Сандра Браун
Превратности (27)

Глава двадесет и шеста

Додж стигна до края на дългата си история.

— Онзи директор-фармацевт си мислеше, че е по-умен от всички. Ограбил първата банка на майтап, просто да види дали ще му се размине. Когато успял, опитал отново. И отново. Каза, че се бил пристрастил. Питам се колко ли му е било забавно на скамейката на смъртниците. Сигурен съм, че е бил екзекутиран, освен ако адвокатите му не са издействали помилване. Когато се преместих в Атланта, му изгубих следите. — Той се размърда на пейката, тапицирана с изкуствена кожа, и добави с по-тих тон: — Но за теб това сигурно е най-безинтересната част от историята.

Бери го бе слушала повече от час, без да произнесе и дума. Тя прочисти гърлото си и отпи от чашата с вода, която Грейс бе допълнила незабелязано.

— Какво стана с Франклин Олбрайт?

— Заловиха него и тъй наречения му братовчед, ръководели доходен бизнес с автоматично оръжие. Продавали го на наркокартели през границата.

— А Кристъл?

Додж въздъхна и поклати глава.

— Предполагам, че накрая е разбрала, че Марвин няма да се върне и да я спаси от мотела. Загубих и нейните следи.

— И повече не си я виждал никога?

— Не. Марвин изчезна от живота ми.

Бери се поколеба:

— А мама?

— Не успях да изпълня нито едно от обещанията, които й бях дал. Така че направих каквото ми каза и се махнах от къщата в момента, в който тя се прибра с теб. Повече не я видях. До миналата събота. Както и теб. — Той я погледна преценяващо. — Косата ти е още червеникава, но носът ти не е толкова миниатюрен.

Тя му се усмихна замислено. Настроението й се бе сменяло няколко пъти, докато той разказваше историята си. Тя се мяташе от любопитство към гняв, после сърцето й се свиваше от болка. Не знаеше на коя емоция трябва да се спре, така че ги пусна да се оттекат от само себе си, без да прави съзнателно усилие да ги назовава.

— Специалният отряд е бил разформирован — каза тя.

— Да.

— А ти си станал детектив.

— Не. Репутацията ми в Хюстънското полицейско управление варираше между обект на посмешище и плейбой. Възложиха ми друга задача, с друг партньор. Всъщност, имах поредица от партньори, защото се държах отвратително с всички тях и никой не искаше да работи с мен.

Бях немарлив в работата. Държах се лошо. Бях груб с шефовете. — Той попипа джоба на ризата си. — Започнах да пуша, защото търсех нещо, което да занимава мислите ми и да запълни болката от загубата на Керълайн и теб, а никотинът не беше опасен колкото кокаинът или пиянството.

Той замълча, но след малко продължи, сякаш говореше на себе си:

— Шест месеца след това наложено ми от самия мен чистилище отидох на един шибан гуляй. Разбираш ли, етапът на самообвинение беше преминал и на негово място бе дошъл периодът на „ще-й-покажа-аз-на-нея“. Така че се отдадох на секс оргии. След месеци на еднодневни връзки единственото, което успях да си докажа, беше колко обичам майка ти. Събудих се една сутрин и осъзнах, че никога няма да си я върна, ако продължавам по този път. Опитах да се променя. Отгърнах нова страница. Оправих държанието си и се опитах да спася работата си, която бе на косъм да загубя. С цигарите не успях, но се отказах от жените. Живеех като монах. — Той спря и бръчките на лицето задълбочиха тъжното му изражение.

Бери го попита тихо:

— Реформата не издържа, така ли?

— Не и след деня, в който бе обявен годежът на Керълайн с Джон Малоун.

— Във вестниците ли го прочете?

— Да. Дойде ми като гръм от ясно небе. Показа ми колко жестока може да е съдбата. Нямах представа, че тя е започнала да излиза с него. Не и по този начин, имам предвид. А после всичко беше само черно и бяло. Тя се ожени за него.

Бери можеше да каже, съдейки по грапавия му глас, че дори след толкова време още го боли.

Той остана неподвижен, загледан в някаква точка, после каза:

— Посредством адвокати уредихме въпроса по осиновяването ти от Малоун и той ти даде името си. Подписах, без дори да се боря. Нямах какво да предложа. Ти имаше нов татко, който изглеждаше добър и разбран човек, който щеше да ти даде добър живот, такъв, какъвто аз не можех да ти осигуря. — Той помълча малко и въздъхна: — Тръгнах и никога не се върнах обратно.

След известно време погледът му се върна върху нея.

— Това е, Бери. Не е най-прекрасната история, която един мъж може да разкаже на дъщеря си, нали? Не прилича на приказката за Златокоска.

— Това е тъжна история. Особено за теб.

— Не ти я разказах, за да те накарам да ме съжаляваш. Последното нещо, което искам, е да се изкарам някакъв злочест герой, трагичен образ. Направих лоши избори и си платих за тях. Единствената причина, поради която ти го казвам, е, че може би ще си вземеш поука. Това е най-доброто, което мога да направя за теб. Господ знае, че не съм направил нищо друго.

Те размениха дълъг поглед, който бе прекъснат от звъна на мобилния телефон на Додж. Той го измъкна от колана си и погледна номера, от който го търсеха.

— Керълайн е. — Той отговори, слуша известно време, после каза: — Добре, веднага отиваме там.

Когато връзката прекъсна, обясни на Бери, че Керълайн и Скай са свършили работата си в офиса на шерифа.

— Онзи кретен Меркюри си е получил чека. Майка ти каза, че се налагало Скай да остане там и попита дали ще минем да я вземем.

Бери дръпна чантата си и се измъкна от пейката.

— Ще ме оставиш ли в болницата?

— Грешка. Водя те вкъщи. Никакви спорове — каза той строго, прекъсвайки възраженията й. — Харесва ти или не, аз съм ти баща и ти казвам, че сега ще се прибереш и ще си починеш.

 

 

По пътя за към езерната къща Додж гледаше дъщеря си в огледалото за обратно виждане. Изражението й беше равнодушно, тя гледаше през прозореца в нощта, без да помръдне и без да издаде звук. Би дал хиляда долара, стига да можеше да разбере за какво си мисли. За него? За Старкс? За работата, която бе загубила? А може би мислите й се въртяха около Скай. Кой би могъл да каже?

Каквото и да я тревожеше, искаше да й помогне. Но тази работа с родителската помощ беше трудно нещо, дори когато детето ти е вече възрастен човек. Сигурно беше по-трудно точно защото Бери вече не беше малка. Той й бе попречил да стои на бдение над един престъпник, чийто мозък бе отдавна мъртъв. И въпреки това не можеше да измисли какво да каже, което да не прозвучи тъпо, банално, ненужно или и трите заедно, така че не каза нищо. Керълайн сигурно бе стигнала до същия извод, защото беше мълчалива през целия път от съда до къщата.

След като влязоха вътре, той ги последва по стъпалата към втория етаж. После двете жени тръгнаха в едната посока, а той — в другата. Той си взе душ в банята, където бе започнало всичко. Дори оправи леглото. Но не можеше да се успокои, докато не видеше, че Бери е добре, така че си облече чисти дрехи и слезе долу да изчака Керълайн.

Беше минал почти час, когато чу леките й стъпки да се приближават. Тя не го забеляза, че седи в тъмната дневна и отмина на път към спалнята си.

Даде й няколко минути, после отиде до вратата и почука тихо.

— Аз съм.

От изражението й, когато отвори вратата, можеше да каже, че тя очакваше да ги е сполетяла поредна трагедия.

— Какво има?

— Нищо лошо. Преди да си легна исках да се уверя, че Бери е добре. Изглеждаше наистина капнала.

Керълайн му направи знак да влезе и затвори вратата зад него. Той се огледа. Стаята не беше натруфена, но в същото време бе подчертано женствена. Имаше безброй безполезни възглавнички, подпрени на желязната рамка на леглото, а трите прозореца бяха обрамчени с набрани завеси. Стените бяха боядисани в същия бледожълт цвят, в който той собственоръчно бе боядисал някога бебешката стая на новородената си дъщеричка. Иначе всичко друго беше бяло, включително хавлиения халат около стройното тяло на Керълайн.

— Бери е изтощена — каза тя. — И разтревожена.

— За какво? Не за Старкс, предполагам. Той си получи заслуженото. Освен ако умре мирно, което за него ще е по-добре, отколкото заслужава.

— Колкото и жестоко да звучи, съм съгласна. Този човек ще продължава да тормози Бери, дори и да би умрял.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза Додж. — Мисля, че Старкс си играе с нея като с инструмент. Продължава да я кара да го съжалява.

— Сигурна съм — кимна Керълайн. — Той е манипулатор.

Додж отиде до един от прозорците и погледът му се плъзна навън към тъмната гора, плувния басейн и терасата, към езерото отвъд. Беше прекрасна гледка. Луната блестеше върху водата, която меко се плискаше в брега. От шерифството бяха изтеглили полицаите, възвръщайки спокойствието на пейзажа.

Мислейки на глас, той произнесе:

— Още не схващам защо му е трябвало да отиде в онова шибано блато. Скай също се чуди.

— Предполагам, че никога няма да разберем. Доволна съм, че е там, където е сега.

— Ще се успокоя едва когато науча, че е в земята — промърмори Додж.

Той огледа имота с един последен, проучващ поглед, после се върна. Керълайн беше седнала в края на леглото.

— Говорих с Бери. — Той се поколеба, но все пак продължи, като седна на един тапициран стол. — На чийзбургери, докато ти и Скай се занимавахте с Меркюри.

— Тя е разбрала.

— Не мисля, че й е отнело много време.

— Какво й каза?

— Всичко. Цялата грозна истина.

— Не трябваше да го правиш, Додж.

— Да, трябваше. Не заради нея, а заради мен. Имах нужда тя да знае всичко.

— Защо?

— Първо, защото така никога няма да те обвинява, че си ни разделила. Не че й е хрумвало, но исках да я уверя, че не бива. Второ, каквото и да изпитва към мен, то е основано върху студените безпристрастни факти; няма нужда да си фантазира за някакъв въображаем татко. Не исках да гледа на мен през призмата на романтиката.

Като й казах истината, поех риска да ме презре. Но може би ще съзре някакво изкупление в това, че не се опитвам да се изкарам такъв, какъвто не съм. Надявам се да оцени това, че бях честен с нея.

— Вярвам, че ще го направи. Винаги е била справедлива и не таи омраза. Освен това ми каза, че те харесва. Мисли, че си страхотен.

Той избухна в смях.

— По малко мърляв начин.

— Точно за това ти говоря — каза той раздразнено. — Че ме вижда по-добър, отколкото съм. — Той погледна Керълайн и за хиляден път го бодна остро съжаление. — Не и ти, обаче. Ти ме видя точно какъвто съм.

— И те обичах въпреки това.

Между тях легна дълга тишина. Никой не помръдна.

— Не почука на вратата ми само за да говорим за Бери, нали? — попита тя накрая.

Додж си пое дълбоко дъх и го издиша, погледна настрана, после се обърна.

— Никога не ти казах колко съжалявам, Керълайн. Разговорът тази вечер ми напомни… — Той спря и въздъхна. — Още когато го сторих, беше прекалено късно да го поправя. Да чукам Кристъл беше най-малкото. Знам, че звучи като клише, но се кълна в господ, то не означаваше нищо за мен. Действах механично, през цялото време планирах какво ще направя след това.

Не ти изневерих с тяло. Изневерих ти с егото си. Нищо, което казах тогава и което казвам сега, не променя нещата. Направих го. Но искам да знаеш колко много съжалявам. Когато ми каза, че съм те обидил по-тежко и от Роджър Кемптън, се отвратих от стореното от мен. Мразех се, че съм ти го причинил и че съм разрушил всичко, което съм имал. — Той млъкна и си пое накъсано въздух. — Трийсет години исках да ти го кажа. Съжалявам за болката, която ти причиних.

Тя заекна леко:

— Извиненията се приемат.

— Благодаря ти. — Преди да се почувства смешен, той се плесна по бедрата и стана. — Уморен съм. Не мога да си спомня дори какво съм правил тази сутрин.

— Дойде в хотелската ни стая в Хюстън и ни събуди.

— Днес ли беше?

— Да, денят беше дълъг. Но добре поне, че Орън Старкс е заловен. Можем да си починем, без да се притесняваме за безопасността на дъщеря си. — Тя се пресегна за ръката му и я стисна. — Благодаря ти, Додж.

— Не съм направил кой знае какво.

— Отзова се на молбата ми за помощ.

— Доволен съм, че ме потърси.

— Ти беше първият, единственият човек, за когото си помислих в онзи момент.

Мина една минута, после втора. Тя не пускаше ръката му. Вместо това я погледна и прокара пръсти по изпъкналите му вени. После бавно я обърна с дланта нагоре, вдигна я към устните си и притисна устни към нея. Остана така дълго, след това го погледна и той не можа да откъсне очи от нейните.

— Толкова години — каза тя дрезгаво, — а ти още си ми толкова близък. Бих познала тази ръка измежду всички други в света.

Додж само я гледаше, не смееше да мръдне, нито да повярва, че това наистина се случва.

— Имал си много жени след мен. Две съпруги. И много други.

Той направи движение с рамене.

— Ти…

— Какво?

— Спомняше ли си нещо за мен?

Той въздъхна.

— Всичко.

Тя се усмихна несигурно и с лека тъга.

— Вече не съм млада и стройна.

Той се удържа колкото можеше и толкова дълго, колкото искаше. Привлече я и я притисна към себе си. Никоя прегръдка на света не е била по-силна и по-здрава. Притисна лице в косите й и изрече думите, които мислеше, че никога няма да има шанс да изрече.

— Ти си единственото нещо, което някога съм обичал. Господ знае. — Сложи пръст под брадичката й и повдигна нежно главата й. — Забърках такава голяма каша, Керълайн, но те поисках в минутата, в която те видях, и това никога не се промени.

 

 

Тя лежеше напреко на гърдите му, притиснала буза към сърцето му, а неговата брадичка се подпираше върху главата й.

— Стар съм. Ти ме изхаби.

Тя побутна чатала му с коляно.

— Ти си расов жребец.

— Мислиш ли?

Тя се повдигна и се подпря на лакът, за да погледне лицето му.

— Ъхъ.

Додж се усмихна и тя отвърна на усмивката му. Прокара пръсти по гърдите му, а очите й се местеха с любов по това скъпо, вече поостаряло лице.

— До тази вечер не ми беше казвал, че съжаляваш. И до този момент аз така и не съм ти благодарила.

— Да ми благодариш?

— За Бери.

Гърлото му се сви. Той прокара пръсти през косата й.

— Да, направи го. Всеки път, когато я погледнеш, мога да видя колко я обичаш.

Целунаха се. Тя първа се отдръпна.

— Кога ще ми кажеш?

Изражението му остана безстрастно.

— Да ти кажа какво?

— Какво си мислиш.

— Какво си мисля? Веднага. Че си гола. Че имаш лунички. Особено обичам онези на гърдите ти.

Тя се засмя, но не изглеждаше убедена в шегата му.

— Няма ли да ми кажеш?

— Няма нищо за казване.

Керълайн го погледна в очите, после промърмори:

— Хубаво — и намести главата си върху гърдите му. С изключение на няколкото прошепнати гальовни думи, разговорът им завърши. От време на време Додж подхвърляше по нещо неприлично, което я караше да въздиша, да се смее или да се изчервява. Те нямаха нужда от думи, за да изразят какво чувстват и това беше най-важното.

Накрая тя се сгуши до шията му и промърмори сънено:

— Не искам това да свършва, но не мога да държа очите си отворени.

Той целуна нежно устните й, после я отдалечи от себе си, като придърпа хълбоците й към скута си.

— Знам, че обичаш така.

— И аз знам какво обичаш. — Тя хвана ръката му, сложи я върху гърдите си и я покри със своята. — Не са толкова стегнати, колкото бяха.

— Списанията пълнят главите на жените с какви ли не глупости. А сега спи.

Тя се отпусна и скоро потъна в сън. Додж остана буден известно време. Беше уморен до смърт, но също като Керълайн не искаше да пропусне и една секунда от тази нощ, прекарана заедно. Нямаше да губи време в сън, когато можеше да я държи, да чувства меката й топлина и да слуша всеки дъх, който поема.

А имаше и друго, което предизвикваше недоволство у него, и което тя бе усетила, нещо неопределено, което се криеше невидимо в дъното на ума му и разяждаше подсъзнанието му като коварен гризач, като му отказваше физическо удовлетворение и правеше спокойствието му невъзможно.

 

 

Въпреки преживяното емоционално вълнение Бери спа дълбоко и без сънища. Събуди се на зазоряване. Взе си душ, облече се и се спусна по стъпалата, за да си направи кафе. Тъкмо когато кухнята се изпълни с аромата му, Додж се присъедини към нея. Изглеждаше смутен и в отбранителна позиция в същото време. Тя погледна в посоката, от която бе дошъл — спалнята на майка й.

Едва обузда изкушението да го подразни и вместо това му предложи чаша прясно кафе.

— Благодаря. — Той добави две лъжички захар и отпи. После небрежно продължи: — Онази гривна със сърцето талисман… Разкажи ми за нея.

— Беше един от няколкото подаръка, които Орън ми е правил през годините. — Тя му разказа онова, което бе разказала на Скай и на шериф Дръмънд за отказа на Орън да приеме нежеланите подаръци. — За да избегна срещите с него, накрая се отказах да му ги връщам. Защо сега се сети за нея?

— Хрумна ми, че никога не сме говорили за това, след като установихме, че Сали Бъкланд е носила същата. Не знаеше ли, че и на нея е дал такава?

Тя поклати глава.

— Твоята тук ли е в момента?

— Горе е. Взех всичко, дадено ми от Орън, когато дойдох в Мерит.

— Изглежда имаш интуиция. Сякаш са ти трябвали веществени доказателства.

— Може би съм наследила тази склонност от теб.

Коментарът видимо му се понрави. Но не го разсея.

— Имаш ли нещо против да я погледна?

Тя се качи горе. Когато се върна няколко минути по-късно, майка й беше в кухнята и си наливаше кафе. Беше разрошена, но приятно възбудена. Усмихна се срамежливо на Бери и радостно я поздрави, но очите й отбягваха Додж.

Бери беше събрала всичко, дадено й от Орън Старкс в малка платнена торбичка. Отвори я и изсипа съдържанието й върху кухненската маса, после се разрови из предметите, за да открие гривната. Тъй като не я намери веднага, се наложи да се поразтърси по-внимателно.

После погледна Додж и Керълайн неразбиращо.

— Не е тук. Как е възможно? Последният път, когато проверявах, беше заедно с останалите неща.

— Кога беше това? — попита Додж.

— Не си спомням точно.

— Преди да се преместиш тук или след това?

— След това. Исках да се освободя от всичко, което ми напомня за него. После промених мнението си, но гривната беше тук, сигурна съм. Това беше най-личният измежду подаръците.

— Може би си я преместила в някакъв момент и не си спомняш?

— Разбира се, че си спомням! — После, съжалявайки за избухването си, тя протегна ръка към майка си и я хвана. — Щях да си спомня, мамо. Нали не мислите, че…

— Че твоята гривна е била на ръката на Сали Бъкланд? — завърши Додж изречението вместо нея.

— Не е възможно. Кога Орън би успял да вземе моята?

Додж прочисти гърлото си.

— Възможно е… само теоретично — Старкс да е тук.

— Тук! Имаш предвид в тази къща?

Бери и Керълайн слушаха невярващо, докато им разказваше за снимките, които бе открил в контейнера за боклук недалеч от мотела, където Орън се беше крил, докато Дейвис Колдеър не бе налетял на него.

— Сякаш е „картотекирал“ терена, тъй да се каже. Има снимки на къщата от всички ъгли. Както и на теб — каза той смутено. — За да ги направи, трябва да е използвал телеобектив, а също и да е бил достатъчно близо до къщата. Може би е успял някак си да влезе вътре, когато не си била тук, и да се настани. В нощта, когато простреля Бен Лофланд е знаел къде се намира спалнята ти.

Бери се сви, потърка ръце една в друга и усети как настръхва.

— Бъркал е в чекмеджетата ми? Ровил ми е из нещата? — От тази мисъл й прилоша.

— Не знаем какво е направил. Но е възможно.

— Искам да видя снимките — настоя Бери.

— Не, не искаш. Повярвай ми.

— Искам да ги видя, Додж.

Той изруга под нос. Бери го чу, че се проклина, задето й е казал.

— Трябва да помолиш Скай. Накара ме да му ги върна.

Точно тогава клетъчният му телефон иззвъня.

— За дявола говорим… — Той отговори, слуша известно време, после каза: — Тръгваме. — И прекъсна. — Има признаци, че Старкс идва в съзнание.

 

 

— Ужасна картина — каза им Скай, когато се срещнаха пред спешното.

Вътре в болницата леглото бе заобиколено от лекари и няколко сестри, които действаха уверено и енергично, докато се опитваха да успокоят очевидно възбудения пациент. Орън се мяташе, опитвайки да се освободи от коланите, с които бе привързан към леглото.

Когато ги забеляза, една от сестрите се приближи до вратата.

— Можете да изчакате в коридора, помощник Ниланд. Ще дойда и ще ви взема, ако той започне да говори смислено. — Беше тънък намек да се махнат от там.

Преместиха се в една малка чакалня.

— Цялото това мъчение… — прошепна Керълайн и поклати глава. Така и не довърши мисълта си. Тези думи казваха достатъчно.

Додж се отпусна на един стол. Извади пакета с цигари от джоба на ризата си, прехвърли го няколко пъти из ръцете си и го върна обратно. Скай стоеше до вратата, облегнал гръб на стената.

Известно време всички мълчаха. По едно време Бери почувства, че не издържа напрежението и задъхано произнесе:

— Аз го откраднах от него. От Орън.

Тримата я погледнаха слисано.

Преди те да успеят да реагират и преди да изгуби самообладание, тя стисна очи, сякаш скачаше отвисоко, и продължи:

— Знаете, че Орън беше работил по кампанията, която аз и Бен приключихме в петък. — Те кимнаха едновременно. — Това беше по времето, когато изплуваха нещата около Сали. Тя напусна и всички разбраха, че Орън е причината.

Бери се поколеба, после наведе глава:

— Не, това не е точно казано. Аз направих така, че да изглежда сякаш Орън е причината.

— Какво искаш да кажеш, Бери? — попита Керълайн.

— От ръководството ме попитаха за напускането на Сали. Казах им, че се е махнала заради Орън.

— Което е било вярно.

— Нека да го кажа, мамо, моля те. — Тя спря за малко, за да събере мислите си. — Накарах шефовете да повярват, че компанията едва е успяла да избегне скъпоструващ процес за сексуален тормоз, когато всъщност Сали никога не е имала такова намерение. Стигнах и по-далеч — намекнах, че и други жени в офиса смятат да предприемат подобни стъпки. Това ги смути. Попитаха доколко са сериозни нещата, и аз, като жена, какво бих направила с Орън Старкс. Дали според мен трябва да го предупредят и да му дадат изпитателен срок, или направо да го уволнят. И доколко може да се разчита, че ще си вземе поука.

Сигурно ви е ясно какво им казах. Замълчах си за отличната работа, която Орън вършеше. Не казах на шефовете, че първоначалната му идея е била най-добрата и че Бен и аз проектирахме цялата кампания около нея. Вместо това подхраних параноята им и ги накарах да се страхуват, че най-лошото ще е Орън да остане да работи във фирмата.

На следващия ден му връчиха заповедта за уволнение. Не му позволиха да вземе със себе си никой от проектите, по които работеше. Беше ескортиран от сградата от охранители и бе третиран като престъпник. — С едва доловим глас тя добави: — И стана такъв.

Дълго време никой не заговори.

— Почакай малко — обади се Додж. — Не можеш да обвиняваш себе си за онова, в което се е превърнал Орън. Всеки ден уволняват хора. Но те не започват да убиват. Той е бил такъв и преди да го уволнят.

— Додж е прав, Бери — съгласи се тихо Скай.

— Но това не е краят. След уволнението той ме помоли да се застъпя за него. Аз го излъгах, че съм се опитала да му помогна да си върне работата, но че решението на „Делрей“ е непоколебимо. Което беше лъжа. Никога не съм повдигала въпроса за него. Нито веднъж. Тъкмо напротив. След като си тръгна, се възползвах от работата му. Бен също, с това, че си замълча. Знаеше, че съм играла нечестно, но го подмина тихомълком. Никога не каза на никого за ценния принос на Орън. — После добави полугласно: — След това научих, че никога не ми е вярвал наистина.

Тя спря да си поеме дъх.

— Колкото до Сали, окуражих я да напусне компанията. Казах й, че никога няма да се отърве от Старкс, ако остане в „Делрей“.

— Което също е истина — обади се Керълайн.

— По всяка вероятност — съгласи се Бери. — Но аз имах егоистична причина да я подтикна да напусне. Тя беше добра. Клиентите харесваха непретенциозния й маниер. Шефовете също. Тя представляваше заплаха за напредъка ми. Исках да се махне. Затова я принудих да напусне. Манипулирах я, като същевременно направих така, че Орън да бъде уволнен. И всичко това, за да изпъкна аз.

Тя обърна глава към Керълайн:

— Никой не се е гордял повече от мен с изключителните ти успехи, мамо. Но е трудно да си достоен за това. Аз съм също толкова амбициозна, но когато става дума за постигане на цели, нямам твоето търпение, твоя стил и твоята елегантност. Предполагам, че съм устроена другояче — каза тя, поглеждайки към Додж. — Във всеки случай напрежението и вината, които чувствах през това време, се увеличиха. Точно затова ти се развиках онзи ден и по-късно направих сцена на Орън на верандата. Дойдох тук, в Мерит, да се оправя, да подредя приоритетите си. През това време осъзнах, че трябва да призная своята непочтеност и да се коригирам. Когато се обадих на Орън последния четвъртък вечерта, му казах, че името му ще бъде включено в кампанията, когато се презентира. — Тя спря, после добави тихо: — Това не беше достатъчно.

Мълчанието между тях беше тежко. Додж въздъхна.

— Ако ме питаш, това са глупости. Добре, може би амбицията ти е малко прекалена. Сали Бъкланд е имала свобода на волята. Може да си я подтикнала, но тя е взела крайното решение. Колкото до Старкс — продължи той, правейки физиономия, — зад интелигентността на този умник се е криел малко странен тип, склонен към насилие щом само се открие такъв шанс. — Той посочи строго към Бери и каза: — Ти си призна. Стига вече.

Тя усети прилив на обич към него и щеше да я изрази гласно, ако докторът, лекуващ Орън, не се появи внезапно на отворената врата.

— Кой от вас тук се казва Бери?

Тя стана.

— Той повтаря името ви отново и отново.

— Трябва ли…

Лекарят сви рамене.

— От вас зависи. — После, така внезапно, както се бе появил, изчезна.

Керълайн хвана ръката на Бери.

— Не отивай. Не трябваше изобщо да идваме.

Бери погледна Додж, търсейки мълчаливо мнението му.

— Иска ми се да беше умрял в Гъстака, и да ти спести това.

Когато очите й срещнаха тези на Скай, той каза:

— Ако отидеш, ще дойда с теб. Трябва да чуя какво ще ти каже.

Тя се приближи към него и двамата излязоха заедно в дългия коридор.

Стаята на Орън в спешното отделение напомняше сцена от страшен филм. Тя се приближи до леглото му с тревога. Клепачите му трепкаха. Повтаряше непрекъснато името й, като в транс. Ръцете му се движеха неспокойно, пръстите му дърпаха чаршафите, но коланите го придържаха към леглото.

— Дали ме чува? — попита тя.

— Опитайте — предложи една от сестрите.

Бери преглътна опасенията си.

— Орън? — Когато той не й отговори, тя прочисти гърлото си и произнесе по-отчетливо: — Орън? Чуваш ли ме? Аз съм Бери.

Клепачите му потрепнаха и се вдигнаха, но очите се завъртяха в очните ямки, разфокусирани. Той произнесе името й с тънък, стържещ глас.

— Да. Аз съм. — Тя се почуди какво да каже, което да не звучи съвсем глупаво. — Ти си в болницата. Лекарите и сестрите се опитват да ти помогнат.

— Бери. — Името й отново се откъсна от устните му, когато той замига, опитвайки се да я види. — Бери.

— Тук съм.

— Ти си жива.

— Да.

— Трябваше да си мъртва.

Тя си пое рязко дъх и се дръпна.

Скай сложи ръка на рамото й.

— Да излезем оттук.

Но преди да е помръднала, Орън успя да извие ръката си и да я хване за китката. Тя погледна ужасено към студените, влажни пръсти, които я стискаха. Очите му сега бяха широко отворени и фокусирани върху нея. Лудостта в тях я накара да потръпне от страх.

— Ти ще умреш — произнесе той със злоба. — Ще умреш.

Тя освободи ръката си и залитна назад, но не откъсваше очи от маниакалния поглед на Орън. После внезапно клепачите му започнаха отново да се движат бързо-бързо. От гърлото му се разнесе отвратителен звук. Главата му се удари назад във възглавницата, отмествайки настрани марлята, която покриваше дупката отстрани на черепа му. Тялото му започна да трепери неконтролируемо.

— Получава пристъп — каза една от сестрите.

Скай дръпна Бери и я изведе от стаята. Отвън в коридора тя се отпусна в ръцете му.