Сандра Браун
Превратности (9)

Глава осма

— Госпожо Бъкланд?

— Да?

Гласът беше толкова слаб, че Скай едва го чу на клетъчния си телефон. Той затисна другото си ухо.

— Сали Бъкланд?

— Да. Това е… Аз съм Сали Бъкланд.

— Казвам се Скай Ниланд. Помощник-шериф в окръг Мерит. — Когато тя не каза нищо, той продължи: — Имахме инцидент миналата нощ, в който са замесени някои хора, които познавате.

— Орън и Бери. Чух по новините.

Скай не беше изненадан, че Хюстънските медии бяха раздухали историята за стрелбата. Сигурно миналата нощ бяха станали дузина подобни инциденти, но Керълайн Кинг беше от големите играчи в Хюстънския бизнес за недвижими имоти, преди да се премести в Мерит. Името й беше известно. Той беше доволен от това. Заради новините милиони хора щяха да са информирани и да се оглеждат за Орън Старкс.

Той се увери от Бъкланд, че Старкс и Бери Малоун са й били колеги в „Делрей“ и че тя познава също простреляната жертва, Бен Лофланд.

— Казаха, че състоянието на Бери е сериозно.

— Преувеличили са — увери я Скай. — Ще се оправи.

В стаята влязоха двама полицаи, понесли пакети с бургери. Другите се нахвърлиха върху тях като глутница койоти. Скай закри телефона си с ръка и им извика да пазят тишина. Стомахът му изкурка, напомняйки му, че не е ял истинска храна цял ден.

Той се върна към прекъснатия телефонен разговор:

— Питах се дали можете да ми отговорите на няколко въпроса, госпожо Бъкланд.

— Не.

Безцеремонността й го слиса.

— Обещавам да не ви отнемам много време.

— Защо ми се обадихте?

— Защото провеждам разследване, а вие познавате трима от основните участници. Орън Старкс е отправял сериозни заплахи, а още е на свобода. Всичко, което ми кажете, бих оценил високо. — Тя не отговори толкова дълго, че се наложи Скай да я подтикне. — Госпожо Бъкланд?

— Съжалявам, но не знам нищо.

В този момент един полицай се приближи до Скай и му подаде бургер с разтопено сирене; въпреки че устата му се напълни със слюнка, Скай махна с ръка, че не иска.

— Госпожица Малоун твърди, че Орън Старкс е прострелял господин Лофланд. — Сали Бъкланд не каза нищо в отговор. — Когато работехте в „Делрей Маркетинг“ знаехте ли да съществува някаква неприязън между господин Старкс и господин Лофланд?

— Не.

— И не е съществувала каквато и да е враждебност между тях по онова време?

— Не.

— Добре. А какво ще кажете за…

— Това наистина не е моя работа.

Тя прозвуча неестествено разтревожена. От собствен опит Скай знаеше, че хората — особено такива, които нямат какво да крият — се чувстваха поласкани при контакт с властите. Типично те се изпълваха с важност и използваха възможността да споделят информация, дори когато не се отнасяше до случая.

— Моля ви, госпожо Бъкланд, само няколко въпроса.

— Не знам нищо. Тръгнах си от „Делрей“ преди месец и оттогава не съм виждала тези хора.

— Напуснали сте „Делрей“ заради Орън Старкс?

— Кой ви го каза?

— Така ли е?

— Това е абсурдно.

— Старкс няма ли дял в решението ви да напуснете компанията?

— Разбира се, че не.

Скай искаше да елиминира всяка неяснота по въпроса.

— Старкс преследвал ли е романтична връзка с вас?

— По дяволите, не.

— За да избегнете нежеланите му аванси ли напуснахте работата си? — Тя не отговори, но той чуваше дишането й.

— Госпожо Бъкланд?

— Нищо от това не е истина. Ако Бери ви е накарала да повярвате, че Орън е причината, значи ви е излъгала. А сега наистина трябва да излизам.

Тя затвори преди Скай да успее да я спре.

 

 

— Браво, Сали. Като се имат предвид обстоятелствата и колко си нервна, ти говори изключително добре и каза точно каквото исках да чуе помощник-шерифът. Благодаря ти.

Орън Старкс покри ръката й, която още държеше телефонната слушалка.

— Хайде, Сали — каза той, като се смееше мазно. — Стискаш този телефон така, сякаш от него зависи животът ти.

Тя остави телефона и без да мърда глава, изви поглед наляво, където можеше да го види с ъгълчето на окото си — притиснал дулото на пистолет към слепоочието й.

— Направих каквото ми каза, Орън.

— За което ти благодарих.

— Ще ме оставиш ли сега?

Той се усмихна с престорено съжаление.

— Не, страхувам се, че не.

— Но ти каза…

— Казах, че ще си тръгна, когато направиш каквото съм те помолил.

— Което аз направих.

— Само че още не си свършила, Сали. — Той прокара дулото на пистолета по очертанията на челюстта й, връщайки го на слепоочието й. Уплашеното й скимтене му доставяше огромно удоволствие. — Като разкара този помощник-шериф, ти коригира някои от низостите си спрямо мен. Но не всички. Двамата с теб имаме още работа.

— Ти откъде… откъде знаеше, че той ще ми се обади?

— Не е нужно да си вундеркинд, за да се досетиш, Сали. Става въпрос за криминално разследване 101. Първото нещо, което един разследващ — в този случай помощник-шериф — ще иска да знае, е защо съм застрелял Бен Лофланд миналата нощ. Бери трябва да му е казала, че съм отхвърлен ухажор. Той на свой ред сигурно я е попитал дали някой би потвърдил това, и тя… би… посочила… теб.

Той потупваше пистолета към главата й, за да подчертае всяка дума. Накрая притисна дулото към скулата й.

— Естествено, че помощник-шерифът ще следва протокола и ще провери нейната история. Я повтори пак как беше името му?

— Н-ниланд — заекна Сали. — Мисля, че така каза.

Той сви рамене безразлично.

— Всъщност няма значение. Онова, което има значение, е, че ти се противопостави на голяма част от твърденията на Бери, оставяйки й много въпроси, на които трябва да отговаря.

— Въпреки онова, което казах, този полицай може да смята, че тя казва истината. Може би не съм го убедила напълно.

— О, повярвай ми, направи го. На мен ми прозвуча толкова убедително, Сали.

— Но полицаите никога не приемат видимостта за даденост. Може да е усетил нервността в гласа ми. Дори сега може да…

— Сали, Сали, започваш да губиш надежда.

— Надежда за какво?

— Че ще бъдеш спасена. — Той за пореден път се усмихна тъжно. — Повярвай ми, специалният отряд на окръг Мерит е зает с много по-важни неща от това да проследява незначителната ти, нищожна личност.

Долната й устна започна да трепери. Той прокара по нея показалец. Докосването му я накара да отскочи.

— Престани! — Той притисна пръста си силно в устната й. Въпреки че имаше надмощие, реакцията й го ядоса. Как си позволяваше тя да се дърпа, когато той я докосва?

Той беше сега силният. Което тя разбра в мига, когато се прибра в къщата си с пазарска торба от зеленчуковия магазин. Когато го видя да стои в кухнята й, издаде сепнат вик, пусна торбата на пода и се спъна в нея при опита си да избяга.

Тогава я хвана и я задържа. За да я принуди да стои тихо, я увери, че няма намерение да я наранява. Но, разбира се, тя бе чула какво е станало в Мерит, така че намесата му веднага беше станала ясна. Беше се съпротивлявала истерично, докато накрая той се принуди да притисне пистолета си в главата й. Това я направи доста по-отзивчива, въпреки че продължаваше да циври и да го пита какво иска от нея.

Каза й, че ще изчакат някой полицай или друг служител да телефонира, или да се появи на вратата с въпроси за него. Докато чакаха неизбежното, той я подготвяше какво да отговори, когато й зададат въпросите.

Обеща й, че ако спази изискванията му, ще я остави жива. Ако ли не, ще я застреля в главата. Явно му беше повярвала, защото отговори на помощник-шерифа сякаш четеше по книга, написана от самия Орън.

Но сега, когато очакваният телефонен разговор се бе състоял, тя изглеждаше дори по-ужасена от него от преди. Може би защото въпросите на полицая й бяха напомнили колко ужасно се бе държал с нея Орън. Беше отблъснала ухажванията му и, добавяйки обида към несправедливостта, бе спомогнала за неговото уволнение от работата, която той обичаше и за която бе толкова подходящ.

Нищо чудно тогава, че сега тя трепереше от страх. Той потупа дулото на пистолета в слепоочието й като напомняне, че съдбата й лежи в неговите ръце.

— К-какво друго искаш от мен да направя, Орън?

— Не искам да заекваш като преди, Сали. Със сигурност не заекваше, когато отказа поканата ми за вечеря. Или когато върна розите, които ти изпратих за Свети Валентин. Беше достатъчно ясна, когато се раздрънка пред колегите как не можеш да ме търпиш около себе си.

— Аз никога…

Той удари главата й отстрани с дулото. Викът й от шока и болката бяха по-добри, отколкото да шепне някакви глупости.

— Няма защо да отричаш и да лъжеш, Сали. Не обиждай интелигентността ми.

Тя се разплака. Лицето й, което винаги бе смятал за красиво, сега изглеждаше грозно, чертите бяха разкривени от болка и страх, носът й капеше, по бузите й се стичаха сълзи.

— Моля те, Орън.

— Какво ме молиш, Сали? — предразполагащо попита той.

— Моля те, не ме наранявай.

— Но ти ме нарани. Нарани ме лично и професионално.

— Никога не съм искала да те нараня. — Гласът й секна при последните две думи. Тя трепереше, сякаш имаше паралитичен тремор.

— А сега, Сали — продължи той с копринен глас, — не ми създавай проблеми. Не ти ли казах, че няма да пострадаш, ако правиш всичко, което те помоля?

— Да.

— Не ти ли обещах да не те нараня, ако дискредитираш Бери?

— Да.

— Добре тогава. Досега сдържах обещанието си, нали?

Тя кимна.

Като притисна дулото на пистолета си по-силно към главата й, той прокара ръка около бицепсите й и я побутна.

— За съжаление, беседата с полицая не е достатъчна компенсация. Така че отиваме в спалнята.

Тя залитна.

— За какво?

— Използвай въображението си.

Тя се разхлипа.

— Моля те, Орън. Съжалявам. Съжалявам за всичко. Не ме наранявай. Ще направя всичко.

Той се засмя.

— О, на това разчитам.

 

 

Докато набираше отново номера на Сали Бъкланд, Скай чу, че телефонът му чурулика на изчакване. Разговорът беше с предимство. Той натисна бутона.

— Ниланд.

— Анди е.

— Какво има?

— Служителят от нощната смяна е в закусвалнята.

— На тройния стоп на Лейк роуд? — По-рано през деня Скай беше разпитвал мъжа, който твърдеше, че нито е видял, нито е чул нещо необичайно миналата нощ. — Е, и какво за него? — попита нетърпеливо той.

— Гледа много телевизия по време на нощната си смяна. Не пропуска епизод от „Закон и ред“. Дори повторенията. Нали знаеш, че повтарят епизодите непрекъснато?

— Добре де, и какво?

— Ами, днес се е опитал да се прави на таен агент.

О, боже. Скай прокара пръсти през косата си и със съжаление си помисли, че не трябваше да отказва чийзбургера. Имаше чувството, че стомахът му е залепнал за гърба. Анди продължаваше да приказва.

— Извадил снощните постъпления…

— Проверих. Нито една кредитна карта не принадлежи на Старкс, освен това не съвпада с описанията на никого от платилите кеш.

— Да, но нашият „детектив“ се разровил из квитанциите, за да види дали не е пропуснал нещо. Бил спокоен ден, каза той. Както и да е, сетил се за един мъж, който заредил бензин за рибарската си лодка късно снощи, близо до времето на стрелбата, и го намерил. И този човек, с лодката, си спомнил, че е видял друг човек, докато пълнел резервоара си. Каза, че онзи отишъл в мъжката тоалетна и сякаш куцал с единия крак.