Сандра Браун
Превратности (25)

Глава двадесет и четвърта

Хюстън, Тексас, 1979 г.

Ако работата не го бе изсмукала толкова, животът на Додж щеше да е идеален.

Семейството на Роджър Кемптън беше отпратило сина си в Южна Америка под привидния предлог да следи за петролните им интереси във Венецуела. Истинско избавление за всички, освен за венецуелците, помисли си Додж.

— Надявам се да проявят благоразумие и да заключват дъщерите си — каза той на Керълайн, когато прочетоха новината в бизнес страницата на вестника.

Коремчето й се бе увеличило, което според него бе очарователно.

— Най-после мога да те видя в профил!

Не можеше да удържи ръцете си да не я галят непрекъснато, което понякога я ядосваше.

— Додж, пречиш ми.

— Кога трябва да започне да рита?

— Има още време.

— Сигурно ще е много странно. Нещо да се движи вътре в теб.

Тя му намигна.

— Ти си се движил вътре в мен…

— Хм, нецензурните приказки си пасвали с бременността. Това ми харесва.

Тя се изплъзна от опипващите му ръце.

— Още първия път, когато усетя бебето да рита, обещавам да ти кажа. Междувременно обаче то иска да бъде нахранено, а аз не мога да сервирам масата, ако продължаваш да ме опипваш.

Той се усмихна дяволито и обхвана наедрелите й гърди с ръце.

— А колкото до тези двечките…

Онази нощ вечерята беше сложена много късно.

Тя обяви за продан къщата си и неговия апартамент в „Джим Малоун Риълти“ и те бяха продадени за броени дни. Керълайн успя да намери „кукленска къщичка“ в един по-стар, солиден квартал. Додж дари обзавеждането си на фирмата, тъй като нищо не беше първокласно, а преместиха това на Керълайн в новото си жилище.

Беше му отнело четири вечери да боядиса детската спалня в бледожълто, и още две — за да сглоби креватчето.

— Надявам се хлапето да го хареса, защото никога преди не съм правил подобно нещо — каза той.

— Престани да наричаш бебето ми „хлапе“.

Той я хвана за ръката и я придърпа да седне на пода в детската сред инструментите, които беше използвал по време на ремонта.

— Нашето бебе. Как искаш да го кръстим?

— Моминското име на майка ми беше Картър. Какво ще кажеш за Картър Хенли?

— Ами ако е момиче?

— Мисля.

— Страшно си хубава, когато мислиш. — Той целуна върха на носа й, след което правиха любов на килима.

Сватбата не ги интересуваше.

— Някакво парче хартия няма да ме направи по-щастлив, отколкото съм — каза й той. — Но все пак искам да узаконим този съюз.

Тя се съгласи.

— Преди да се роди бебето.

Но така и не определиха дата, бяха доволни от състоянието на нещата и престанаха да мислят за това. Дните минаваха, превърнаха се в седмици, седмиците — в месеци, а те продължаваха да не чувстват необходимост да се оженят официално.

Тя се върна към работата си веднага след изчезването на синините около окото й. За да навакса изгубеното време, бе удвоила усилията си да стане топ продавач в компанията. Често оставаше да работи до късно вечерта, показваше къщите, когато бе удобно на клиентите, включително и през уикендите.

Непостоянният й график не пречеше на Додж, тъй като повечето вечери се налагаше да ходи на събрания на специалния отряд след свършването на смяната във фабриката за гуми. Започна да си мисли, че всичко това е загуба на време и пари за шофьорите на таксита. Ако повишението в детектив не беше толкова примамливо, щеше да помоли да го преместят от отряда. Мразеше да прекарва вечерите в онази проклета фабрика. Миенето на подове и смяната на изгорели крушки не се вписваше в представата му за полицейска работа.

Но ако напуснеше специалния отряд и се върнеше да патрулира, щеше да разочарова не само новото си семейство, но и себе си, и особено Джими Гонзалес. Така че той остана във фабриката, макар вече да не го блазнеше мисълта, че Кристъл му се доверява. Единствената жена, която Додж искаше, беше Керълайн и той я желаеше така страстно, така всепоглъщащо, че бе почти невъзможно да изимитира какъвто и да било ентусиазъм в квази-романса с Кристъл.

Но преследването му трябва да бе убедително, защото един ден, докато обядваха заедно, тя стана сантиментална.

— Притеснявам се за Франклин.

— За какво?

— За начина, по който действа. — Тя прокара долната си устна по зъбите. — Не бива да говоря за това. Сигурно няма нищо за притеснение.

Додж направи подходящо изражение.

— Ами ако има нещо? Ами ако не се е поправил в затвора?

Тя се усмихна колебливо.

— Беше ми обещал никога вече да не нарушава закона.

— Вярваш ли му? Може ли да спази обещанието си?

Тя се наклони към него и отпусна глава на рамото му. Той я прегърна.

— Толкова си добър към мен, Марвин.

Додж се наведе и я целуна леко по бузата.

— Само искам да се грижа за теб.

Колегите му от специалния отряд бяха изненадани, когато им разказа случката.

— Олбрайт е планирал друг обир и тя знае — каза капитанът, като разтъркваше длани весело.

— Така мисля и аз — кимна Додж. — Трябва да вляза в къщата им. С два входа е. Под наем. Кристъл ми каза, че другата страна е празна и Олбрайт я използва за склад без знанието и разрешението на собственика.

— Какво държи в склада?

— Кристъл не знае.

— Вярваш ли й?

— Да, вярвам й. Това е камъкът на раздора между тях. Налага се да разбера какво е внесъл в проклетия склад.

— Каквото и да намериш, ще е неприемливо в съда — напомни му капитанът.

— Да, но ако видя нещо подозрително, можем да го поставим под постоянно наблюдение. А ако е нещо инкриминиращо, мога да го използвам, за да накарам Кристъл да свидетелства срещу него.

— Тогава ще трябва да й кажеш, че си ченге.

— Не е задължително. Не и в началото. Мога да продължавам да бъда загрижен приятел, убеждаващ я да направи онова, което съвестта й диктува.

— Съмнявам се, че някога ще се съгласи — отбеляза едно от ченгетата. — Не и ако това означава да предаде гаджето си.

Додж го изгледа с пренебрежение.

— Ако беше лесно, дори ти щеше да се справиш.

Капитанът одобри стратегията на Додж.

— Ще успееш ли да влезеш и да излезеш от къщата им, без Олбрайт да разбере?

— Ще се опитам. Но ако изчезна, търсете ме там.

— Сериозно, Додж. Пази си гърба. Не позволявай да те убият заради това. Ще ни създаде лош имидж — каза капитанът с жестока откровеност.

— Нека поработя върху Кристъл, да видим какво мога да направя.

Додж поемаше допълнителен риск. Влизането в леговището на Франклин Олбрайт увеличаваше опасността за самия него. Но пък и наградата щеше да е по-голяма. Ако се справеше и поднесеше на тепсия Франклин Олбрайт, щеше да получи онази значка на детектив, която толкова искаше.

Няколко нощи по-късно той се прибра вкъщи уморен след дългия, изтощителен ден. Керълайн го посрещна на вратата и го прегърна. Наведе се да я целуне, но тя го отблъсна и подуши предницата на ризата му.

— Това „Табу“ ли е?

— Какво?

— Ароматът.

По дяволите, помисли си той. Разкопча двете горни копчета на работната си риза, после я измъкна през главата си. Поднесе я към носа си и вдъхна.

— Съжалявам. Не осъзнавах, че е толкова силен.

Той се приближи към килера, в който се намираха пералнята и сушилнята, и хвърли въпросната риза в коша за пране. Когато се обърна, Керълайн го гледаше, наклонила глава, и чакаше обяснения.

— Една жена… в работата. На работното място на Марвин. Тя го прегърна днес.

— Прегърнала те е?

— Прегърна Марвин. Това няма нищо общо с мен. — Той се наведе към хладилника и си взе бира. Отвори я и отпи дълга глътка. Керълайн продължаваше да го гледа, очевидно очакваше още обяснения. — Не може да се обсъжда, Керълайн.

— Как изглежда тази жена?

— Не мога да го обсъждам.

— Защо вие двамата се прегръщате на работа?

Той й хвърли поглед, който я предупреждаваше да спре с въпросите. Но тя или не схвана посланието, или не поиска да се съобрази с него.

— Това е от онези ситуации, за които говореше Джими, нали?

— За които е говорил Джими! Джими Гонзалес?

— Онази вечер, когато дойде на вечеря.

Малко след като Додж я беше взел от болницата и я бе завел в дома си, но преди да станат двойка, тя го бе накарала да покани партньора си на вечеря.

— Полицай Гонзалес беше много мил към мен. Бих искала да му благодаря, като сготвя за него.

Така че в следващата си свободна вечер Джими дойде на вечеря. Пристигна преди Додж. Когато се прибра, Джими и Керълайн си говореха.

Сега той я попита предпазливо:

— Какво ти е казал Джими?

— Сигурно е предположил, че вече спим заедно, защото ми каза, че си се влюбил в мен от първия миг.

— Което не е било изненада за теб.

— Но после той каза: Предполагам, че ще се наложи да отстъпи титлата си на Ромео в отдела. Когато го попитах какво има предвид, той „даде заден“. Но същностното беше, че имаш репутация на човек, който с лекота измъква информация от жените. — Керълайн го накара да я погледне в очите. — Истина ли е? Бил ли си, още ли си Ромеото в отдела?

— Момчетата си приказват, Керълайн. По-голямата част от това са глупости.

— По-голямата част?

Тя продължи да го гледа спокойно и той разбра, че ще настоява да получи обяснение.

— Добре, ще ти кажа, щом искаш. Момичето в службата беше разтревожено за нещо, което гаджето й е извършил. Аз съм приятелчето й. Изслушах я, казах й една мила дума, предложих й рамо, на което да поплаче. И тя изрази признателността си като ме прегърна. Това е всичко, което се случи и всичко, което мога да ти кажа.

Тя изглеждаше успокоена, но дори да не беше, това наистина беше всичко, което засега можеше да сподели с нея. Не се канеше да й дава физическо описание на Кристъл и да я кара да си мисли, че се интересува от момичето по някаква друга причина, освен да вкара в капана Олбрайт. Нямаше да каже на Керълайн и за заплахите, които Олбрайт беше отправил. Той бе омаловажил опасността от работата под прикритие, за да не се тревожи тя всеки път, когато той излезе от къщи.

Той се извини и отиде да си вземе душ. Въпреки, че тежката миризма на „Табу“ вече не се разнасяше, Керълайн бе необичайно мълчалива по време на вечеря и по-късно, когато си легнаха, се обърнаха с гръб един към друг.

След час напрегнато будуване, Додж разбра, че тя продължава да не спи.

— Всичко, което правя, го правя за нас — обърна се той. Тя не каза нищо.

Той сложи ръка на рамото й.

— Опитвам се да стана детектив, Керълайн. Ако свърша добре задачата, по която работя в момента, ще е много по-лесно да получа повишение. Което ще означава увеличение на заплатата. Няма да патрулирам по улиците. А и точно това съм искал още от момента, когато постъпих в отдела. И преди това. Още като хлапе.

Тя се обърна към него и прокара длан по бузата му.

— Знам, че го искаш, Додж. И разбирам защо не можеш да говориш по случая. Наистина.

— Но?

— Но не бих била жена, ако не те попитах, когато се връщаш вкъщи, умирисан на евтин парфюм.

Той можеше да измисли хиляди начини, с които да й докаже, че е жена, отколкото да ги изрежда. Но Керълайн наистина не бе в настроение за удоволствия.

— Всичко, което правя, го правя за нас. За теб, за мен, за бебето.

— Като прегръщаш жена, която се облива с „Табу“?

— Част от работата. Кълна се.

Тя се замисли за известно време, после каза:

— Ти си й приятелче? И това е всичко?

— Така е.

— Тя си има гадже?

— Да. Както и ти. — Ръката му се плъзна по гърдите й и ги погали любовно.

— Чувствам се дебела и грозна. Не се смей!

Той взе устните й в своите.

— Ти си бременна, а не дебела. И не би могла да бъдеш грозна, каквато и да си.

— Още ли ме обичаш?

— Трябва ли да питаш?

Дискусията завърши тук и в продължение на седемдесет и два часа не бе казано нищо повече за Кристъл.

После той се прибра вкъщи една нощ с вид на статист от филм на ужасите.

 

 

Дванайсет часа преди това същия ден, по време на предобедната почивка, той бе хванал Кристъл да си говори с една от по-възрастните жени, която работеше в касата.

— Той е задник — дочу я Додж да казва.

— Не се отнася за мен, предполагам.

Тя му се усмихна.

— Здрасти, Марвин. Не, ти не си задникът.

— Нека позная. Най-големият сред тях. Няма кой да е, освен Франклин Олбрайт. Какво е направил сега?

— Умивалникът е запушен от седмица и той обеща да го оправи. Но всяка вечер си измисля извинение, а довечера ще ходи у някакъв приятел да играят покер.

„Бинго!“ — помисли си Додж.

Той предложи да оправи умивалника и за негова изненада тя прие. Оказа се съвсем лесно.

— Франклин спомена, че ще излезе към осем и половина или девет. — Тя го предупреди да не се появява по-рано. — Няма да му хареса това, че с теб ще останем сами.

— Ще се уверя, че пикапът му го няма, преди да се доближа до вратата.

По време на обедната почивка той звънна на капитана, който се съгласи с измисления от Додж план, но го предупреди да внимава.

— Научи каквото можеш, но не позволявай да те убият.

— Не е нужно да ми го казваш два пъти.

Капитанът предложи да изпрати полицаи под прикритие наблизо, в случай на неприятност.

— Не е необходимо — отказа Додж. — Ще се оправя. — Освен това, ако се получеше добре, не му се искаше да споделя славата. Искаше да е сам и единствен. И това да е неговото шоу. — Но все пак можете да направите едно нещо, сър.

— Казвай.

— Разберете се с шефа ми тук, във фабриката, защото днес трябва да изляза по-рано. Имам неща, които трябва да свърша.

Капитанът го уреди. Додж напусна фабриката рано, оставяйки си време да изпълни някои необходими поръчки. Първата му спирка беше магазинът, в който работеше Дорис. Той влезе точно когато тя свършваше смяната.

Лицето й светна в усмивка.

— Додж! Дошъл си да ме вземеш за танци?

— Дойдох да свърша малко работа.

Тонът й се промени.

— Да излезем навън.

Тя помоли момчето от склада да я замести на касата и поведе Додж през склада, за да излязат от задния вход. В алеята, сред контейнерите за боклук, те запалиха по една цигара. Тя издиша.

— Чух за Джими Гонзалес. Съжалявам.

— Малшанс.

— Харесвах го.

— Както и аз. Беше страхотен партньор. Най-добрият.

— Той никога не разбра, нали? — попита тя, гледайки го въпросително. — Никога не разбра, че двамата с теб имаме нещо?

— Не, не разбра. Не би го одобрил. Беше праволинейно ченге, най-честното от всички. — Додж и Дорис няколко пъти си бяха правили услуги, а услугите невинаги бяха в рамките на закона. Със сигурност не бяха етични.

Двамата пушиха мълчаливо известно време, след което тя го попита от какво има нужда. Той й каза.

— За кога? — попита тя. Каза й.

— Довечера! Боже, не мислиш ли, че искаш прекалено много?

— Можеш ли да го вземеш?

— Ще ти струва повече от един танц. — Тя вдигна веждите си предизвикателно.

— Съжалявам, но не мога да го направя.

— Да не си станал педераст?

Той се усмихна.

— Тъкмо обратното. В живота ми има една жена.

— Наистина ли?

— Съвсем.

— Ами, добре тогава. Какво друго предлагаш в замяна?

— Какво е положението на малкия ти брат?

— Още гние в затвора и чака процес, докато глупавият му служебен адвокат и съдията се занимават с по-големи случаи.

— Обвинен е по член „Б“ и „И“, нали? Кои са били полицаите, които са го арестували?

Тя му каза, той на свой ред я увери, че са му приятели и може би ако тя му направи исканата услуга навреме, той ще убеди приятелите си да загубят паметта си удобно, когато делото на брат й стигне до съда.

— За малко скоч брат ти вероятно ще излезе с излежано време.

— Което малкото гаменче заслужава, задето е било толкова глупаво.

— Преди да се съгласиш, трябва да ти кажа, Дорис, че ако отново се издъни, да се сърди на себе си. Ти правиш нещо за мен, аз — за теб, пито-платено.

— Дадено.

По здрач тя му даде онова, което й бе поискал. Беше втора употреба и изглеждаше ужасно.

— Ще се получи ли?

— Ако искаш гаранция, обърни се към „Рейдио Шек“.

Преди да си тръгне, я попита:

— Как се държи с теб напоследък собственикът?

— Продължава да ме подозира, че го крада.

Додж се разсмя.

— Не мога да си представя защо.

Той се обади на Керълайн от един уличен телефон и й каза да не го чака за вечеря. Тя го попита дали ще работи и той й отвърна, че да, точно това ще прави. „А опасно ли е?“ — беше го попитала след това. „Не“ — бе й отвърнал. Не го попита дали ще е с момичето, което си слагаше „Табу“ и той не бе сигурен дали трябва да й каже, но при всички положения щеше да бъде свободно съчинение.

В девет часа мина с колата покрай къщата, в която живееха Кристъл и Франклин Олбрайт. Скапаният му пикап не се виждаше, но Додж си помисли, че ще е благоразумно да убие малко време и да се увери, че престъпникът наистина не си е вкъщи. В девет и петнайсет той паркира на тротоара и тръгна по пътеката, понесъл със себе си чанта с водопроводни инструменти, които бе купил от железарския магазин същия следобед.

Предната врата беше отворена. Погледна през преградената с мрежа врата в дневната, която бе обзаведена и декорирана от някой, който бе направил най-доброто от онова, с което е разполагал. Сърцето му се сви за Кристъл. Момичето заслужаваше похвала, че се е опитало.

Той почука.

— Има ли някой вътре?

Кристъл се появи на прага. Носеше къси панталони и червена блузка, вързана под гърдите, очевидно без сутиен. Косата й бе събрана хлабаво горе на главата. Беше боса. Приличаше на порнографска версия на селска девойка, която те подтиква да запееш и да се хванеш на мегдана.

Босите й крака издаваха меко шляпане по дървения под, когато се приближи бързо към вратата и я отключи.

— Благодаря ти. — Беше останала без дъх, когато му посочи да влезе. — Проклетото нещо е още запушено.

Той вдигна чантата с инструментите.

— Не съм прочут майстор, но ще ти свърша работа.

— Насам.

Когато я последва в кухнята, подхвърли небрежно:

— Нямаше да знам от коя страна живеете, ако предната врата не беше отворена. — Той кимна с глава. — Съседната врата. Франклин там ли си държи наркотиците?

— Наркотици?

— Не ти позволява да влизаш вътре. — Като се опитваше да изглежда възможно най-нехайно, той сви рамене: — Което ме накара веднага да си помисля за наркотици.

— Той никога не използва наркотици в мое присъствие. — Тя захапа нервно долната си устна, после посочи умивалника. — Това е проблемът.

Той подсвирна. Мивката беше пълна с лепкава, мътна вода, което наистина беше отвратително. Тя отиде до хладилника и извади две бири, след което бързо ги отвори. Чукнаха се и пиха, след което Додж се захвана с умивалника.

Тя подскочи и седна на плота, така че да го гледа, докато работи. Босите й пети потракваха ритмично във вратата на шкафа. Тя прокара ръба на бутилката по долната си устна.

Смееше се на нещо, което Додж бе казал, когато дъхът й спря и тя прошепна:

— Франклин!