Сандра Браун
Превратности (5)

Глава четвърта

Хюстън, Тексас, 1978 г.

Додж сложи двете стиропорени чаши с капачета върху гишето.

Касиерката му се усмихна.

— Това ли е?

— Освен ако не пуснеш гратис онези понички? — Той посочи към прозрачната найлонова кутия, която сутринта беше пълна с прясно изпечени сладкиши. В този час на нощта всичко, което беше останало, беше една поръсена със захар поничка, и друга с шоколадова глазура.

— Ъ-ъ-ъ… няма начин.

— Няма да ги продадеш. Така и ще си изсъхнат. Виждаш ли тези пукнатини в шоколада?

— Последния път ти дадох нещо безплатно — онзи ескимо пай, спомняш ли си? — Имах сериозна разправия с шефа.

— Хайде, Дорис — опита се да я придума Додж. — В момента го няма тук. — Той й смигна. — Няма да те издам.

— Арабин е, да знаеш — каза тя полугласно. — Ще се развика, че съм ги откраднала и току-виж ми отрязал ръката или нещо друго.

— Какво говориш, красавице? Поръсена със захар?

— О, я се гръмни. — Тя погледна в охранителната камера. — Поне се престори, че ми ги плащаш.

— Ти си най-страхотната, Дорис.

— А ти си пълно лайно. Не съм забравила, че ми обеща да ме водиш на танци.

Като се ухили, той каза:

— Вземам уроци.

— Да бе.

С ъгълчето на окото си той улови проблясването на фаровете на патрулната кола, паркирана отпред.

— Трябва да тръгвам. Не си давай труда да увиваш поничките. Просто ги сложи отгоре върху кафетата.

Тя изпълни молбата му и когато той се обърна към вратата да излезе, крепейки кафетата и поничките, тя каза:

— Длъжник си ми с една среща.

Партньорът на Додж не беше изключил двигателя. Той се пресегна през предната седалка и отвори пасажерската врата.

— Хайде.

Додж взе поничките от капачетата на чашите и ги сложи на таблото.

— Ти вземаш тази със захарта, а аз — шоколадовата.

— Миналия път ти взе шоколадовата.

— Съди ме. — Като сложи кафето в стойката, той закопча предпазния си колан. — Аз съм този, който краде от арабина и в някой от следващите дни трябва да изпълня обещанието си и да заведа Дорис на танци. Какво имаме? — попита той, когато закрепи пластмасовото капаче на кафената чашка, така че партньорът му да може да пие, докато шофира. Той вече се отдалечаваше от паркинга на „Севън-Илевън“ и включи аварийните светлини.

— Домашно насилие.

— Мамка му! — Додж, като повечето ченгета, мразеше да се отзовава на сигнали за домашни разправии, тъй като нарушителите често насочваха яростта си към тях. Доста ченгета бяха убити по този начин. Той отхапа от старата шоколадова поничка. — Кой се обади?

— Предполагаемата жертва.

— Това е добре. Означава, че не я е убил.

— Още не — мрачно отвърна Джими Гонзалес. Гонзалес приличаше повече на англосаксонец, отколкото Додж. Когато бяха станали партньори, Додж го бе попитал откъде е испанското му име. Гонзалес беше свил рамене:

— Не знам. Трябва да има някакъв испански или мексикански ген някъде в рода.

— Жената, която се обади… каза ли името си? — върна се в настоящето Додж.

— Не. Прекъсна, след като даде адреса. Никой не е вдигнал, когато диспечерът е позвънил. Къщата е под наем.

Гонзалес беше добър партньор, надежден, винаги се забавляваше на шегите, но знаеше кога е време да млъкне и да се фокусира върху работата. Като сега, докато вземаха късото разстояние от магазина до една малка къща на тиха улица в буржоазен квартал.

Той насочи полицейската кола по алеята и остави светлините включени. После уведомиха диспечера, че са пристигнали и излязоха. Бяха зорки и бдителни, докато се приближаваха към сградата. Додж особено се плашеше от прозорците, които гледаха към предния двор и външната лампа, която, имаше чувството, осветява него и Гонзалес като прожектор.

Изкачиха се на верандата без някой да ги простреля или заплаши, и той прие това за добър знак. Когато стигнаха до вратата, Гонзалес се дръпна встрани, с ръка на кобура. Додж вдигна бронзовото чукало и почука силно няколко пъти.

— Полиция. Имате ли проблем?

Вратата беше отворена мигновено от мъж, който според Додж наближаваше трийсетте. Краищата на ризата му бяха навън, но дрехите му имаха вид на скъпи. Изглеждаше добре и бе прясно избръснат, макар черната му коса да имаше вид на сресана с градинско гребло. Цялата му външност излъчваше възбуда.

Той ги изгледа с погнуса.

— Не мога да повярвам, че се е обадила в полицията.

— Къде е тя? — изръмжа Додж.

— Добре е. Разстроена е…

— Къде е? — повтори заплашително Додж, подчертавайки всяка дума.

Мъжът посочи с палец зад рамото си.

— В банята. В дъното на коридора, от дясната страна. Заключи се вътре. Може ли да изгасите тези проклети светлини на колата си?

Додж не си даде труд да отговаря. Мина покрай мъжа и прекоси спретната дневна, озовавайки се в тъмен коридор. Чу Гонзалес да казва на кучия син, че аварийните светлини ще останат включени, и да го пита дали има нужда от линейка.

— Не, по дяволите! — възкликна мъжът. — Не съм я наранил.

— Може би все пак ще извикам една — каза Гонзалес.

— Казвам ви, тя е добре.

— Как се казвате?

— Исус.

— Ругаете ли, или ми се правите на умник?

Това беше всичко, което Додж чу. Стигна края на коридора и почука на вратата на банята.

— Мадам? Полиция. Полицай Додж Хенли. Бихте ли отворили вратата, ако обичате? — Той натисна дръжката. Беше заключена. — Мадам? Добре ли сте? Чувате ли ме?

В този миг чу щракване на ключалка и вратата се отвори. Тя беше дребна, не по-висока от ключицата му. Мъжът, който ги бе посрещнал на входа, беше с ръста на Додж, над метър и деветдесет. Без дори да знае какви са обстоятелствата, Додж вече искаше да го убие.

Лампата на тавана освети червеникава коса. Тя бе свела глава и държеше сгъната мокра кърпа отстрани на лицето си като компрес. Беше напълно облечена, но дрехите и косата й бяха в безпорядък, сякаш се е борила.

— Мадам, имате ли нужда от линейка?

Тя поклати глава, след това свали компреса и вдигна нагоре лицето си.

Додж усети как цялото му тяло се разширява и се издига, сякаш внезапно надуто като онези празнични балони в Деня на благодарността. После очите й се спряха върху него и той бавно кацна, но не се върна към нормалното. Задържа онова чувство за реене над земята.

— Добре съм. — Очите й бяха с цвят на шери и ако отлежалото уиски издаваше звук, то щеше да е точно като нейния глас. — Трябваше да позвъня повторно, да кажа на оператора, че не бива да изпраща полиция, но Роджър ми взе телефона и се страхувах…

— Да излезете от банята — довърши Додж вместо нея, когато тя заекна.

Тя отново сведе глава и намести компреса.

— Как се казвате?

— Керълайн Кинг.

— Съпруг ли ви е?

— Гадже.

— Къщата чия е?

— Моя. Имам предвид, наела съм я.

— Той също ли живее тук?

— Не.

— Плаща ли наема?

Главата й се вдигна бързо и Додж предположи, че изводът му я е обидил.

— Не. Аз го плащам.

Беше доволен да го научи и не се извини, че е попитал. Вместо това посочи горната част на бузата й.

— Имате ли нещо против да погледна? — Тя свали кърпата. От външния край на окото кожата й беше зачервена и започваше да се подува. — Ще ви заведа в спешното.

— Няма нужда. Наистина.

— Добре, но нека да сложим малко лед отгоре. — Той отстъпи встрани.

Тя отиде в коридора, после в дневната, където нейният нападател седеше на един диван и Гонзалес го разпитваше. Като я видя, мъжът скочи.

— Виждаш ли, Керълайн? Сега доволна ли си от унижението ми?

— Стига, господин Кемптън. Успокойте се.

— Не ми казвайте какво да правя! — Той блъсна Гонзалес с две ръце. — Знаете ли кой съм?

— Разбира се, че знам. — Преди разяреният Кемптън да реагира, Гонзалес го завъртя и го блъсна с лице надолу към дивана. Само за секунди ръцете му бяха закопчани в белезници на гърба. — Вие сте онзи, който се е запътил към затвора.

Окованият мъж започна да сипе ругатни по адрес на Гонзалес. Без да се засяга от обидите към себе си и родословието си, той се обърна към Додж.

— Тя добре ли е? Има ли нужда от линейка?

— Не мисля. Само го накарай да млъкне.

Керълайн Кинг побърза да излезе от стаята. Додж я последва и я откри в малка кухня, където бе подпряла ръце на края на плота.

— Ще го арестувате ли?

— Да, мадам.

— Ще отиде ли в затвора?

— О, да — каза Додж, облекчен при мисълта.

Тя се обърна.

— Ще последват неприятности. Семейството му има много пари. Страшно много пари. Цяла армия от адвокати.

Додж не даваше пет пари.

— Имате ли лед тук? — Без да чака за отговор, той отвори фризера над хладилника и извади ваничка с лед. Изсипа кубчетата в една кухненска кърпа, която лежеше на плота. После сгъна кърпата двойно и й я подаде.

Тя я взе и я притисна към окото си.

— Благодаря ви.

— Пак заповядайте.

Той измъкна един стол изпод масата за хранене и остана прав, докато тя сядаше, след което издърпа стол и за себе си. Взе малък бележник със спирала и химикал от униформената си риза. После написа вътре името й.

— Той как се казва?

Тя се поколеба, след което произнесе тихо:

— Роджър Кемптън.

Додж записа името и сложи един въпросителен знак отстрани, питайки се защо ли му звучи толкова познато. Тя сякаш прочете мислите му.

— Той е от „Кемптън Индъстриз“.

По дяволите. Точно както беше казала: „Страшно много пари“.

Тази кухня, къщата, самият квартал бяха буржоазни. Наистина добре поддържани, но трудно биха минали за богати. Обърканото му изражение сигурно беше издало мислите му.

— Питате се как сме се запознали с Роджър — произнесе тя.

Той кимна неопределено с глава.

— Представи ми се на едно Коледно парти в дома на родителите му миналата година.

Веждите на Додж изхвърчаха нагоре.

— Гостували сте им?

— Прислужвах. Работех по време на празниците в една кетърингова компания. Беше вечерна работа.

От това Додж си направи няколко извода за нея. Беше сама, работеща жена със заплата, която изискваше второ работно място, за да свързва двата края. Плащаше си сама и не беше прекалено горда да си го признае. Хубостта й сигурно бе привлякла окото на богатото момче, което не бе изненадващо. Както не бе изненадващо, че би искала да се хване с наследник на Кемптън, при цялото това богатство и онова, което представлява.

Точно сега то представляваше едно насинено око, което накара Додж да закипи вътрешно от гняв. Защо една жена, която изглеждаше иначе напълно самоуверена, се примирява с това?

— Правил ли го е и преди? — попита Додж.

— Никога.

— Никога на вас, или никога на никого?

— Никога на мен. За друг не знам.

Той си записа в бележника да провери.

— Кое го ядоса?

Тя вдигна рамене и Додж отново бе поразен от това колко е крехка.

— Имахме съвсем обикновена разправия, различие в мненията, и той изпадна в ярост. Никога не го бях виждала такъв преди. — Тя облиза устните си. — Но напоследък беше под голямо напрежение.

— Какво напрежение?

— Бизнес. Той и баща му са имали несъгласия. Роджър ги приема прекалено дълбоко.

— Какво казахте или направихте, което го накара да ви удари?

— Споменах нещо от рода на това, че баща му има по-голям опит и може би точно в този случай Роджър би трябвало да се съгласи с него.

— Застанали сте на страната на баща му?

Тя наведе глава и я обърна към масата.

— Предполагам, че така е прозвучало за Роджър.

— Не го извинявате, че ви е ударил.

— Не.

— Ще останете ли с него?

Тя вдигна очи и го изгледа изненадано.

— Разбира се.

Додж не каза нищо. Тя облиза устните си.

— Сигурна съм, че това беше изолиран случай, полицай. Роджър се ядоса. И изгуби самообладание. Може да се случи на всекиго, когато е под стрес.

Той поклати глава решително.

— Повечето хора са стресирани по един или друг начин. Но не удрят. Прави го само човек със склонност към насилие.

Тя остави ледения компрес на масата. Кубчетата се топяха, капеха през плата. Тя стана.

— Чувствам се по-добре. Ледът помогна. Ще се оправя. Да не ви откъсвам от другите ви задължения.

Додж с неохота върна бележника и химикалката в джоба си и я последва към дневната. През прозорците видяха как Гонзалес натиска главата на Кемптън — не особено внимателно, — и го вкарва на задната седалка на патрулната кола.

— Ще бъде ли обвинен в престъпление? — попита тя.

— Ще бъде обвинен в обида на полицейски служител — отвърна Додж. — А дали ще бъде осъден не зависи нито от мен, нито от полицай Гонзалес. — Той направи пауза, след което добави: — Бихте могли да заведете дело за нападение. Съветвам ви да го направите.

— Обещавам да помисля по въпроса. — Тъй като избягваше очите му, когато го каза, Додж предположи, че това е празно обещание. — Благодаря, че се отзовахте толкова бързо — каза тя.

— Няма нужда да ми благодарите. Това ни е работата.

— Знам, но все пак ви благодаря. — Тя му отправи боязлива усмивка и той разбра, че още щом си тръгне, тя ще започне да плаче. В момента едва се сдържаше. — Лека нощ, полицай… — Тя леко поклати глава. — Съжалявам.

— Хенли. Додж Хенли. Лека нощ, госпожице Кинг. — Той наклони глава към полицейската кола, където Роджър Кемптън кипеше от яд на задната седалка. — Ще го пуснат най-рано утре сутринта. Ще се забавим с документацията. Но все пак дръжте вратата си заключена.

— Ще го направя.

Той се поколеба на прага и остана загледан в нея известно време, но не можа да измисли какво друго да добави към вече казаното. Нямаше оправдание да продължава да стърчи тук, така че кимна за довиждане и се обърна към патрулната кола.

 

 

— Това, което мисля — казваше Гонзалес, — е, че би трябвало да предложим услугите си.

Додж, който беше разсеян, изгледа партньора си. Смяната им беше свършила преди половин час и сега седяха от отсрещната страна на един щанд в „Денис“, където закусваха, преди да си тръгнат за вкъщи. — Какво?

— Не ме слушаше, нали? — Гонзалес разбърка захарта в кафето си. — Умът ти е още в онова курве.

— Какво курве?

Партньорът му се изкикоти.

— Не ми се прави на глух. Онази малката? Червенокосата?

Додж ядосано заби едно картофче и го пъхна в устата си.

— Тя не е курва.

Гонзалес се засмя.

— Нещо си много докачлив като стане дума за нея.

— Остави.

Гонзалес сви рамене, един вид „добре тогава“ и се върна на темата, която бе изоставил.

— Казвах ти, че трябва да се запишем като доброволци в групата, която събират за издирването на онзи банков обирджия. — Той пусна една ягода в устата си и я сдъвка с удоволствие. — Какво ще кажеш?

— Четеш ми мислите.

— Сериозно?

Додж си го мислеше от няколко дена, още когато чу, че ще събират полицейски екип. Повече от една година някакъв въоръжен крадец тормозеше банките. По време на последния обир беше прострелян охранител в банката. Човекът още се възстановяваше от раните. И ако не хванеха наглеца, някой накрая като нищо можеше да бъде убит. Престъпникът ставаше все по-дързък след всеки обир и сега нападенията му предизвикваха насмешки, сякаш той се наслаждаваше на известността си като ги разиграва от толкова време и ги прави за смях.

Работейки с няколко юридически агенции, включително ФБР, Хюстънското полицейско управление бе решено да го залови. Имаха списък с евентуални заподозрени, включващи престъпници, обвинявани за подобни обири, които излежаваха в момента присъдите си или бяха пуснати условно на свобода, но нямаше доказателства, че някой от тях е свързан с настоящите престъпления. Крадецът можеше да е всеки от тях, но можеше и да е новак, който проявява изключителна находчивост и изобретателност в дебюта си.

Изводът: в действителност властите не разполагаха с нищо. Следователно трябваше да се създаде отряд за специални задачи.

С още неизсъхнала диплома от Тексаския технически университет, Додж се бе присъединил към Хюстънското полицейско управление. Целта му беше да стане детектив и в края на краищата да заработи в отдел „Убийства“ колкото е възможно по-скоро. Имаше вродена дарба за разрешаване на загадки. Нужно бе само да изпълнява задълженията си, за да порасне в йерархията и да се отличи.

Беше мислил, че този отряд за специални задачи може да му предостави възможност да се докаже над останалите. Ако стигнеше едно от мечтаните места и впечатлеше шефовете си, това щеше да ускори пътя му към постигане на заветната цел.

— Записах се още вчера следобед?

Гонзалес погледна унило.

— Направил си го? О…

Додж му се усмихна.

— Записах и теб.

Партньорът му се ухили.

— Добре. Страхотно. Ще изглеждаме като истински красавци в онези униформи.

— Да-а-а. Желаещите за включване в отряда са много. Още не сме избрани.

— Ще ни изберат. Теб — със сигурност.

— Защо мен със сигурност?

— Свързано е с работа под прикритие. — Гонзалес вдигна вежди. — Което е по твоята част, партньоре.

Додж отхапа от бифтека си.

— Слухове.

Гонзалес го изгледа с поглед, който казваше, че знае много добре как стоят нещата и побутна настрани празната чиния.

— Празни приказки, казвам ти.

— А онова многочислено убийство в стриптийз бара миналия месец?

— Какво за него?

— Празни приказки ли са, че докато детективите разпитвали тъй наречените очевидци, ти си завел собственичката на клуба зад сградата да си поприказвате насаме?

— Не бях на смяна. Просто така се случи. Извадих късмет.

— Късмет? — подигра му се Гонзалес. — От мен да мине. Ще ти кажа популярната версия. Само двайсет минути по-късно госпожата издала стрелеца. Ти си отишъл право при детективите и си им казал къде се крие онзи. Да не би да не е истина?

Додж се пресегна към чашата си с кафе.

— Не съм я водил зад сградата.

— Но си я принудил да го издаде.

— Е, принудил… Не беше толкова трудно. — Той се усмихна. — Неведнъж съм я убеждавал, че този тип не е подходящ за нея, че може да си намери по-добър.

Гонзалес се разсмя, като клатеше глава одобрително.

— Не казваше ли ти, че разрешението на повечето мистерии може да бъде намерено под полата на една жена?

— Никога не съм го казвал.

— Цитират те.

— Празни приказки. — Но слабата му усмивка издаде истината.

Приключиха с яденето и си поделиха сметката. Когато се разделяха навън пред ресторанта, Гонзалес подхвърли:

— Това, че все пак съществува една жена, която не можеш да имаш, ме кара да се чувствам по-добре. Тази червенокоска няма да предаде един супер богат тип, дори ако редовно я пребива, заради едно улично ченге. Ще трябва да се примириш с това, Додж.

Гонзалес излезе прав. Когато Додж направи рапорт за онази вечер, научи, че Роджър Кемптън е бил освободен от временния арест преди пладне. Адвокатите му — цял отбор! — се заканили да повдигнат насрещно обвинение за полицейски тормоз, а госпожица Керълайн Кинг отказала да повдигне обвинение. Адвокатите дори казаха, че тя съжалявала, задето е намесила полицията, че това е просто неприятно недоразумение, че изкарвали мухата слон. И тъй нататък.

Додж бе предположил, че така ще свършат нещата, но това не му хареса и реши, че няма да го остави.

След смяната каза на Гонзалес, че не му се ходи да закусват и се насочи право към нейната къща. Паркира на тротоара отпред, когато я видя да отваря, за да вземе сутрешния си вестник. Той излезе от колата и тръгна по алеята.

— Госпожице Кинг?

Тя заслони очите си срещу слънцето.

— Полицай Хенли?

Беше облечена с шорти и тениска, без обувки. В сравнение с неговите крака четирийсет и трети номер нейните стъпала приличаха на детски.

— О! Здравейте. Не ви познах без униформата.

— Току-що ми свърши смяната, помислих си да мина покрай вас да видя как сте, преди да се прибера вкъщи.

— Добре съм.

— Имахте натъртено.

Тя докосна крайчеца на окото си.

— Не е изненадващо. Кожата ми е толкова нежна, че посинява дори ако някой ме погледне по-настойчиво.

— Той е направил повече от това да ви гледа настойчиво. — Изречението се изплъзна от устата му още преди да е успял да се спре; гласът му прозвуча по-грубо и по-нападателно от мъжа, който я беше ударил. Но не се извини за думите си.

Тя изглеждаше объркана, дори неспокойна.

— Не повдигнах обвинение.

— Знам. Проверих.

— Роджър съжали за поведението си. Имаше големи караници с баща си и си изля останалия гняв върху мен. И двамата се извиниха. Роджър се закле, че това никога няма да се повтори. Сигурна съм, че ще спази обещанието си.

Додж не беше, но не й го каза.

— Значи всичко е наред?

— Всичко.

Той стоеше там, чувстваше се като малоумник, търсеше да каже нещо, за да продължи разговора, но не успя да измисли нищо.

— Трябва да… — Тя посочи зад гърба си входната врата, която бе оставила отворена. — Ще закъснея за работа.

— О, разбира се, съжалявам. Отбих се само… разбирате, нали, да проверя…

— Оценявам специалните ви грижи, полицай Хенли. Наистина. Благодаря ви.

— Пак заповядайте.

— Довиждане.

— Довиждане.

Той изчака тя да влезе вътре и да затвори вратата.

 

 

Интервюираха Додж и Гонзалес един след друг за специалния отряд. Додж бе избран. Гонзалес — не.

— Хей, Додж, не се тревожи за това, човече.

— Партньорът ми не бил достатъчно добър за шибания им отряд? Да си го начукат! — Езикът му беше груб като настроението му — скапано след онази сутрин, когато се бе отбил при Керълайн Кинг и бе чул от устата й, че между нея и Роджър Кемптън всичко е наред.

Характерът му стана толкова отвратителен, че колегите му започнаха да го избягват. Дори Дорис, продавачката от нощната смяна в „Севън-Илевън“, усети, че не е в настроение да го подкача за танците. Разговорите им около касовия апарат бяха неестествено приповдигнати.

Гонзалес обаче, изглеждаше имунизиран срещу поведението му. В отговор на мнението на Додж за специалния отряд, каза:

— Виж, партньоре, оценявам лоялността ти, но не се тревожи. Искаше тази работа и я получи. Гледай си кефа, а аз ще гледам моя.

Додж продължи да мърмори и да протестира, но Гонзалес не искаше и да чуе да му позволи да се откаже от възможността.

— Имаш две години повече служба от мен. Ще дойде и моят ред — каза по-младият полицай уверено. — Покажи им какво можеш. Сритай им задниците.

Той шляпна Додж по гърба и тъкмо се канеше да тръгне, когато спря, щракна с пръсти и се обърна.

— Без малко да забравя. Видя ли неделните вестници? Твоята червенокоска и богатото момче са го направили официално. Сгодили са се.