Метаданни
Данни
- Серия
- Ласитър
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der rote Teufel von Laramie, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Деляна Чемширова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- vens(2013)
- Корекция
- tanja_sp(2013)
- Допълнителна корекция
- ganinka(2014)
- Форматиране
- hrUssI(2014)
Издание:
Джек Слейд. Червенокосият дявол от Ларами
Немска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994
Редактор Мая Арсенова
Коректор Юлия Бързакова
ISBN: 954-170-068-3
История
- —Добавяне
1.
Още от самото начало Ласитър бе убеден, че е попаднал на вярна следа. Скочи от коня и се приближи към загасналото огнище. Полуовъглена торба с писма говореше достатъчно красноречиво за случилото се. Това беше пощата от нападнатия влак. Бандитите бяха отворили всички писма и пакети, търсейки пари и ценни предмети, и после бяха изгорили всичко ненужно. Само трима от разбойниците бяха лагерували тук. Явно тактиката им беше след успешно нападение да се разделят на малки групи и да се пръснат на всички посоки, за да объркат преследвачите си.
Ласитър се усмихна злобно. Тримата щяха да му паднат в ръцете. Ако през деня успееше да ги догони и да ги спипа на някое удобно място, с бандата бе свършено. Престъпниците бяха плячкосали два милиона в злато и пари. Торбата с пощата, която тримата бяха домъкнали дотук, бе само малка прибавка към останалото.
Два милиона! Това бе сума, която би завъртяла главата на всеки обикновен човечец. Кой можеше да си представи толкова много пари на куп! Ласитър нямаше намерение да се бави дълго тук. Обърна отново коня си и понечи да го яхне, но в този момент зад гърба му нещо изшумоля. Той замръзна на място и изви бавно глава. На десет крачки зад него стоеше набит, едър, около четиридесетгодишен мъж. Ласитър изруга ядно наум. Предния ден си бе позволил да се приближи твърде много до тях. Бе се държал като истински аматьор. Набитият не беше сам. И тримата го бяха издебнали. Другите двама излязоха иззад скалата вдясно от него с насочени револвери. Ухилиха се широко и злобно.
— Проклет копой! — изсъска ехидно едрият бандит. — Какво ще кажеш сега? Мислеше, че си ни пипнал, но стана точно обратното.
Погледът на Ласитър се плъзна по лицата им. Тия негодници нямаше да се церемонят с него. Знаеха много добре, че с бандата е свършено, ако ги заловеше, и в тях бе заговорил дивият инстинкт за самосъхранение. Този път бяха взели голяма плячка. Ако се оставеха да ги спипат, това нямаше да е само краят на бандата, а щяха да загубят и плячката. Бяха трима и знаеха, че преследвачът им е сам. Оставаше им само едно: да натиснат спусъка, без много да му мислят. Револверите им просветнаха и изгърмяха, без някой да бе дал заповед за стрелба. Изстрелите прозвучаха почти като един и Ласитър всъщност трябваше да е мъртъв, улучен от три патрона едновременно. Но той бе предугадил частицата от оная секунда, в която те щяха да стрелят.
Със скок като истинска пантера той се хвърли настрани и посегна към пушката, която висеше на една от гайките вляво от кобура с револвера. Нямаше нужда да откача едрокалибрената двуцевка, а само трябваше да я повдигне. Там, където стоеше допреди малко, профучаха куршумите и се стрелнаха зад огнището в гъстия храсталак, който цяла нощ бе предпазвал разбойниците от вятъра. И трите патрона не улучиха, защото Ласитър не беше вече на мястото, където току-що бе стоял. Мина само миг. Сега бе негов ред. Нямаше да им даде втора възможност.
Дръпна двата спусъка. Разнесе се гръм, подобен на тътен. От дулата проблеснаха пламъци, светъл дим се разнесе бързо из въздуха. Куршумите изсвистяха и повалиха двамата мъже обратно в скалите, откъдето така ненадейно се бяха появили.
Със скок Ласитър се изправи на крака, отвори пушката и изтръска на земята празните гилзи, които бяха толкова горещи, че продължиха да димят в тревата. Мушна два нови патрона, затвори оръжието и пристъпи към бандитите. Само едрият мъж бе все още жив, с другите двама бе свършено. Но и на него не можеше вече да се помогне.
Ласитър коленичи до ранения и попита:
— Кой си ти?
Мъжът лежеше със затворени очи. Широкото му лице бе плувнало в пот. Явно изпитваше силна болка. Ласитър прехапа долната си устна. Нямаше намерение да убива, но в ситуацията, в която го бяха поставили, те не можеха да очакват от него нещо друго.
Мъжът повдигна клепачите си и го погледна в лицето.
— Върви по дяволите! Всички вие вървете по дяволите! — произнесе през зъби и отново притвори очи. Главата му се килна настрани. Беше мъртъв. Дори през последните мигове от живота си бе изпитал единствено омраза.
Ласитър остави пушката и претърси джобовете му. Искаше да научи нещо повече за този човек. Намери обаче единствено пари, два пръстена, скъпоценна брошка и шепа перли — все неща, отнети от пътниците или от пощенската торба. Върна всичко обратно. Не можа да идентифицира и другите двама. И в техните джобове имаше само плячкосани скъпоценности, които не му бяха нужни. Премести труповете под издадена напред скала и ги затрупа с камъни. Беше им благодарен единствено, че го нападнаха на място, където имаше достатъчно камъни. Въпреки това работата му костваше доста усилие. Накрая изпразни барута на няколко патрона и го запали върху гроба, за да предпази телата от лешоядите. Нареди седлата, шапките и кобурите им като надгробна плоча за онези, които минеха оттук и познаеха по тях собствениците им.
Пусна и конете им на свобода. С нищо не искаше да се издаде по чии следи беше тръгнал.
Не го задоволяваше развитието на събитията. Имаше намерение да преследва мъжете до крайната цел, с надеждата да открие цялата банда и да сложи край на машинациите на задкулисните й вдъхновители.
Досега разбойниците бяха нападали влакове в Ларами, Синклер, Роулинс и Крестън, но никога не бяха плячкосвали повече от четиридесет до осемдесет хиляди долара. Този път бяха решили да превземат влака още в Елко, Невада, и бяха успели. С калифорнийското злато ставаха над два милиона.
Близко беше до ума, че след подобен удар бандата ще се пръсне и никога повече няма да се събере.
Но къде оставаше справедливото възмездие?
Не! Разбойниците трябваше да бъдат заловени и наказани за назидание на другите, дръзнали да последват примера им.
Ласитър бе изпратен от Бригада Седем по следите им, за чест и слава на бригадата, разбира се. Бе стигнал почти до целта, преследвайки тримата бандити, и беше сигурен, че ги е спипал. Но те откриха огън и трябваше да ги убие, за да спаси кожата си.
Щяха ли някога да го разберат момчетата и шефовете във Вашингтон? Съмняваше се.
Хората от Бригада Седем бяха разбрали, че леговището им е в Ларами. Главната им квартира по всяка вероятност се помещаваше в доста съмнителната кръчма на име „Девилс Плейграунд“, притежание на жена, и то на изключително красива, певица и танцьорка, която излизаше на сцената в своята кръчма в късните часове и разхвърляше дамските си атрибути из залата, за да достави удоволствие на гостите.
Такава беше информацията от Бригада Седем.
Ласитър бе напрегнат.
Все още не беше стигнал Ларами. Пътят на тримата явно водеше натам, но следата беше прекъсната.
Ласитър се огледа с надеждата да се натъкне отново на хора от бандата. Усилията му бяха напразни. Намираше се недалеч от Флагстаф. Слезе от коня с намерението да си направи бивак тук. Не искаше да влезе в града през нощта. Започна да стъква огън.
Смрачаваше се. Изведнъж се чу конски тропот. Ласитър посегна към револвера и се изправи.
Към него се приближаваше самотен ездач, който вдигна ръка и извика:
— Здравей, мучачо! Ще се намери ли място и за мен край огъня?
Това беше въпрос, на който никога не се отговаряше, във всеки случай не и с олово.
Конникът се приближи в тръс, спря и скочи от седлото.
— Аз съм Анди Харингтън! — представи се мъжът и се ухили широко.
Беше висок, снажен човек, около четиридесетте. Лицето му бе гладко обръснато. Ласитър го взе за някой от последните следотърсачи.
Поне на такъв му приличаше. Беше изключително симпатичен, но в момента, когато му подаде ръка за поздрав и той я стисна, с другата светкавично извади револвера си и го насочи към Ласитър.
— Аз съм…
— Знам кой си, Ласитър! — кача мъжът и се ухили. — Не обичам да ми се месят в работата. Трябваше веднага да стрелям. По дяволите, защо не го сторих!
Ласитър се усмихна.
Анди Харингтън го пусна и прибра обратно револвера.
— Нямаше късмет с тези тримата. Затова и не ти натрих носа — засмя се той. — Любопитството ти нарасна, нали? Почакай малко! Ще оседлая коня и ще говорим.
Ласитър го проследи с поглед.
— Глътка уиски? — попита едрият мъж, докато поеше коня от шапката си, и преди да беше получил отговор, му подхвърли бутилката. — Вървеше по следите на Крис Сингър и двамата му помощници! — продължи, когато седна до него. — Дребни риби! Но те щяха да подминат Ларами. Негодниците имаха нареждане да яздят до околностите на Шайен и от там да доведат нови коне. Никой не знае, че при нападението в Елко изгубиха не само част от своите хора, но и значително количество коне. Затова им беше трудно да се пръснат и цялата банда бе обхваната от паника. Ако шерифът на Елко не беше толкова глупав, можеше да ги спипа всичките. Но да забравим това! — Потри ръце, усмихвайки се лукаво. — Той не успя да ги хване, затова ние сме тук. Имаш ли представа какво е долу-горе възнаграждението? Обзалагам се, че не можеш да отгатнеш!
— Няма защо, ти ще ми кажеш!
— Десет процента! — Очите на Анди Харингтън светнаха. — Двеста хиляди долара! Как звучи само! Двеста хиляди! — Той извади провизиите си, покани Ласитър и започна да яде, без да отмества поглед от него. — Разнася се като фанфарен звън. Публикувано е във всички вестници и подтиква всевъзможни хора към действие. Това е цяло състояние, Ласитър! Да обединим силите си! Чувал ли си нещо за Шелис или за Мадънс? Всички са наоколо. Банда мародери, казвам ти, които пред нищо не се спират. — Погледна го въпросително и Ласитър поклати замислено глава. — Не прося — продължи Анди Харингтън. — Мога и сам, но тогава ти ще си мой конкурент и ще трябва да те застрелям.
Изведнъж вместо хляба в ръката му отново се появи револверът. Добре боравеше с него, трябваше да му се признае. Наистина, защо да не се съюзят? Поне в началото, помисли си Ласитър. Идваше време, когато щеше да има нужда от помощ. По всичко личеше, че този човек знае много повече за бандитите от него.
— Прибери желязото! Спечели.
Анди Харингтън се ухили, мушна револвера в кобура и му подаде лявата си ръка.
Този път Ласитър не я пое, а изчака, докато не протегна дясната си. Но проклетникът толкова бързо извади с лявата колта, че Ласитър въобще не можа да забележи откъде.
— Който подава ръка на Анди Харингтън, после трябва да си преброи пръстите — забеляза малко самохвално. — А който играе с Анди Харингтън покер, по-добре да вземе дявола за партньор. Но осмели ли се някой да се бие с мен, си изпросва куршума, без дори да е разбрал откъде ще му дойде.
Анди се засмя, прибра втория „Колт“ под якето си, облегна се назад и продължи да яде.
— Тримата, които застрелях тази сутрин, бяха…
— Крис Сингър и приятелите му! — кача Анди, дъвчейки.
— Кого другиго познаваш от тях?
При този въпрос едрият мъж се засмя.
— Мислех, че сме партньори! — направи се на обиден Ласитър.
Лицето на Анди замръзна. Той погледна сериозно събеседника си.
— Имената не са от значение! Разбираш ли?
Ласитър кимна.
— За мен, и въобще за нас, не е важно кой на кого оседлава коня и чисти обувките. Ще спечелим двеста хиляди, ако заведем само шефа им в Елко, а копелето трябва да признае, че наистина е шефът. Но в това не виждам никакви проблеми. Ако го пипнем, ще проговори веднага, но най-напред трябва да го хванем.
— Кой може да е той? Имаш ли някаква представа?
— Онази мръсница! — заяви убедено Анди Харингтън. — Кой друг? Само трябва да го докажем.
— Присила ли?
Едрият мъж кимна отривисто.
— Точно за нея става дума.
— Тя е собственичката на кръчмата в Ларами.
— „Девилс Плейграунд“! — Анди Харингтън се засмя. — Говорят, че допуска до себе си и дявола. Затова човек трябва да внимава. Който влиза в леглото й, не е лошо да знае, че може да го срещне там.
И двамата се засмяха. Ласитър не отдаваше значение на подобни преувеличения. Лицето на Анди отново се скова.
— Наистина, Ласитър, тя е шефът, кой друг. Мъжете играят по нейната свирка, дори и да не изглежда така отстрани.
— Доказано ли е, или са само празни приказки?
Харингтън се засмя.
— Ако имаше сигурни доказателства за нея, отдавна щеше да лежи в затвора!
— Как мислиш да се добереш до нея?
— Толкова е просто! Ще я спипаме двамата и ще я притиснем така, че въздух да не й остане. Тогава ще проговори и всичко ще си признае. В края на краищата, тя е жена. Но е като змия. И е голяма развратница! Не бива да се поддаваме. Ако някой от нас не й устои, тогава…
— Мен не ме слагай в това число — прекъсна го грубо Ласитър.
— Аз искам обещаните двеста хиляди долара! — заяви Анди. — Жени има под път и над път. И от нейната класа. Всеки, който ме познава, знае, че мисля така.
Ласитър се ухили.
— Неуязвим ли си? — поинтересува се Харингтън.
— Със сигурност!
— Значи, ако нямаме неприятни изненади в това отношение, парите са ни в кърпа вързани! — забеляза двусмислено той, засмя се и посегна към бутилката с уиски. Пи продължително.
— Добре го каза това за обещаните двеста хиляди долара. И аз ги предпочитам — каза Ласитър.
— Мъжете около нея са Виктор Марсуел и Хенри Уорън — продължи Анди. — И двамата са костеливи орехи. Можеш да ги разкъсаш на парчета и пак няма да проговорят. Не! Достатъчно дълго мислих, Ласитър, повярвай ми! Ще стигнем най-лесно до целта само ако хванем Присила и я притиснем. Ти на какво мнение си?
— Щом така казваш…
Анди Харингтън кимна доволен.
— Къде искаш да я пипнем? На сцената ли? Мога да си представя само колко хора я пазят, особено след успешния удар в Елко!
— За това ще говорим утре, Ласитър! Днешният ден беше дълъг. Изморих се, докато те настигна — прозя се шумно Харинггън и се излегна.
Мъжът от Бригада Седем дълго мисли дали можеше да разчита на този човек, но той, изглежда, познаваше доста от бандитите, а Ласитър знаеше толкова малко за тях.
Анди Харингтън! Напрегна паметта си. Беше чувал някъде това име. Не можа да си спомни и заспа с тази мисъл.