Сандра Браун
Превратности (29)

Глава двадесет и осма

Бери и Скай влязоха в езерната къща през задната врата. Кухнята беше празна. Къщата — тиха.

— Чук, чук — извика Бери.

— Тук съм — долетя гласът на Керълайн откъм дневната.

Скай се наведе към Бери, когато прекосиха кухнята.

— Слава богу. Стори ми се, че ги хващаме да правят същото, заради което не успяхме да дойдем за обяда.

— Шшшшт.

Двамата се изкикотиха, когато влязоха в другата стая и завариха Керълайн да седи пред масата съвсем сама. Отчаяното й изражение мигновено разтревожи Бери.

— Какво не е наред?

— Додж си замина.

— Какво имаш предвид под „замина“? — попита Бери.

— Коя част точно не разбра? — Сприхавият й тон ги изненада, изненада и самата Керълайн. Раменете й се отпуснаха напред и тя вдигна ръка към челото си.

— Съжалявам.

Бери взе един стол и погледна Скай въпросително, докато той сядаше от другата страна на масата. Той сви рамене, показвайки, че няма представа какво да мисли за този смайващ обрат на събитията.

— Кога си тръгна? — попита Бери.

— Изобщо не се върна от супермаркета. — Керълайн стискаше и отпускаше пръстите си. — След като мина половин час, а него още го нямаше, позвъних на клетъчния му телефон. Когато не вдигна, имах чувството… — Тя се разхълца. — Отидох в гостната. Нещата му не бяха там. Беше си заминал — довърши тя.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя ядосано ги избърса с ръка.

— Трийсет години бях без този живот. И живях чудесно. По-добре от чудесно. А после, когато го видях… Само за четири дена той се превърна в жизненоважен за мен. А сега… — Тя обхвана лицето си с длани, разтърка челото си. — Мразя се, че отново плача за него.

Никой не каза нищо, докато тя не свали ръце от лицето си.

Бери заговори първа.

— Вашето събиране не беше едностранно, мамо. Вие прекарахте последната вечер заедно.

Керълайн се усмихна през сълзи и кимна леко.

— И… добре ли беше?

Тя се засмя:

— Сякаш никога не сме се разделяли.

— Тогава не е възможно да си тръгне просто така, без да ти каже нещо.

— Но го направи.

— Не показа ли с нещо, че се кани да замине? — попита Скай.

— Нещо го измъчваше. Попитах го снощи, тази сутрин отново, но ми каза, че няма нищо, започна да се шегува. Само че си мисля…

— Какво? — не издържа Скай.

— Мисля си, че направи това, за което беше дошъл. Лошото момче бе заловено. — Тя сви рамене безпомощно. — Той се страхува от дълго сбогуване.

Скай отмести стола си назад, стана и отиде до прозореца. Плъзна ръце в задните джобове на джинсите си, навик, който Бери бе започнала да разпознава и да намира за очарователен. След миг той се обърна към тях:

— С цялото ми уважение, Керълайн, но не мисля, че е така. Не напълно, във всеки случай.

— В смисъл?

— Когато си тръгвахме от болницата, след като Старкс умря, Додж ми спомена за липсващата гривна на Бери. Не му харесваше, че още няма обяснение за това дали тя е била на китката на Сали Бъкланд, или друга.

Оплакваше се, че този случай бил смахнат от самото начало, че в поведението на Орън Старкс няма закономерност, което е странно за методичен човек, толкова пристрастен в пъзлите. Не страхът от емоционална раздяла безпокоеше Додж.

— Тогава защо ще си тръгне, без дори да каже дума? Защо не вдига телефона си?

— Той е страхливец — обяви Бери.

— Що се отнася до ситуации като тази, да, такъв е. — Керълайн се пресегна да хване ръката на Бери и я притисна между своите. Като се усмихна тъжно, тя добави: — Дори и да не се е канел да ми каже довиждане, мислех си, че би искал да каже нещо на теб.

 

 

Така е по-добре, повтори си Додж за стотен път.

Беше дошъл, беше си тръгнал. Беше направил това, за което дойде. Бе помогнал на детето си да се измъкне от неприятностите. Онзи престъпник бе вече история. Мисията — изпълнена.

Личните проблеми с десетилетна давност също бяха разрешени. Той се беше запознал с дъщеря си. Установиха добра връзка, далеч по-добра, отколкото имаше право да се надява.

Колкото до него и Керълайн, беше си мислил, че по-скоро светът ще свърши, преди тя да легне отново с него. Миналата нощ…

Спри се!

Ако си разрешаваше да мисли за това, щеше да направи обратен завой така бързо, че да си счупи врата. Да я обича, да има любовта й отново беше награда, дар, който не бе очаквал и не заслужаваше. До последния си ден щеше да е благодарен за това. И трябваше да го остави така.

Защо да разваля хубавата работа със сълзливи сцени на сбогуване? Много по-добре беше да прекъсне внезапно и чисто, като с нож.

Без него животът им щеше да се върне към нормалното. Със сигурност нямаше да им липсва, едно гърло по-малко. Това му казваше баща му, когато навремето той заплашваше, че ще избяга от къщи.

— Знаеш ли какво става, когато някой се махне? Изведнъж ти се струва, сякаш никога не е бил там. Така че давай. Виж дали ме е грижа. Виж колко дълго ще издържа.

Така щеше да е. Керълайн си имаше работата, която да я поддържа. Бери беше сърцата и талантлива. Щеше да се възстанови от травмата от последните няколко дни напълно. А ако имаше нужда от подкрепа, Ниланд беше там и можеше да се разчита на широките му рамене. И на големия му чеп също, може би.

Но ако помощникът някога й стореше нещо лошо и Додж научеше, щеше да се върне и да го убие.

Телефонът му звънна за стотен път.

— Защо тази проклета жена не се откаже? — промърмори той. Но видя, че е номерът на Дерек. Звънеше му за втори път тази сутрин. Додж не отговори първия път, но сега реши, че може да проведе разговора, затова измъкна апарата от колана си:

— Да?

— Додж?

— Не звъниш ли на него?

Дерек се засмя.

— Здравей и на теб.

— Здрасти.

— Как си? Добре ли си?

— Че защо да не бъда?

— Джули и аз се притеснихме. Обеща да се обадиш. Но не го направи.

— Бях зает.

— Как вървят нещата там?

— Отлично.

— Тогава защо звучиш някак странно?

— Защото сигурно ще бъда глобен солидно за пушене в тази кола под наем.

— Ами, да, трябва да те глобят.

— Това е дискриминация. Това, от което се нуждая, е добър адвокат, който да защитава каузата ми в съда. Само дето не познавам такъв.

— А, удари под колана. Което означава, че здравата си ядосан на нещо. Какво става?

— Нищо. Връщам се.

— Толкова скоро?

— Сигурно ще летя през нощта. Или може би утре сутрин. Зависи.

— От какво?

— Може да се помотая тук и да хапна хубава мексиканска храна. Човек не може да намери такава в Атланта.

— Проблемът, заради който отиде, разрешен ли е вече?

— Да.

— Добре. Това е хубаво. Почакай така. — Додж можеше да чуе шепота от другата страна на линията и после: — Джули ми каза да попитам как е дъщеря ти.

— Добре е.

— Значи си я видял?

— Да.

— Добре ли мина?

— Мина чудесно.

— Как изглежда?

— Одрала е кожата на майка си.

— Това добре ли е, или не?

— Виж, адвокат, превишаваш минутите за входящи разговори по абонаментния ми план. Ще ми възстановиш ли сумата?

— Стига, Додж, говори с мен.

— Мисля, че точно това правя.

— Ако има проблем и се нуждаеш от помощта ми…

— Няма проблем и единствената помощ, която искам от теб, е да ми платиш телефонната сметка.

След няколко секунди Дерек каза:

— Спри с тези глупости и ми кажи какво става.

— Няма нищо за казване.

— Нещо ми е трудно да повярвам.

— Съди ме.

— Каза ни, че дъщеря ти е в беда. Че имала някакви „проблеми, свързани с полицията“.

— Имаш забележителна памет, адвокат. Някой казвал ли ти го е?

— Разреши ли се проблемът с полицията?

— Да. Имам предвид, в по-голямата си част.

— В по-голямата си част?

— Престъпникът е мъртъв, а тя е в безопасност.

— Тогава защо не се радваш?

— Кой каза, че не се радвам?

— Не звучиш щастливо.

Той се изкушаваше да спре този театър, да разкаже всичко и да чуе мнението на Дерек. Защото наистина го ценеше, въпреки че щеше да го отрича до последния си дъх. Но личният аспект на неговата дилема беше една тъжна приказка, а той бе звярът в нея и не искаше да накара Дерек и Джули да го съжаляват — което нямаше да е много приятно начало. Колкото до опасенията му във връзка с „проблема с полицията“, те още съществуваха. Непотвърдени, неопределени и в този смисъл — неуместни.

Но той каза точно обратното:

— Адвокат, няма ли достатъчно драма в живота ти, че си решил да вземеш назаем от мен?

Дерек въздъхна с примирение:

— Приятен полет.

Връзката прекъсна. Развълнуван и примиращ за цигара, Додж сви в отбивката на магистралата и запали една. Беше на кръстопът. В буквалния смисъл. Оттук магистралата се разклоняваше. Разклонението надясно щеше да го отведе към летището, където можеше да вземе полет за Атланта вероятно още тази вечер. Разклонението наляво би го отвело със сигурност в задънена улица.

Защо изобщо размишляваше над избора? Защо не тръгнеше? Беше скъсал изведнъж. Чисто.

Но това бяха глупости, вече и сам не им вярваше.

Какво ти чисто скъсване, просто се беше измъкнал.

Беше избягал, защото бе прекалено страхлив да се сбогува. Двете жени, които бе изоставил, щяха да бъдат разгневени, разочаровани, може би дори съкрушени.

Но дори да не вземеше предвид чувствата им, имаше и нещо друго, което го разяждаше, дърпаше го назад, докато той искаше час по-скоро да се измъкне от шибания Тексас.

— По дяволите. — Дръпна за последен път от цигарата и я хвърли през прозореца. Като се изруга, че е такъв глупак, побърза да се върне магистралата и пресече четирите ленти на движението, за да поеме наляво.

 

 

— Не бива да сте тук. Не прочетохте ли табелката? Часовете за посещение свършиха.

Додж се извърна от леглото. Сестрата, застанала в рамката на вратата, беше може би метър и петдесет висока и почти толкова широка. Униформата й я правеше да прилича на клоун. Косата й беше сплетена на дузина редички с многоцветни мъниста, които се клатеха над раменете й.

Той й се усмихна с най-очарователната си усмивка.

— Харесва ми косата ви.

Тя подпря приличния си на шунка юмрук върху хълбока си.

Додж мигновено смени тактиката и направи разкаяна физиономия.

— Съжалявам, не видях табелката.

— Ъхъ — промърмори жената, сякаш беше чувала това оправдание много пъти преди. Тя влезе с поклащане в стаята и погледна към дребната фигура върху леглото.

— Как си, сладурано? Ще трябва да се изправиш и да седнеш, да си поговориш малко с този господин тук.

С явно съчувствие тя погали старицата по бялата коса. Жената, която бе дала живот на Орън Старкс, не показваше признаци на съзнание, макар очите й да бяха отворени.

— Винаги ли е в такова състояние, Гленда? — попита Додж, прочитайки името върху картончето, прикачено към ревера на сестрата.

Тя го изгледа отгоре до долу.

— Роднина ли сте?

— Приятел на семейството.

— Познавате ли сина, който се застреля? Чухме по новините тази сутрин.

— Всъщност, не го познавах, но знам много за него. Извърши някои лоши постъпки. — Додж, изпитвайки непреодолимо желание да каже истината, добави: — Бях там, когато го заловиха.

— Виж ти. — В същия миг той бе подложен на поредно оглеждане отгоре до долу. — Приличате на ченге. Имате ли оръжие?

Той се обърна с гръб към нея и вдигна края на сакото си. Тя се намръщи.

— Не може да внасяте огнестрелно оръжие тук.

— Трябва да съм пропуснал и тази табелка.

Тя цъкна с език и поклати глава, очевидно с мисълта, че е безнадежден случай; после върна вниманието си към пациентката.

— Не виждам смъртта на момчето й да й се е отразила по някакъв начин.

— От колко време е така?

— Знаете ли, стана постепенно. Но е неадекватна от повече от година. Иначе аз се грижа добре за нея и двете си имаме приказката. — Тя измъкна книжна салфетка от една кутия на нощното шкафче и избърса слюнката от отпуснатите устни на госпожа Старкс. — Нали, сладурче? Можеш да се включиш в разговора винаги, щом поискаш.

— Вие сте светица, Гленда.

— А вие сте глупак.

— Не, наистина го мисля.

— Както и аз. — Но тя се усмихваше.

Той се разсмя.

— Виноват.

— Какво правите тук, господин Ченге?

— Не знам.

— Не знаете?

— Не. И това не са глупости. — Той погледна замислено към госпожа Старкс. — По всяка вероятност съм се надявал, че тя може да ме осветли.

— Като как, например?

— Като ми каже нещо за Орън, което би обяснило защо е откачил, убил е жена, шестнайсетгодишно момче и възрастен човек, и искаше смъртта на още един човек на смъртния си одър.

— Господ е милостив. — Сестрата поклати глава отново и мънистата изтракаха. — Съжалявам, сър, но тя не може да ви помогне. Последните няколко пъти, когато Орън идва да я види, изобщо не го позна, дори не разбра, че е тук.

Додж попита колко често Орън е посещавал майка си и кога е идвал за последен път.

— Доста време мина — отвърна Гленда. — Най-малко няколко месеца. Честно… но нека да си остане между нас, не бих го казала, ако тази бедна душица можеше да разбере.

— Устните ми са запечатани.

Тя се наведе към него и заговори шепнешком:

— Не го харесвах.

— Никой не го е харесвал. Аз дори не го познавах, но също не го харесвах.

— Не беше наред в главата, ако ме питате. Знаете ли, караше човек да се чувства неловко, докато говори с него.

Додж кимна.

— Никога не се радвах, когато идваше, но бях щастлива като виждах, че си тръгва. — Едрата ръка на Гленда с изненадваща нежност помилва рамото на старицата. — Бедничката. Не бих пожелала на никого да е в нейното положение, но донякъде съм доволна, че не знае колко е пропаднало момчето й. След всички тъжни неща, които е преживяла, тя не заслужава това.

Сърцето на Додж трепна и косъмчетата на врата му настръхнаха.

— Гленда, скъпа?

— Да?

— Какви тъжни неща?

 

 

— Трябва ли да тръгваш? — попита Бери, когато Скай я целуна за довиждане на прага на задната врата.

— Дългът ме зове. Трябва да направя официално изявление за медиите. Да изясним всичко.

— Ще се върнеш ли за вечеря? Мисля, че мама ще се чувства по-добре, ако си тук. — Тя се притисна към него. — Аз също ще се чувствам по-добре.

Той я погъделичка с устни по ухото.

— Не би могла да се чувстваш по-добре.

Тя се засмя.

— Недей, че ще се засрамя.

— А дори не съм се старал кой знае колко. — Той я целуна леко по устните.

Тя му помаха, гледайки като чезнещо от любов кутре как джипът му изчезва от поглед, после изкачи стъпалата и влезе в гостната.

Още с влизането си в стаята забеляза върху леглото торбичката с подаръците от Орън. Видът й я накара да потрепери. Беше я извадила тази сутрин от гардероба в спалнята си, онази, в която Додж бе нощувал до миналата вечер. След като получи обаждане от Скай, че Орън се е върнал в съзнание, те бяха побързали да излязат, оставяйки съдържанието й на кухненската маса.

Кой беше пренесъл всичко в тази стая? Тя не искаше да я поглежда, но и нямаше желание да я докосва, така че за известно време я остави там, където беше. За да пропъди от съзнанието си мислите за последните мигове на Орън, тръсна глава и си помисли, че е нетърпелива да почувства слънцето върху кожата си, прегръдката на студената вода на езерото.

Облече си бързо бански, изтича надолу по стълбите и отиде в спалнята на майка си. Искаше да я попита за торбичката, но когато отвори вратата, видя, че Керълайн се е свила на една страна, прегърнала възглавницата, на която бе спал Додж. Сигурно бе плакала, докато заспи. Бери реши да не я безпокои.

Тя отиде до края на кея и се потопи в езерото. Плува под вода толкова дълго, колкото й стигна дъхът, после се показа и премина в енергичен кроул. Напрежението в мускулите отстъпи място на възбуда, която я накара да се почувства добре.

Когато се измори, тя се обърна по гръб и се остави на повърхността, изразходвайки точно толкова енергия, колкото да се задържи отгоре. Зарея поглед в белите пухкави облаци в небето и мислите й за пореден път се върнаха към странните събития, които се бяха случили след последния път, когато бе излязла да плува.

Толкова много лоши неща.

Но също и добри.

Беше срещнала Додж, и въпреки това, което вярваше майка й, тя отказваше да приеме, че баща й ги е изоставил отново. Той обичаше майка й. Бери можеше да се обзаложи. Обичаше и нея. Знаеше, че е истина.

Не, помисли си тя решително, Додж не беше излязъл от живота им. Дори и да действаше, воден от подобна заблуда, тя нямаше да му позволи да си замине.

И Скай. Бяха започнали трудно, но сексуално не просто си пасваха, а бяха направо взривоопасни. Той я остави толкова жадна, колкото и задоволена, а същото изглежда се отнасяше и за него. Бяха си доставяли наслада един на друг, докато отмаляха, но продължаваха да искат още.

Отделно от прекрасния секс, тя харесваше неговата солидност, възхищаваше се на практичната му гледна точка за нещата и абсолютна честност, дори на недостатъците му. Този мъж я привличаше физически, като мислене и емоционално. Той беше най-близко до представата й за истинския.

Като си представяше съблазнителни сцени, тя се обърна по крем, после се гмурна и заплува обратно към кея. Когато стигна до стълбата, хвана горната стъпенка и понечи да се измъкне нагоре, но в този миг в края на кея щръкна една глава.

— Бау!