър повдигна кобура му от земята, мушна през прозореца пушката си от обратната страна и удари. Мъжът се простря безпомощен в ъгъла.

Ласитър продължи предпазливо нататък и се спря до подпорния стълб на покрива. Намираше се точно зад къщата, на един хвърлей разстояние. До стената растяха три високи дървета, които стигаха до покрива. Беше ги забелязал още от мястото, където повали Грег Делейни. Избра дървото откъм фронтона, защото бе най-близо до къщата. От него можеше да се прехвърли направо на балкона. Но целта му беше покривът.

Изчака, докато се увери, че не е пропуснал друг пост, запълзя на четири крака и се шмугна през високата трева до тъмната сянка на дървото. Окачи пушката си на колана и се изкатери нагоре.

Покривът бе покрит с дървени шинди. Веднага откри място, където пироните бяха ръждясали. Измести дъските и скочи на тавана. Наоколо се забелязваха всевъзможни вехтории. Знаеше, че тук трябва да се движи особено внимателно, за да не събуди хората, които спяха долу.

Малка стълбичка извеждаше на горния етаж.

Ласитър предположи, че спалнята на Кимбало се намира тук. Човек, охраняван толкова стриктно, едва ли щеше да спи на първия етаж, където враговете му можеха да влязат през многобройните прозорци.

Преброи седем врати. Приближи се към първата, натисна бравата и веднага я пусна. Беше заключено. Значи някой спеше вътре. Отвори без усилие вратата с малкия си джобен нож, при това, без да издаде шум, и влезе вътре. В средата на стаята имаше легло, на което лежеше някой.

Ласитър се промъкна на пръсти и незабавно се върна, когато разбра, че това е жена, и то доста млада.

Неволно си помисли за Присила. Дали не беше се преместила при Кимбало?

Следващата врата не беше заключена. Вътре имаше голяма маса и столове. Затвори я веднага. Навън бе станало почти светло. В къщата цареше полумрак.

Когато хвана следващата брава, изтръпна. Долу изведнъж се чуха гласове. В голямата всекидневна на първия етаж разговаряха мъже. Те спореха възбудено. Дали не го бяха разкрили?

Изчака, докато отново стана тихо. И тази врата беше заключена. Светкавично извади малкия си нож и я отвори.

В стаята видя двойно легло. Кимбало и Присила — бе първата му мисъл!

Промъкна се отново на пръсти. Не беше Кимбало, а жената бе много по-възрастна от Присила. Върна се веднага обратно и продължи към следващата стая. Когато и този път си отвори с помощта на ножа, се закова на прага и повдигна пушката.

Кимбало ли бе ранобуден, или някакъв шум го бе събудил? А може би бе надушил опасността и се бе събудил, защото той седеше в леглото и гледаше към вратата.

Беше сам!

Този факт бе ужасно успокоителен!

Ласитър затвори вратата зад себе си и се приближи към леглото. Джеси Кимбало гледаше така, сякаш виждаше призрак.

Мъжът от Бригада Седем опря пушката в гърдите му.

— Вие сте наред! Облечете се!

— Ласитър? — Възклицанието му бе по-скоро въпрос.

— Да, че кой друг?

— И какво ще правите?

Ласитър се засмя.

— Човече, загазили сте я! Доставяте ми удоволствие! И ако журналистите го намират толкова смешно, колкото и аз, то утре ще бъде публикувано във всички вестници! С това искам да ви кажа, че ви подбирам и ви завеждам в Шайен, но само ако Тим Тейлър е все още шериф там. Иначе ще вървим по-нататък, до следващия шериф!

— Ще ви предложа нещо друго, Ласитър!

— Не искам да слушам!

— Ще ми кажете колко искате и аз ще ви платя!

— Съжалявам! — поклати глава Ласитър. — Аз съм от малкото хора, които не се интересуват от пари, за всеки случай не и от много. Имам, колкото са ми нужни, и винаги половин долар отгоре.

— Говорите глупости, Ласитър! Сто хиляди долара! Броя ви сто хиляди долара, ако си подвиете опашката и се разкарате. Дори не подозирате колко много пари са това. С тях можете да си купите влака навънка.

— И какво ще правя с него? Ще карам локомотива? Предпочитам конете.

— Не знаете какво говорите! Но да направим друго. Ще ви дам двеста хиляди долара.

— Заграбени от Елко!

Кимбало го гледаше втренчено.

— Не сте вие този, който ще ни държи сметка! Не и вие, Ласитър!

— Облечете се или ще стрелям в гащите ви през нощницата!

Джеси Кимбало стана от леглото и бързо се облече. Ченето му стоеше във водна чаша до прозореца. Ласитър извърна за момент поглед, когато той започна да го слага.

— С вас не може да се преговаря, така ли? — попита бандитът, когато тръгнаха към вратата.

— Не!

Погледът му изведнъж сякаш пламна. Кимбало понечи да каже нещо, но на вратата се почука.

И двамата погледнаха към прясно лакираната врата.

— Сър, трябва да ви съобщя, че Ласитър е в имението ви! — чу се от коридора. — Отворете, сър! Водя ви четирима, които ще осигурят личната ви охрана.

Кимбало погледна към Ласитър.

Почука се още веднъж.

— Сър, чувате ли ме?

— Чувам те, Рони! — отговори Кимбало с дрезгав глас, без да сваля очи от Ласитър. — Той е вече тук, при мене!

Мъжът от Бригада Седем опря дулото в бузата му и отвори вратата.

Навън стояха петима мъже, сред които и Грег Делейни. Този човек, изглежда, имаше череп от желязо, щом толкова бързо бе успял да се съвземе.

— Очистете ни пътя! — извика Ласитър и удари по вратата. — Или ще го убия!