Сандра Браун
Превратности (26)

Глава двадесет и пета

Кучият му син се бе промъкнал безшумно като пантера. Додж не осъзна, че Олбрайт се е върнал, докато мъжът не се озова вътре. Но трябваше да си признае честно, че разлюлените гърди на Кристъл под ярката червена блузка го бяха разсеяли.

Олбрайт изръмжа, когато хвана събраната й коса и й изкрещя да слиза от плота. Дръпна бутилката с бира от ръката й и я запрати към стената. На пода се смесиха счупени стъкла и пенлива течност. Като продължаваше да държи Кристъл за косата, Олбрайт я разтърси както териер — плъх, и я нарече мръсница, после я блъсна в масата, на която лежеше един гаечен ключ, купен този следобед. Олбрайт го вдигна и замахна с него към главата на Додж.

Ако не бяха бързите реакции на Додж, тренирани в годините на улични боеве и полицейска школовка, мозъкът му сигурно щеше да стане на пихтия. Но той клекна и инструментът попадна в раменната му кост. Болката беше дяволски силна, но не и фатална.

Олбрайт хвърли ключа и нападна Додж с голи ръце.

Обикновено Додж би му отвърнал и сигурно би го убил, но сега изпълняваше роля. Предполагаше се, че Марвин не притежава смъртоносни бойни умения. Беше трудно да поема удари и да не прави нищо. Сдържаността му бе подложена наистина на тест, когато Олбрайт отвори едно джобно ножче, хвана Додж за косата — сигурно обичаше коси! — и изви главата му назад, откривайки гърлото и прерязвайки тънката плът над Адамовата му ябълка с върха на острието.

— Само да си се мярнал край нея, ще ти прережа гърлото. Разбра ли ме, Марвин?

Додж не се съмняваше, че онзи наистина го мисли и искаше да се махне оттук веднага и да спести на данъкоплатците на Тексас допълнителни разходи. Защото този тип наистина беше гаден и рано или късно щеше да бъде осъден за убийството на някого, може би на това заблудено момиче, което имаше лоша преценка, но не заслужаваше да умре заради това.

Само че още не разполагаха със солидни доказателства, затова Додж завъртя очи, изскимтя и изпелтечи, че разбира предупреждението.

Олбрайт го пусна, завъртя го и го изрита в бъбреците, и той буквално излетя през задната врата. Падна с лице върху алеята и се плъзна напред с няколко сантиметра, оставяйки следи от кожата си по бетона. После изпълзя до колата си.

Добра се до вкъщи, без да загуби съзнание. Но когато влезе вътре, всяка клетка в тялото му пулсираше в агония. Като го видя, Керълайн извика и изпусна папката, която държеше. Служебните й документи се посипаха по пода на дневната. С бързи движения, доколкото осеммесечната й бременност й позволяваше, тя тръгна към него.

Поиска да разбере какво се е случило, лошо ли е ранен, дали го е преглеждал лекар. Когато той й отговори „не“, тя поклати глава:

— Ще те заведа в спешното.

— Не е необходимо. Малко антисептичен разтвор, няколко аспирина и утре ще съм добре.

— Моля те, позволи ми да извикам линейка — помоли го тя, като хълцаше.

Той отказа, клатейки категорично глава, от което му се зави свят. Предположи, че някой от ударите на Олбрайт му е причинил леко мозъчно сътресение.

— Бил е приятелят на момичето с гадния одеколон „Табу“, нали? — попита Керълайн, докато му помагаше да се съблече.

— Керълайн, аз…

— Не говори за това. Разбирам. Сигурна съм, че има нещо общо с нея. На гаджето й не му се харесва да се прегръщате още повече, отколкото на мен. Престъпник е, нали? Не, не ми казвай. Знам, че не можеш да кажеш, но не се съмнявам, че той го е направил. Можеше да те убие. — Тя се разплака.

Додж я привлече към себе си и я задържа, макар да му причиняваше болка.

— Шшшшт. Не ме уби. Нямаше да го направи.

— Моля те, не искам да те убият. Ако нещо ти се случи…

— Нищо няма да ми се случи.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Не съм сигурна.

— Шшшшт. Плачът не е полезен за теб и за бебето.

— Страх ме е.

— Не бива да се страхуваш — целуна я той по косата.

Тя се отдръпна от него и погледна подутите му очи.

— Каква полза да станеш детектив, ако си мъртъв?

Логиката й го накара да се усмихне, но от мимиката го заболя цялото лице.

— Знам как да се грижа за себе си.

— Знам, че знаеш. Видях какво причини на Роджър онази нощ, когато той излизаше от фитнеса. Тази вечер си можел да се отбраняваш, но не си го направил.

— Така е.

— Но защо?

— Защото трябва да съм убедителен в ролята, която играя. Всичко зависи от това.

— За да станеш детектив.

— За да спипам гадняра.

— Едно и също е.

— Именно. Така че това е ниска цена.

— Не е толкова ниска, Додж — не издържа тя. — Погледни се!

Той изостави несериозността и взе лицето й в ръцете си. Произнесе напълно сериозно:

— Отказа се от богаташ заради мен, Керълайн. Ще направя това и ще го направя както трябва. Няма да те разочаровам.

— Нито пък Джими Гонзалес.

Той не каза нищо.

— Знам, че това е важно за теб — каза тя с дрезгав глас. — Колко е важно всъщност, Додж?

Влизайки в тона й, той отговори:

— Не просто е важно. Това е всичко!

 

 

Додж усещаше болка навсякъде, беше подут и натъртен дни наред след нападението на Олбрайт.

Но неудобствата си струваха наградата.

Мисията не бе така успешна, както щеше да бъде, ако бе успял да проникне в съседната част на къщата и да разбере какво крие Олбрайт. Но докато Кристъл вадеше двете бири от хладилника, Додж успешно сложи едно подслушвателно устройство — осигурено със съдействието на Дорис — от долната страна на кухненската маса.

Макар и в такъв кратък срок, Дорис го беше снабдила с всичко. Той бе взел със себе си още няколко „бръмбара“, които се надяваше да постави на подходящи места в къщата, но и едно беше по-добре от нищо.

Наблюдението не бе разрешено от шефовете му. Официално силните им подозрения, че Олбрайт е техният извършител, не пасваха точно със случая. Поне засега. Но това бе достатъчно за Додж. Ако някой разбереше, че е поставил „бръмбар“ без разрешение, щеше да бъде отстранен от специалния отряд, ако не и изхвърлен от Хюстънското полицейско управление. Но ако пък станеше така, както той си представяше, рискът щеше да си е струвал.

На следващия ден след претърпяния побой се обади във фабриката за гуми и каза, че е болен. Веднага щом Керълайн излезе за работа, той се качи в колата и се насочи към къщата на Кристъл и направи тест. Успя да хване разговора им по време на закуска. През по-голямата част Олбрайт й викаше и я наричаше с грозни имена. Кристъл отричаше през сълзи, че между нея и Марвин има сексуални отношения.

Додж не можа да чуе всичко от отговора на Олбрайт, но чу думата „евнух“, което го вбеси. Той живееше за деня, в който бившия пандизчия ще осъзнае, че гаджето му е влюбено не в него, а в Додж Хенли.

Когато се върна на работа във фабриката, окаяният му вид шокира колегите му. Започнаха да го питат какво се е случило и той измисли версията, че си е ударил лицето в предното стъкло на колата, като е научил по трудния начин, че не бива да забравя да си слага предпазния колан.

Кристъл го избягваше. На обяд тя се присъедини към масата на останалите жени и след като му отправи срамежлива, съчувствена усмивка, изчезна. Това продължи и следващите дни. Те срещаха погледи, но тя не му даде възможност да се приближи до нея.

Капитанът му се присмиваше. Останалите полицаи от специалния отряд гледаха на неуспелия му опит да проникне в съседната на Олбрайт къща като на пълен провал.

Стана така, че вечер, след като хапнеха с Керълайн, той измисляше причина да излезе от къщи. Ходеше до проклетата къща. Паркираше достатъчно близко, за да подочуе разговора посредством „бръмбара“, но не чак толкова, че да рискува да бъде забелязан.

Само веднъж попадна на нещо интересно. Кристъл питаше Олбрайт какво прави в съседната част на къщата. Защо било такава голяма тайна? Защо и тя да не влезела вътре? Ако хазаинът разберял, че я използва за склад, със сигурност щял да ги изрита оттук. Попита го дали продава дрога. Защото ако случаят бил такъв — заплаши го тя, — щяла да се изнесе.

Олбрайт й се озъби, че ще се изнесе, когато той й заповяда, но не и преди това. После й изкрещя да млъква и да не се меси в бизнеса му.

Чул достатъчно, Додж се върна вкъщи и се разтревожи, когато видя Керълайн да седи на ръба на леглото, да гали корема си с една ръка, отпуснала другата в скута си.

Той се втурна към нея.

— О, боже. Да не би бебето да идва?

Тя трогната разроши косата му.

— Не, най-рано след няколко седмици. Просто имах контракции.

— Какво, по дяволите… какво означава това?

— Нещо напълно нормално. Наистина бяха само внезапни болки.

— На мен ми се вижда по-сериозно от обикновени болки.

— Докторът каза да очаквам такива контракции, докато раждането започне.

— Как ще разбереш, че истинското раждане е започнало?

Тя се засмя леко.

— О, той ме увери, че ще разбера.

През останалата част от вечерта, дори докато тя спеше, той държа дланта си върху корема й, питайки се как е възможно да спи, когато вътре в нея кипи такава дейност.

Връхлетя го безпокойство. Ако матката й беше пропорционална на цялата й структура, значи беше малка. Помисли си, че е истинско чудо, че толкова миниатюрна, тя можеше да носи дете… Ами ако бебето беше неестествено голямо? Той не можеше да си спомни дали някога са му казвали колко е тежал при раждането си, но и да му бяха казвали, нямаше представа какви са стандартите. Нямаше база за сравнение. Ами ако двамата с Керълайн бяха заченали гигант? Наследникът му можеше да повреди нещо вътре в нея. Можеше да я разкъса.

Лежа буден цяла нощ, изпълнен със страх от някаква необяснима анатомична катастрофа. В резултат на това не беше на себе си на сутринта, когато се яви на работа във фабриката. Настроението му не се подобри, когато осъзна, че Кристъл не беше дошла на работа. Да не би да беше болна? Да не би Олбрайт да я беше накарал да напусне заради колегата си Марвин? Да не се е сетил за епизода с умивалника, да се е ядосал отново и да й е направил нещо?

В края на смяната Додж бързо се отправи към изхода. Бързаше да се прибере вкъщи, да се увери, че Керълайн е добре, а след това щеше да се опита да подслуша нещо около къщата на Франклин Олбрайт. Едва не събори една от колежките си, която се изпречи на пътя му.

— Здрасти, Марвин.

— Здрасти. Извини ме. Бързам.

— Имам за теб съобщение от Кристъл.

Той спря на място. Жената му подаде едно листче.

— Иска да й се обадиш на този номер.

— Тя добре ли е?

Жената или не знаеше, или просто не каза.

— Да й се обадиш при първа възможност, така каза.

— Добре. Благодаря.

Той й звънна от уличен автомат. Кристъл вдигна след второто позвъняване. Гласът й беше слаб, колеблив.

— Марвин е. Добре ли си?

При звука на гласа му тя се разплака.

— Не, не съм! Страх ме е.

Додж се опита да я утеши и накрая тя си призна, че е напуснала Олбрайт.

— По-скоро избягах — изхълца тя. — Той е… той е…

— Къде си в момента?

Тя му каза и двайсет минути по-късно той влезе в мотела, почука на вратата и погледна през рамо.

Кристъл изглеждаше ужасно. Лицето й беше на петна и подпухнало от многото плач. Освен това беше пълна развалина в емоционално отношение. Додж седна до нея на леглото и я държа, докато тя не спря да трепери. Като повдигна косата от мокрите й страни, той я накара да му разкаже всичко.

— Не мога да ти помогна, ако не знам какво става. — Първото нещо, което искаше да разбере беше дали тя се притеснява, че Олбрайт ще нахлуе отново, ще размаха джобното си ножче и ще изпълни обещанието си да пререже гърлото на Додж. — Знае ли, че си го напуснала?

— Сигурна съм, че вече го е разбрал — каза тя, хълцайки. — Излезе и каза, че няма да го има няколко часа, но аз не му повярвах, че няма да се върне веднага. Не и след онази вечер, когато ми постави клопка. Още щом излезе, извиках такси. Взех набързо само онова, което можех да нося и през цялото време, докато чаках таксито, се страхувах да не се върне и да ме хване.

— Не си ли му оставила бележка или нещо, за да му кажеш къде отиваш?

— Не! Махнах се и няма да се връщам. О, Марвин, ако ме хване, той ще ме убие.

— Не, няма да го направи, защото аз няма да му позволя.

Тя го стисна здраво и му каза, че не знаела какво щяла да прави без неговото приятелство и закрила. От благодарност го целуна по устните.

— Слушай, Кристъл — каза той и я отстрани от себе си. — Има ли някаква друга причина да се страхуваш от Олбрайт?

Тя примига с подутите си клепачи.

— Например?

Той се опита да действа внимателно, за да не прецака нещата.

— Ами, например… не знам. Мислиш ли, че планира друго престъпление?

Тя извърна очи.

— Може би. Крои нещо.

— Исусе.

— Висеше непрекъснато на телефона. Говореше с братовчед си в Мексико. Спомняш ли си, бях ти споменавала за него?

Сърцето му подскочи, но той мълчаливо кимна.

— Мисля, че двамата подготвят нещо. — Очите й отново се напълниха. — И ако успеят, страхувам се, че ченгетата ще си помислят, че и аз съм замесена. — Тя подсмръкна и избърса носа си с опакото на ръката. — Родителите ми се опитаха да ме предупредят. Защо не ги послушах?

— Може би трябва да говориш с полицията.

Тя вдигна глава и го погледна разтревожено.

— Да — кимна той и стисна ръцете й между своите. — Ако им кажеш какво планира Франклин, ще знаят, че не си в комбина с тях. Разбираш ли?

Остана при нея половин час, като се опитваше да изчопли за какво престъпление става дума, но тя не казваше нищо определено, нищо полезно, което да съобщи на срещата на специалния отряд. Очите й продължаваха да произвеждат все нови и нови порции сълзи и тя не спираше да оплаква деня, в който се е свързала с Франклин Олбрайт. Защо не била имала късмета да срещне първо Марвин? Родителите й със сигурност щели да го одобрят. Ако го беше познавала по-рано, нямаше да живее в страх от полицията, в страх от отмъщение от един ревнив, избухлив и проклет бивш затворник.

— Боже, животът ми е такава бъркотия! Ти си единственото хубаво нещо в него, Марвин. Ти си единственият, на когото мога да вярвам.

Втория път, когато го целуна, не беше от благодарност, а Додж знаеше достатъчно за целувките и жените, за да разпознае разликата. Тя пъхна език в устата му и когато падна назад в леглото, той се отпусна върху нея.

Когато тя се сгуши до шията му, той каза:

— Франклин само си приказва и заплашва, Кристъл.

— Ти си толкова мил с мен. — Тя взе ръката му и я сложи между бедрата си.

— Олбрайт ще влезе в затвора веднага щом го заловят и тогава ще можем да сме заедно, без да се страхуваме от него. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва да помогнеш на полицията да го хване, докато извършва престъпление.

Тя се изви в ръцете му.

— Искам да съм с теб.

— Тогава нека отидем заедно в полицията. Ще те придружа.

Тя се опъна.

— Ще си помисля.

— Според мен трябва да отидеш веднага. Преди Франклин да извърши онова, което е планирал.

— Може би утре. — Тя разкопча панталона му.

— Обещаваш ли?

— Обещавам да си помисля. Но не искам да говорим за това повече.

И те не говориха.

Чак до после, когато тя се бе сгушила в него като котенце, издавайки мяукащи звуци, докато потта им се смесваше.

Едва когато тя стана сънена и омекна от секс, продължи разговора за Франклин. Стана непринудено. Защото ако една жена ти вярва достатъчно, за да сподели това, тя ще ти повери най-дълбоките си, тъмни тайни. Във всеки случай такъв бе опитът на Додж. На този принцип се основаваше репутацията му в отдела.

Кристъл изплю всичко, което знаеше. Беше ужасна вътрешна информация, събрана от подочути разговори между Франклин и неговия братовчед в Мексико, която включваше изрази като „кола за бягство“, „полуавтомати“, „ще очистим всеки, който ни се изпречи на пътя“ и „двайсет и пети“ — дата, която бе само след два дена.

Най-накрая тя заспа.

Додж опъна кабела на мотелския телефон, доколкото бе възможно, и влезе в банята, затваряйки вратата след себе си. Обади се на капитана в дома му, събуди го и докладва наученото от Кристъл.

За негова изненада и раздразнение, капитанът беше скептичен.

— Доколко може да й се вярва? Може да го прави заради теб, подхвърля ти глупости, за да я оставиш на мира. Дрънка ти врели-некипели, за да те накара да спиш с нея.

Додж отвори вратата и погледна. Кристъл спеше мирно и спокойно.

— Не мисля, сър. Момичето се страхува от Олбрайт. Сигурен съм. Каза ми, освен това, че се бои да не решат, че е съучастница, защото е живяла с него, докато е подготвял престъплението.

Когато шефът му не каза нищо, Додж продължи:

— Не ме залъгва. Използва жаргони, които няма как да знае, освен ако не ги е чула от някой като Олбрайт. Сигурен съм, че съм прав.

След известна пауза капитанът промърмори:

— Хубаво. Очевидно трябва да се доверя на инстинктите ти, Хенли. Както и на опита ти — добави той насмешливо. — Изкарал си последния си ден във фабриката. Двайсет и пети е само след два дни, което означава, че не разполагаме с много време за планиране на акцията.

Додж му благодари за доверието, после, колкото се може по-тихо, се изми и се облече. Остави бележка на бюрото за Кристъл, написа й да не ходи на работа, докато не й се обади лично. Обеща й да се погрижи за всичко. Единственото, което тя трябваше да направи, беше да му вярва и да стои там, докато не дойде за нея.

Той тръгна по празните предутринни улици, питайки се как ще обясни на Керълайн къде е бил цялата нощ, без да й се обади. Дори когато заседанията на специалния отряд се проточеха до късно — но никога до пет сутринта! — той й звънеше, за да й каже да не се тревожи.

Трябваше да й обясни, че се е случило нещо спешно, че е имало неочакван пробив по случая и не е имал възможност до късно, а после вече е било прекалено късно и се е страхувал да не я събуди.

Подреди всичко в съзнанието си, но когато стигна до къщата им го обхвана паника, като не видя колата й в гаража.

— О, боже.

Дори не губи време да изключва двигателя. Остави го запален и хукна към задната врата, като изваждаше междувременно ключовете.

Обиколи цялата къща, блъскаше се в стените, спъна се в килима в коридора, влетя през вратата на спалнята им, после спря за миг, когато видя кървавото петно на чаршафа. Беше още топло.

Започна да диша мъчително, имаше чувството, че дробовете му горят. Сърцето му биеше като чук. Отиде до гардероба и отвори вратата. Куфарът й, онзи, който бяха подреждали заедно преди няколко седмици, за да бъде готов, когато моментът настъпи, липсваше.

Той се върна по стъпките си и излезе от къщата, като се движеше дори още по-безразсъдно от преди. Сложи буркана на покрива на колата си, без да го е грижа повече за прикритието му. Включи светлините и отпраши към болницата.

Остави колата в района на товарната рампа и изтича в сградата. Извика асансьора, като не спираше да натиска бутона с юмрук през цялото време, докато чакаше да дойде. Когато стигна до сестринския пункт на етажа на родилното, там нямаше никого.

— Къде са всички, по дяволите? — Гласът му се отрази в стерилните повърхности на пустия коридор, докато тичаше.

Всяка врата бе украсена със синьо или розово венче и поздравително плюшено мече. Най-после на една от вратите се появи медицинска сестра. Той едва не се сблъска с нея.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената.

— Керълайн Кинг?

— А вие сте?

— Бащата.

Тя се усмихна.

— Поздравления! Имате невероятно сладко бебе!

Той усети как всичко в него се преобръща и му се зави свят.

— То там ли е?

— Тя е там — засмя се сестрата. — Искате ли да я видите?

Той кимна мълчаливо и я последва по коридора към един прозорец със спуснати щори.

— Почакайте тук, аз ще я изнеса.

— Момент, момент. Къде е Керълайн?

— Стая четиристотин и осемнайсет.

— Тя добре ли е?

— Роди лесно и бързо. Съжалявам, че не дойдохте навреме.

Беше се чукал с Кристъл, когато водите на Керълайн са изтекли, когато е започнала да ражда, когато е трябвало да носи грижливо опакования си багаж към колата и да шофира сама до болницата, когато е давала живот на тяхната дъщеря.

Дишането му секна за миг и той отвори уста като риба. Не би могъл да се чувства по-презрян в собствените си очи, отколкото се чувстваше в момента. Стоеше и гледаше лентите на щорите, докато те се отвориха и от другата страна на стъклото застана сестрата, която държеше в ръце най-малкото човече, което някога бе виждал.

Личицето му беше червено, нослето — мъничко, очите — подпухнали. Момиченцето беше увито като индианче. С розова плетена шапчица на главата. Сестрата я свали и той видя русия мъх, който покриваше главичката, и фонтанелата, която пулсираше с ритъма на сърцето.

В очите му бликнаха сълзи и ако преди му бе трудно да диша, то сега бе направо невъзможно.

Той кимна на сестрата и прошепна през стъклото:

— Благодаря ви. — После се отдалечи, за да потърси стая 418. Когато стигна до нея, приглади черната си коса назад и прокара ръце през лицето си. После си пое дълбоко дъх.

Вратата беше тежка. Отвори я само донякъде, преди да пристъпи в стаята. Лампата над леглото светеше слабо, но бе достатъчно, за да се вижда. Керълайн лежеше по гръб, с лице, обърнато на другата страна. Коремът й беше плосък и сега това му се видя странно. Когато чу тихото отваряне на вратата, тя обърна глава нататък.

Погледна го, напълно наясно за прегрешението му.

Той извървя дългия — както му се стори — път до леглото й. Той, който винаги е бил толкова сладкодумен, не знаеше какво да каже. Беше останал напълно без думи.

Тя заговори първа.

— Когато не се прибра вкъщи и не можахме да се чуем, се обадих в отдела. Казах на човека, с когото говорих, че е спешно, че трябва да се свържа с теб веднага. Тъй като си в специалния отряд и работиш под прикритие, той ми обеща, че ще се опита да те намери и да ти каже да ми се обадиш.

Но ти не го направи. Затова звъннах втори път, бях по-настоятелна от преди. Човекът ми каза, че не е успял да те открие и че ако това би ме успокоило — не е докладвано за убийство или нараняване на дежурната линия.

И гласът, и очите й бяха безизразни.

— Спал си с нея, нали? За да хванеш твоя престъпник си правил секс с гаджето му.

Предпочиташе да му крещи и да плаче. Да стане и да му удари плесница. Беше подготвен да се справи с такъв израз на ярост. Но тази овладяна ярост го ужасяваше.

Той отвори уста да заговори, но още не можеше да измисли какво да каже. Дори не помисли да отрича. Не можеше да добави и лъжа към изневярата, като я оскърби още повече, а и щеше да е безсмислено.

— Искам да се изнесеш от къщата, преди да съм се върнала с бебето.

Обзе го паника.

— Керълайн…

— Говоря сериозно. Искам да се махнеш. От живота ни. От нейния и от моя. Ти нямаш нищо общо с нас. Сбогом, Додж.

— Не можеш…

— Мога. И го правя.

— Аз…

— Ти разруши всичко.

— Направих нещо глупаво.

— Наречи го както искаш. Оскърби ме по-лошо, отколкото го направи Роджър Кемптън.

Тези думи пронизаха като стрела сърцето му.

— Как можа да го кажеш?

— А ти как можа да го извършиш? — Гласът й секна. — Как можа да го извършиш! — попита тя отново, натъртвайки всяка дума.

И той се питаше същото. Не можеше да й предложи извинение, защото нямаше такова.

Тя обърна лицето си към тавана.

— Видя ме за последен път, Додж. Не искам да имам нищо повече с теб. Дъщеря ни няма да те познава, както и ти нея. Радвай се, че си детектив. Пожелавам ти хубав живот. А сега ме остави.

Той остана да стои до леглото й няколко минути, но тя не го погледна повече. Додж излезе от стаята, излезе от болницата, защото трябваше да е животно, за да остане и да се кара с току-що родила жена. Не искаше да прави сцени и да унижава Керълайн пред болничния персонал и другите майки, чиито партньори са били с тях, когато бебетата им са идвали на бял свят.

Отиде при колата си, като на път към нея едва не се сби с портиера, който го обвини, че не се е представил като полицай.

— Съди ме! — изсъска му Додж, после отпраши, а онзи го изпрати със заплахи.

В къщата, от която му бе заповядано да се изнесе, той свали чаршафите от леглото и ги смени с чисти. Изчисти с прахосмукачка килима в дневната, изхвърли кошчетата с боклук, изтърка плочките в банята, докато не светнаха. Докато вършеше тази работа, си помисли какво друго би могъл да направи, за да го спести на Керълайн.

За деня, в който тя трябваше да се прибере вкъщи, щеше да сложи рози в спалнята. А също и в детската стая. Розови. Щеше да зареди хладилника и килера с любимите продукти на Керълайн. Да оставя на възглавницата й шоколад всяка вечер. Щеше да става с нея всеки път, когато се налагаше да кърми нощем бебето. Щеше да е мил и грижовен. Щеше да купи на бебето плюшени играчки и дантелени дрешки, за които Керълайн щеше да каже, че са екстравагантни, но тайно щеше да ги обожава. Щеше да направи всичко възможно, само за да промени мнението й.

Той трябваше да я има в живота си, иначе животът му нямаше да струва пукната пара. Беше толкова просто. Трябваше да я убеди да го приеме обратно. Но първо трябваше да убеди себе си, че заслужава.

Когато къщата стана идеална, той се изкъпа, избръсна се, преоблече се и отиде в офиса на специалния отряд. В голямата стая имаше само един полицай, и той говореше по телефона. Като видя Додж, затвори.

— Къде беше? Защо не отговаряше на пейджъра?

— Аз…

— Няма значение. Ударил е банка в осем тази сутрин. Веднага след отварянето.

— Исусе! Шегуваш се! Кристъл ми каза, че на двайсет и пети Олбрайт…

— Олбрайт! Забрави го. Нашият човек е изпълнителен директор във фармацевтична компания. Няма досие. Никога нямаше да заподозрем. Милион години. Можеш ли да повярваш?