Джек Слейд
Червенокосият дявол от Ларами (11)

11.

Пощенски файтон се приближаваше с бясна скорост. Идваше от Каспър и отиваше към Роулинс. Кочияшите имаха навика да се надпреварват с влака през Ларами и Шайен. Само по-младите от тях бяха разбрали, че подобно съревнование никога не можеше да бъде спечелено. Възрастните обаче не искаха да повярват, че времето им си отиваше, затова при всяко пътуване пришпорваха конете до последен дъх.

Ласитър излезе от дълбоката сянка на дърветата и махна с ръка. Кочияшът го забеляза и веднага дръпна юздите.

С ръце в джобовете Ласитър закрачи към колата. Огледа се още веднъж. Наоколо не се забелязваше жив човек. Предоставяше му се възможност да се качи във файтона незабелязано и също така незабелязано да влезе в Ларами.

Кочияшът обузда конете и му махна с ръка да седне при него. Явно търсеше компания. Но Ласитър не искаше да се вижда и се запъти към вратата. В купето седяха само двама пътници.

Но този път не бе предвидил събитията.

Трябваше да застреля съдия-изпълнителя и хората му и тогава наистина щеше да има възможност да се махне незабелязано от кантона. А сега всички бяха наклякали вътре. Ударът го свари неподготвен. Мъжете наскачаха от каруцата и се втурнаха към него. Четирима излязоха откъм неговата страна, а още четирима се смъкнаха от другата и заобиколиха купето. Двама от тях се бяха снишили зад камарата кошници и куфари на покрива и сега бързо се изправиха и скочиха отгоре му. И тримата паднаха на земята и вкопчени един в друг се изтърколиха в пресъхналия крайпътен ров. Преди Ласитър да бе успял да се отърве от тях, дойдоха останалите. Не бе в състояние да се справи с превъзходството им. Обърнаха го по корем, извиха ръцете му отзад и му сложиха белезници. Той започна да рита с крака, но те направо го премазаха с тежестта си и на него не му остана нищо друго, освен да се примири със съдбата си.

След като го обезвредиха, се чу изсвирване и мъжете го оставиха и отстъпиха назад. Конски тропот приближаваше насам.

Един от бандитите пресрещна конниците и извика високо:

— Хванахме го! Хванахме го!

Ездачите спряха, но не слязоха. Настана суматоха. Мъжете хванаха Ласитър за ръцете и краката и го метнаха в пощенската кола. Той се стовари на пода между тапицираните седалки. Бандитите затръшнаха вратата. От другата страна се качи Присила и седна, файтонът веднага потегли, придружаван от групата конници.

— Бой е мъртъв и ти се размина на косъм от смъртта, а пак се върна при тях! — каза той. — Вече знам — не можеш да се разделиш с мисълта за тридесетте милиона. Но от това нищо няма да излезе! Повярвай ми!

— Трябва да ми бъдеш благодарен, че си още жив, Ласитър! Следователно ми дължиш нещо — отвърна тя с рязък тон и сериозно изражение.

— Тогава кажи си цената!

— Искам да знам кого си информирал за предстоящия обир на Централната банка на фермерите и железничарите в Шайен!

— Как си представяте вие тази работа? — засмя се той. — Милионите няма да пристигнат в пощенски чували на магарешка каруца, върху която седи само кочияшът и ръга с пръчка добичето.

— Отговори на въпроса ми, Ласитър!

— Шерифът на Шайен не е аматьор!

— Шерифът на Шайен е човек на Брус Гоусет, така както ние си имаме наш човек в Ларами!

Дори и така да беше! Това не го притесняваше особено. Беше предал телеграмата до всички спирки и вярваше, че телеграфистът в Шайен няма да информира само шерифа, а и щатското съдия-изпълнителско бюро и самия съдия. Освен това от всички спирки по пътя сигурно щяха да пристигнат запитвания. Не! Беше спокоен. Телеграмата му щеше да предизвика голяма суматоха. Бандитите нямаха никакви шансове. Централната банка в Шайен сигурно вече се бе превърнала в крепост.

Трябваше ли да й каже всичко това? Животът му бе в опасност. Не се и съмняваше, че досега отдавна щеше да е мъртъв, ако не се бе намесила Присила. Но с какво можеше да събуди интереса им, за да не го очистят през следващите минути?

За нищо не се сещаше.

Тя се смъкна от седалката и клекна до главата му.

— Надявам се, че досега не си успял да информираш никого. Кажи! Не си говорил с шерифа в Шайен, нали? Иначе Брус Гоусет щеше да знае!

Ако потвърдеше предположенията й, само щеше да ускори смъртната си присъда. Но ако признаеше, че е уведомил по телеграфа всички спирки, пак щяха да го очистят, само че за отмъщение.

Присила се подпря с ръка на рамото му.

— До Ларами искам отговор!

— Каквото и да кажа, залагам главата си!

— Ако ми отговориш честно, ще останеш жив. Ще те пусна и върви, където щеш. Но не сега.

— Когато приберете милионите ли?

— Да!

— Кой ми гарантира това? Ти ли?

— Да!

Ласитър се засмя.

— Негодниците стреляха по тебе!

— Онези вече не са между нас!

— Джеси Кимбало?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Да!

— Тогава внимавай да не ви издадат!

— Мъртвите не могат да говорят!

Ласитър бе потресен от този отговор. Подобна постъпка имаше своята логика.

— Ще ми кажеш ли истината? — попита отново жената.

— Ако ми дадеш честна дума.

— Имаш я!

— Не успях да информирам никого!

Тя го изгледа спокойно.

— Лъжеш, Ласитър!

— Помисли! — настоя той, като изхождаше от това, че мъжете, изненадали го на кантона, не са разпознали телеграфния апарат, а дори и да бяха, на никого нямаше да му мине през главата, че Ласитър може да борави с него.

Присила го гледаше замислена.

— Прав си! Къде ли би могъл да изпееш нещо?

— Горе на скалите! — ухили се той. — Но там нямаше никой, а Анди Харингтън и хората му вече знаеха. Не е ли по-интересно откъде?

— Обичах те!

— Аз още те обичам!

Червенокосата красавица му отправи поглед, който накара кожата му да настръхне, после се изправи и махна през прозореца, файтонът спря, конниците също. Присила слезе и колата продължи, този път по-бързо. Конете галопираха и Ласитър се тръскаше като чувал с картофи.

Не можеше да се освободи от белезниците, затова горещо се молеше да го оставят жив поне докато се появи някаква възможност да избяга.

Зад гърба му лежаха напрегнати дни и умората го надви. Заспа и когато се събуди, файтонът беше спрял. Навън се бе стъмнило. Светеха фенери и той разбра, че се намира в Ларами зад кръчмата „Девилс Плейграунд“. Някакъв мъж влезе при него и му развърза краката. Беше Джоел Уаксмен, градският съдия-изпълнител.

— Ела, Присила иска да те види! Пооправи се малко!

Помогна му да се изправи на крака и го поведе през двора към къщата.

— А белезниците? — попита Ласитър.

— Тя лично ще ти ги свали! — отговори съдия-изпълнителят.

В стаята на Присила светеше. Ласитър се изкачи сам по стълбите. Джоел остана в коридора.

Едрият мъж влезе вътре и се спря.

Посрещна го възрастен изискан господин и го изгледа от главата до петите. Държеше в ръка черен лакиран бастун с украсена със злато дръжка от слонова кост.

— Скъпа, твоят любим е вече тук! — извика с дрезгав глас.

Значи този беше Джеси Кимбало!

Ласитър се изненада, че е толкова стар. Защо този кучи син не мислеше за почивката си както много други хора на неговата възраст, а въртеше подобен занаят? Но кой ли можеше да му отговори.

Присила беше в спалнята. Тя извика нещо.

— Оставям на вас тази нива, момко! — каза възрастният мъж с дрезгавия си глас. — Но само тази! Не ме бъркайте втори път, защото лошо ви се пише.

Засмя се, потупа Ласитър с бастунчето си по рамото и тръгна към вратата.

Мъжът от Бригада Седем го проследи озадачен. Не можа да го разбере напълно. Когато се обърна, Присила излизаше от спалнята. Беше се преоблякла. Сигурно щеше да слиза в кръчмата, за да изпълни номера си. Поне така личеше по вида й. Тя се усмихна дяволито.

— Отново спасих живота ти! Но този път цената е висока. Току-що заложих главата си за тебе. — Приближи се към него, извъртя го и свали белезниците. — Какво ще правиш сега? — попита, когато захвърли небрежно стоманените окови върху масата. — Ще напуснеш града и ще хукнеш към първия шериф, който не е наш човек? Но имай предвид, че все едно подписваш смъртната ми присъда и твоята също!

Тя го прегърна, повдигна брадичка и му се усмихна влюбено.

— Но това е изнудване! — възмути се той.

Присила сви рамене. Очите й се замъглиха и тя ги затвори. Добре му беше познат този поглед. Притисна се плътно към него, той я целуна и веднага усети езика й в устата си.

Бяха само на крачка от стената. Облегна се, тя веднага се отдръпна и той й свали панталонките. Подхвана я здраво за задника и я повдигна. Присила се овеси на шията му, сви крака в коленете и се отпусна върху него. Остана да се люлее само на ръцете му. Мушна зачервеното си лице между врата и рамото му, докато накрай краката престанаха да й се подчиняват, защото в този миг я връхлетя бурният прилив на освобождаването. Ласитър я притисна толкова силно върху тялото си, че усети вълните на екстаза й.

Каква жена беше Присила!

Биха изминали само десет минути, но тя трябваше да върви в кръчмата за поредния си номер.

— Чакай ме тук! — подвикна му от вратата и се усмихна щастлива. — Ще се върна веднага.

Веднага! Естествено, преувеличаваше. „Покажете крачетата си, покажете обувчиците си…“ Тази безкрайна песен!

Появи се едва след час, разгорещена от напрежението върху сцената, но щастлива и опиянена от овациите, които бяха предназначени за нея и продължаваха да тресат къщата. Кръчмата беше толкова пълна, че човек не можеше да си опре краката в земята, искаше ли да застане в първите редици.

Шумотевицата, която предизвикваха гостите, нахлу през вратата, когато Присила влезе в стаята. Ласитър стана и се запъти към нея. Тя възкликна радостно и се овеси на врата му. Той я притисна към себе си и я целуна по косата. Беше сигурен, че тази жена ще си пробие път в театрите на Вашингтон и Бостън.

— Нямаш представа колко съм щастлива и колко те обичам, скъпи! — каза тя, прегърна го и го целуна. — Ние ще бъдем винаги заедно, нали?

Не можа да й отговори, защото вратата се разтвори със замах и вътре нахлу задъхан и развълнуван някакъв мъж. Присила се обърна уплашена и същевременно раздразнена.

Казваше се Лий и беше от хората на Чарли Хамър.

— Трябва да изчезвате! — изрече запъхтяно той. От бързане бе изкачил стъпалата по две, при това на неговата възраст! — Уаксмен е разбрал, че Ласитър е алармирал по телеграфа всички спирки! Кимбало беснее, Прис, и ще си изпълни заканата. Той те предупреди. За бога, не стойте така! — Възрастният човек едва се държеше на краката си. — Събирайте си багажа и да ви няма, Прис! Утре ще занеса някои твои неща на Дел. А сега изчезвайте! Имате късмет, че долу сме само трима, а знаеш какъв страхливец е Кимбало! Изпрати Франк и Нейл да извикат останалите. Всичките са оттатък при Джеф и няма да се приготвят толкова бързо. Сега изчезвам, а вие нито сте ме чували, нито сте ме виждали.

Той се обърна, излезе от стаята и съвсем тихо затвори вратата. Присила протегна ръка към него и понечи да го догони, но се опомни и погледна Ласитър. „Боже господи, само преди миг бяхме толкова щастливи!“ — мислеше си той, а сега красивите й черти издаваха панически ужас.

Искаше да каже нещо, но вратата отново се отвори и старецът протегна вътре шията си.

— Паричките ни, цялата работа с тридесетте милиона отиде по дяволите — каза той и посочи Ласитър. — Заради този там! Кимбало не е на себе си. Чува се чак тука.

Но преди да отвърнат нещо, той отново изчезна. Чуха го да бяга надолу по стълбите.

— Защо го направи? — попита Присила с разплакан глас и треперещи устни. — Нали ми обеща, че никъде няма да мърдаш?

— Изпратих съобщението тази сутрин от кантона!

Присила всеки момент щеше да изпадне в паника.

— Бързо, облечи си нещо! — обърна се към нея Ласитър и посочи към прозрачната й рокля. — Имаш ли да ми дадеш револвер или някакво друго оръжие?

Тя го гледаше като подплашена сърна и трепереше с цялото си тяло. Накрая се обърна и хукна към спалнята.

Ласитър отиде към вратата, открехна я и се ослуша. От кръчмата се носеше глухо бучене.

По стълбите беше тихо и тъмно. Лин бе изгасил всички лампи.

Затвори вратата и се върна. Присила излезе от спалнята. Беше навлякла костюма си за езда и обула груби обувки. Носеше револвер и две кутии с муниции. Ласитър прибра оръжието и мушна мунициите в джоба си.

— Къде? — попита го тя, когато тръгна към вратата.

Първо трябваше да напуснат къщата. Той духна лампите, преди да отвори вратата, и се шмугна заедно с Присила в тъмнината. Все още никой не се забелязваше. Побягнаха надолу по стълбите и минаха през задната врата. Първо излезе той, за да провери дали къщата не е вече обградена, но не видя никого. Дръпна Присила през прага и в същия миг вратата на кръчмата рязко се разтвори и няколко мъже стремглаво излязоха навън.

Двамата веднага побягнаха. Не беше сигурен, че не са го забелязали. Влязоха в съседния двор и две къщи по-нататък прекосиха Майн стрийт и тръгнаха към хотела. При кръчмата „Девилс Плейграунд“ се виждаха неясни фигури. Нищо друго не можеше да се различи.

Минаха през входа навътре в двора на хотела. Не искаше да го забележат. Целта беше да напусне незабелязано с Присила града. Свиха към обора, отвориха вратата и се скриха в мрака. Личните му вещи и седлото бяха горе в стаята.

— Ще ме изчакаш тук, докато се върна — обясни той. — Ще донеса багажа си от стаята и тръгваме. Ще се забавя само няколко минути. Ако дойде някой, скрий се до стената!

— За бога, не ме оставяй сама! — въздъхна ужасена Присила.

— Долепи се до стената и не мърдай! Бързо ще се върна. После ще оседлаем коня ми и тръгваме.

Целуна я по челото, измъкна се от обора, прекоси на пръсти двора, влезе в хотела през задната врата и стигна до стаята си, без да бъде забелязан от никого. Драсна кибритена клечка и запали лампата. Събра набързо вещите си и остави една банкнота на масата. Радваше се, че отново имаше своя „Паркър“. Напълни го и го взе в едната ръка. Метна тежката торба на рамо и се върна по обратния път в обора. И този път успя да мине незабелязано.

— Е, дълго ли чака? — прошепна, когато влезе и тръгна към коня си. Но по средата спря, защото не получи отговор. — Прис! Аз съм. Покажи се!

Никой не се помръдна. Той остави торбата на земята, върна се до вратата, запали кибритена клечка, след което веднага я хвърли и я стъпка.

Присила я нямаше! Взе пушката в лявата ръка, а с дясната измъкна револвера. Остана така известно време, докато се реши да отвори вратата.

Присила не беше отвлечена. Можеше единствено да се е върнала по собствено желание.

Ласитър изруга! Тази обезумяла жена продължаваше да се колебае между него и проклетите милиони. Поне така му изглеждаше.

Не можеше ли да разбере, че тази игра предварително беше загубена?

Понечи да се върне и да оседлае коня си, но се сепна и замръзна на място. Чу се шум и в следващия момент вратата на хотела излетя и от широкия осветен коридор побягнаха навън хора. Откъм улицата също дойдоха мъже и се спуснаха към обора.

Ласитър разбра, че не може да се измъкне. Той отстъпи бързо назад и се върна. Дори и да се справеше с първата група мъже, в обора беше като в капан, ако започнеше да се отбранява.

Изтича до торбата, запрати я до стената в сламата, хвана се за една подпорна греда и се метна на тавана. Още не беше намерил сигурно място, когато вратата се разтвори и вътре заприиждаха мъже. Те запалиха клечки и започнаха да оглеждат всички ъгли, преобърнаха купа сено и мушкаха с вилите, които намериха. Ласитър не смееше да диша, лежеше изпънат върху гредите, държеше пушката и револвера заредени и се мъчеше да не мисли за болката в левия крак, който бе подпрял само върху една странична летва.

Възбудата на мъжете бързо отстъпи място на разочарованието. Когато излязоха от обора, на Ласитър му се стори, че чу гласа на Присила.

Тази мръсница, изглежда, го беше предала, с което отново бе откупила мястото си в бандата.

Тридесет милиона! А той си мислеше, че беше избил от главата й тази налудничава идея.