Сандра Браун
Превратности (4)

Глава трета

Додж изруга бутоните на клетъчния си телефон, като се питаше кой, по дяволите, има толкова тънки пръсти, че да може да набира текст върху него.

— Да ги вземат мътните тези електронни боклуци — промърмори той.

Разбира се, щеше да е по-лесно, ако докато се опитваше да натрака съобщението си, не шофираше непозната кола и не си палеше цигара.

Най-после се предаде и изпрати есемеса със само няколко неулучени букви. Важното беше Керълайн да получи съобщението, че е на път за Мерит.

Още не можеше да го повярва — след трийсет години Керълайн се беше свързала с него. Беше му се обадила с отчаяна молба за помощ. За Бери, не за себе си. „Не те моля да помогнеш на мен, Додж“, беше казала тя.

„Ами, добре“, беше отвърнал той. Защото ако го бе помолила за лична услуга, щеше да й затвори. Беше сигурен, че ще го направи. По всяка вероятност. Може би.

Но Керълайн беше прекалено умна да подходи по такъв начин. Каза му, че е заради дъщеря им. И той щеше да изглежда като истински гадняр, ако не отидеше да разбере как стоят нещата, нали така?

Дерек и Джули мислеха по същия начин и му го казаха. Настояха да го закарат до летището и го напъхаха в колата си без по-нататъшни приказки. Дори го придружаваха, докато си купуваше билет и гледаха как преминава през пункта за проверка. Явно не му вярваха, след като бяха видели неохотата му за пътуване.

По време на полета си повтаряше, че може винаги да вземе обратния самолет от Хюстън и да се върне в Джорджия. Или пък да отиде другаде за някой и друг ден. Мексико звучеше добре. Текила и кафявооки жени. Или пък на Карибските острови. Изборът беше голям. Навсякъде имаше момичета със стринг бикини, които подхождаха толкова много на силните коктейли. Ех, пясък, сърф, пиене… добре звучеше.

Вместо това обаче се беше обадил на Керълайн още щом се приземиха, преди самолетът да е стигнал до гейта.

Когато му отговори, тя звучеше задъхано — облекчено? — и му каза, че не е удобно да говори в момента, но ще му изпрати съобщение с адреса на мястото, където да се срещнат. С есемеса бе изпратила и послепис, в който го молеше да й напише, когато наеме кола и тръгне към тях.

Е, беше го направил и вече оставаха деветдесет минути до момента, в който щеше да я види.

Мисълта го изпълни с безпокойство, което го накара да се ядоса на себе си. Щеше да й даде ясно да разбере, че няма намерение да се забърква в каша, която не е направил той. Щеше само да я изслуша, да й даде някакви съвети, ако можеше, и после да си тръгне. Ако в който и да е момент разбереше, че е вдигнала фалшива тревога, щеше да й каже да върви по дяволите, да се оправя сама, както всъщност сама беше пожелала навремето. Е, не беше ли така?

Трябваше да й напомни това миналата нощ още в мига, в който му каза кой се обажда. Трябваше да й затвори, да си изпуши цигарата и после да се търкулне обратно в леглото да си доспи.

Вместо това беше станал и се бе облякъл. Беше стегнал един куфар. И по всяка вероятност бе изгубил разсъдъка си, щом слушаше приказките й.

Докато чакаше да съмне, за да се срещне с Дерек с надеждата шефът му да му откаже отпуск, беше седял в занемарената стая върху тъжното си двойно легло, взрян в самотната тъмнина, като се питаше отново дали не е сънувал това телефонно обаждане.

Защото преди това не беше сънувал Керълайн от… хм… поне от три-четири нощи.

 

 

Никога не беше идвал в Мерит, дори не беше сигурен дали е чувал за него. Взе междущатското на север, след като напусна Хюстън, после излезе на четирилентовата магистрала, която извиваше в плавна дъга на изток, измина стотина километра, преди да се озове на друга, по-тясна и права, която минаваше през една борова гора и се пресичаше с първата подобно на стрела и лък.

Беше красиво място, от онзи вид гористи терени, които повечето хора не свързват с Тексас, типично предизвикващ асоциации с безплодни равнини, сухи бурени и силуети на петролни сондажни кули срещу безкрайно небе. Да, в източен Тексас имаше много петролни и газови кладенци, но гъстите гори ги скриваха. В тази част на щата небето изглеждаше по-малко, по-затворено.

На трийсет километра от Мерит започнаха да се виждат билбордове, рекламиращи магазини за стръв и услуги за препариране на животни, обществени кейове, езерен курортен комплекс, хижи под наем и увеселителни паркове и къмпинги. Още два километра и той забеляза розово-белия символ на чайната „Мейбъл“. Стомахът му се сви.

Чайна „Мейбъл“. Отляво на влизане в града, непосредствено след табелката. 2:30. Това беше отговорът на Керълайн на неговия есемес.

Той погледна часовника върху таблото на колата и видя, че ще пристигне в уреченото време. Всъщност, беше се надявал да пристигне по-рано, така че да е там, когато тя дойде и да я види преди тя да го е видяла.

Трийсет години можеха да нанесат много щети. Запита се как ли Керълайн е устояла на времето. Косата й сигурно беше посивяла. Сигурно беше набръчкана, отпусната, дебела. Ако случаят бе такъв, в сравнение с нея той може и да изглеждаше доста добре.

Но онова, от което се страхуваше, беше, че неговият стил на живот през последните три десетилетия ще е крещящо забележим. Тя щеше да види бръчките по лицето му, издълбани от пороци, труден живот и тотално пренебрежение към здравето.

Беше твърде късно да се безпокои за това, обаче. Щетите бяха нанесени, а той беше тук.

Чайната „Мейбъл“ беше с дантелени завеси на прозорците и розови мушката в бели дървени сандъчета от двете страни на входа. Той се запита коя от трите коли, паркирани отпред, е на Керълайн.

Беше доволен, че отдели малко време на летището да си лъсне обувките. Може би трябваше да се подстриже и да се обръсне, но тогава нямаше как да е тук в два и половина.

Би изпушил с удоволствие една цигара. Точно една глътка дим можеше да го подкрепи през следващите няколко секунди. Но…

Той отвори вратата и влезе. Прозвънването на малката камбанка над вратата, която извести влизането му, прозвуча зловещо като Биг Бен. Чайната представляваше една стая. Три от малките масички бяха заети. Едната от Керълайн.

Когато я забеляза, сърцето му забърза и спря. Исусе, беше толкова красива. Абсолютно, несъмнено, спиращо дъха, както последния път, когато я беше видял.

Осъзнавайки, че е единственото същество с тестиси на това място, той се почувства толкова сръчен и незабележим, докато вървеше към нея, колкото някой космат мамут. Тя се изправи и протегна ръка.

Е, на един от въпросите вече беше отговорено: прегръдки нямаше да има. Нищо че толкова дълго не се бяха виждали.

— Додж, благодаря ти, че дойде.

Макар да не бе разпознал веднага гласа й по телефона миналата вечер, може би защото тя бе последният човек, когото очакваше да чуе, годините не бяха променили нещата. Той се развълнува като я видя, а тя бе нервна.

— Страхувах се, че няма да го направиш — каза тя.

— В началото така и мислех.

Тя пусна ръката му веднага след твърдото ръкуване, после се върна на мястото си. Той си издърпа един стол срещу нея и се отпусна тежко. После известно време само се гледаха.

Косата й беше по-светла, отколкото си я спомняше. Може би се беше изрусила, за да скрие сивите косъмчета. Все едно, харесваше му. Още беше с онзи богат канелен цвят, какъвто никога не беше виждал нито преди, нито след това.

Очи с цвят на шери. Веднъж, когато редеше стихове — стихове според него — за цвета на косата й, за очите й, — тя се беше засмяла. „Канела и шери? Мисля, че си го прочел в някоя готварска книга“. А той бе отвърнал: „Може би, защото изглеждаш невероятно вкусна за хапване“.

Бас ловеше, че все още може да обхване кръста й с една ръка. Че малко по-силен вятър би я отвял. Като се взря по-изучаващо, забеляза няколко бръчици в ъгълчетата на очите й; лека отпуснатост на кожата около челюстта; но тенът й беше безупречен и му се струваше така свеж, както някога; докато я гледаше, усети, че го заболява цялото същество.

Усети, че дългото му внимателно взиране беше толкова болезнено за нея, колкото и за него. За него, защото не би могъл да погълне вида й достатъчно бързо, а за нея, защото виждаше върху лицето му разрушителните последици от живота, който беше живял след последното им виждане.

Тя прочисти гърлото си:

— Как мина шофирането?

— Добре.

— Имаше ли голям трафик?

— Не беше толкова зле.

— Лесно ли намери мястото?

— Стигнах. — Той се опита да се усмихне, но усети устните си сковани.

— Добре дошли в „Мейбъл“. Какво ще желаете?

Додж не бе осъзнал, че келнерката се е приближила. Чувствайки се безпомощен, той погледна към Керълайн за помощ.

— Аз искам „Дарджийлинг“, моля.

Той нямаше представа какво е това, по дяволите. Насилвайки устните си да се движат, попита дали имат обикновена кола, и когато момичето каза „да“, си поръча една.

— Нещо за ядене? Кайсиевите ни кифлички си заслужават калориите.

— За мен нищо — каза Керълайн.

— За мен също, благодаря.

Тя отиде да донесе напитките им. Додж не знаеше тогава, нито пък по-късно си спомняше как изглеждаше келнерката, дали беше млада, стара, висока, ниска, кльощава, закръглена, дали беше разочарована, че не опитаха от кайсиевите им кифлички, дали просто нямаше търпение да се отърве от тях и да свърши смяната й, за да си тръгне. Той функционираше като във вакуум.

Керълайн сигурно бе усетила стеснението му.

— Избрах това място, защото никога не съм била тук. Познавам много хора в града и с повечето съм в приятелски отношения. Помислих си, че първата ни среща трябва да е на място, където няма да ни прекъсват.

— Тук е хубаво. Направо страхотно… — Той се огледа. — Украсено.

Тя се усмихна и това го накара малко да се поотпусне.

— Не знам откъде да започна — каза тя. — Не знам нищо за живота ти в Атланта.

— Какво искаш да знаеш?

— Защо там?

— Там ми свърши бензинът. Помислих си, че е хубаво колкото всяко друго място.

— В полицията ли започна работа?

— В шерифския офис на окръг Фултън. В момента имаха вакантно място. Започнах като детектив. Добра работа. Добра заплата. Останах там двайсет и пет години. Но градът се разрасна, започна да се взема много насериозно. В офиса настъпи голяма бюрокрация. В един момент ми писна от всичките тези правила и наредби. По това време разреших един случай и трябваше да свидетелствам в съда. Там срещнах Дерек Мичъл, адвокат. Той ме разпитва. Бяхме от срещуположни страни, но се впечатлихме един от друг. Попита ме дали проявявам интерес да работя при него като детектив във фирмата му.

— По-малко бюрокрация?

Той сви рамене.

— Що се отнася до шефовете, да.

— Беше много щедро от страна на господин Мичъл да те освободи, за да дойдеш в такъв кратък срок.

— В сравнение с други шефове, той е супер.

Тя размести краката си под масата и с върховно внимание оправи платнената салфетка върху скута си, свела поглед.

— Имаш ли семейство?

— Не.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Никога не си се женил?

— Не ми трябва! — Смехът му прозвуча неестествено високо.

Тя беше на косъм да се предаде на естественото си любопитство и да попита дали все пак си има някоя, но не го направи. Мъдро, помисли си той.

Вместо това тя каза:

— До снощи не знаеше, че съм вдовица.

— Не знаех.

— Още съм в недвижимите имоти. Знаеше ли го?

— Предполагах.

— Мислех си, че може да… Като се има предвид естеството на професията ти, си помислих, че би…

— … съм те следил през годините?

— Казано честно, да.

— Казано честно, да, правих го. Известно време. После… спрях.

— Загуби интерес?

— Загубих надежда.

Думите прозвучаха патетично дори за собствените му уши. Той почти изръмжа:

— Предполагам, че тук не се пуши.

— Ти пушиш!

Това го накара да се разсмее.

— Всъщност не пуша. Само вдишвам. Пушенето трае прекалено дълго, за да стигне никотинът до белите ми дробове.

— Кога си започнал да пушиш?

— Преди трийсет години.

Многозначителността на периода от време не й убягна. Тя вдигна очи, примигна няколко пъти и поклати глава:

— Трябва да престанеш.

— И по каква причина?

Погледите им се задържаха един в друг, докато келнерката се върна с нейния чай и неговата кола в една от оригиналните бутилки, съпроводена от тънка чаша с лед върху малка чинийка от китайски порцелан с книжна бяла салфетка под нея. Нямаха ли кола в обикновени кутийки в Мерит, Тексас? Не ги докосна, страхуваше се да не счупи нещо.

Керълайн благодари на келнерката, сложи лъжичка захар в чашата си, после изля димящия чай от малка бяла каничка с нарисувани върху нея розови цветчета.

— Още е слаб. Не го оставих да кисне достатъчно дълго — отбеляза тя.

Добре, стига с тези глупости.

— Ще говориш ли с мен, или какво?

Тя остави лъжичката в чинийката. Чу се прозвънване, явно ръката й не беше много сигурна; изгледа го.

— Миналата нощ в къщата ми е прострелян човек и е сериозно ранен. Бери беше там.

Додж облегна лакът на ъгъла на масата и покри устата си с ръка. През следващите петнайсет минути Керълайн говореше, като се спираше само от време на време, за да наблегне на нещо или да подреди мислите си. Той слушаше, без да я прекъсва. Би стоял с удоволствие тук да гледа лицето й и да слуша гласа й, докато порокът го довърши и сърцето му спре.

Но накрая тя спря и си пое дъх дълбоко.

— Преди малко имахме кратка среща с шерифа — каза тя. — Том Дръмънд. Мил човек е. Светски приятели сме. Оглавява офиса откак се помня. Бери говори с него за случая от миналата нощ, макар да мисля, че срещата беше по-скоро от вежливост към мен, отколкото друго. Задълженията на Том са главно административни. Разчита предимно на помощник-шериф Ниланд за следователската работа.

— Имахте ли адвокат по време на тази среща?

— Да. Както и снощи.

— Добре.

— Всъщност не беше необходим. Бери не е заподозряна. Нямаше никакви отклонения от първите показания, които е дала на Ниланд.

— Вярват ли й?

Въпросът я слиса.

— Защо да не й вярват?

— Вярват ли й?

— Така изглежда.

Додж не коментира, само попита:

— И как стоят нещата в момента?

— Официалната версия е, че Орън Старкс се издирва за разпит, но помощник-шериф Ниланд вече е осигурил съдебна заповед за арестуването му. Веднага щом получих разрешението му, наех професионалисти да почистят бъркотията в къщата. В момента са там. Не исках Бери да вижда тези стаи отново, докато всичко не се нормализира, така че след срещата ни в съда, отидохме на обяд в кънтри клуба. След това я оставих в болницата. Искаше да провери състоянието на приятеля си. И дойдох тук да се срещнем.

Тя отпи за пръв път от чая. От чашата вече не се вдигаше пара. Той гледаше грациозните й ръце, начина, по който държаха крехката чаша и чинийка. Пръстите й бяха почти толкова прозрачни, колкото китайския порцелан.

— Това е всичко до момента.

Додж изчака няколко секунди, после попита:

— Тя знае ли, че съм тук?

Керълайн поклати глава.

— А знае ли, че си ми се обадила?

Поредно отрицание.

Помежду им висяха много неизречени въпроси. За момента беше по-добре да ги остави така.

— Този помощник-шериф, Ниланд ли беше? Може ли да си намери задника с две ръце?

Тя се усмихна.

— Виждам, че жаргонът ти е все така цветист.

— Съди ме — каза той и тя се засмя. Музика за ушите му. После изражението й отново стана сериозно. Челото й се набръчка точно така, както си спомняше. Линиите бяха само малко по-дълбоки.

— Том го хвали много. Има му голямо доверие.

— Би трябвало. Помощник му е.

— За малкото време, в което го видях, изглежда компетентен.

— Какъв е?

— Като характер ли? Сериозен. Напълно делови. Наблюдателен. Не е по приказките. Дори малко рязък на моменти.

— Познавам мнозина сдържани ченгета, които се държат като по учебник, а не са разрешили ни едно престъпление, ни са заловили беглец — промърмори Додж. — Така че да се върнем на първоначалния ми въпрос.

— Не знам доколко е компетентен, Додж — отвърна тя нетърпеливо. — Отчасти и затова ти се обадих.

Искаше му се да знае каква е другата част на нейното „отчасти“, но отложи и този разговор за по-късно. Ако изобщо имаше по-късно. Все още съществуваше едно голямо ако. Дотук историята приличаше малко на комикс. Куршум, загуба на кръв, но съвсем не разтърсващото земята пагубно събитие, което бе очаквал, когато си стягаше багажа за насам миналата нощ.

— А тази откачалка, Старкс? — въздъхна той. — Какво знаеш за него?

— Само онова, което Бери ми каза.

— Трябва ми много повече от това, Керълайн. Нужно е да знам и онова, което не ти е казала или тя самата не знае.

— Така си и мислих. Онова, което мога да ти кажа, е, че й досаждаше в продължение на месеци. Не знаеше какво да прави, когато я убедих да напусне Хюстън за лятото. Тя се съгласи, но не й е било лесно.

— Защо се е безпокояла?

— Много е съсредоточена и амбициозна. Работи в къщата на езерото толкова здраво, колкото се изисква, но не е същото като да е в офиса. Знам го, защото съм го правила. Има си проблеми в това човек да работи извън службата. Не е споделяла с мен подробности за трудностите си, но мога да кажа кога е притеснена или…

— Близки ли сте двете?

— Много, Додж — отвърна тя. — Много.

Сърцето го прониза при мисълта колко близки са една с друга и колко далечен е бил той за тях двете. Не беше направил нищо, за да стане жизненоважен за тях, нали? Имаше причини за това да е толкова незначителен за живота им.

Вината беше като паразит, който те изяжда жив, но само ако го позволиш. Затова се постара да изтласка от съзнанието си самобичуващите мисли и се фокусира върху онова, което Керълайн му казва за дъщерята, която той не познаваше.

— Орън Старкс сигурно е направил живота й ад, иначе не би се преместила в Мерит, дори временно. Щеше да си стои в Хюстън, в „Делрей“. Напредва в кариерата. Това е животът й. Миналата година някой друг получи повишението, за което се надяваше, и беше направо съкрушена. Чудесното е, че използва разочарованието си да я тласка напред, така че следващия път, когато има повишение, ще го получи тя. Кариерата й в „Делрей“ беше фокусът на живота й.

Лицето й стана тревожно.

— Не би си наложила това изгнание, ако не е усещала, че няма друг избор. Което може да ти покаже доколко се е страхувала от този човек. Ти нарече Старкс откачалка, но аз смятам, че той е по-опасен, отколкото мислим, Додж. И се боя, че и Бери мисли така. Миналата нощ го доказва.

— Да, да поговорим малко за снощи. — Като остави настрана притеснението си да не счупи нещо, Додж избута чашата с топящия се лед и отпи кола направо от бутилката. — И по-специално — какво е положението с онзи Бен Лофланд?

— Ще се оправи от раната.

— Не това имам предвид.

Керълайн се заигра с лъжичката, избягвайки да срещне очите му.

— Той и Бери са приятели.

— Той е женен.

— Щастливо женен, твърди Бери. — Мълчанието му я накара да вдигне поглед към него. — Аз й вярвам, Додж. Никога не ме е лъгала. Щом казва, че отношенията им са платонични, значи е така.

Той отпи нова глътка от колата, но очите му останаха фиксирани в нейните.

— Добре. Значи момчето, хванато по долни гащи, се оправя от раната и продължава да си живее щастливо със съчувстващата си съпруга. Компетентният ветеран шериф Том, който е твой мил, светски приятел, заедно с надеждния си помощник със стегнат задник, хващат лошото момче и го заключват зад решетките. Бери се връща в офиса в Хюстън. После всичко се оправя и животът продължава. — Той се наведе напред. — Защо ме извика тук? Измисли нещо по-сериозно, иначе се връщам в Атланта.

— Какво по-сериозно от това, че животът на Бери е бил заплашен?

— Точно това се опитвам да измъкна от теб — каза той с напрегнат шепот. — Смъртните заплахи на откачен човек, който дрънка врели-некипели и повтаря едно и също, не могат да бъдат приемани толкова сериозно, освен когато има основание да сипе заплахи. Така че или ти изплюваш камъчето, или аз изчезвам оттук.

Очите й блеснаха.

— Продължаваш да си грубиян, нали?

— Да. И още искам да те чукам. Точно както първия път, когато спрях очи върху теб.