Сандра Браун
Превратности (24)

Глава двадесет и трета

Полицайката, на която бе възложено да охранява Бери и Керълайн в къщата, се оказа същата, която бе разпитвала неотзивчивия касиер в „Уолмарт“, преди Додж да се заеме. Жената се държеше строго служебно, дори когато влезе в дневната при Бери и Керълайн и обяви, че Орън Старкс е бил заловен и е в ареста.

Двете я затрупаха с въпроси, но тя остана скована като колосаната си униформена риза.

Бери искаше веднага да хукне към шерифския офис, но Керълайн мислеше по-трезво.

— Какво можем да направим, освен да пречим? Важното е, че онзи е в ареста и ти си в безопасност. Ще научим повече от Скай, когато има възможност.

— Защо Додж не се обади? Не може да не знае, че тук направо се побъркваме.

— Сигурна съм, че и той е повлечен от водовъртежа. Това са полицейски работи, Бери. Бъди по-търпелива.

— Отпускам им един час.

Бяха минали трийсет минути, когато чуха да се приближава кола. Бери излетя от дневната, Керълайн хукна след нея. Излязоха навън едновременно, точно когато Додж спря с една непозната кола и излезе от нея.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Керълайн и се спусна надолу по стъпалата.

Той вдигна ръка да я спре.

— Не се приближавай прекалено. Един господ знае какво съм пипнал в онова затънтено място.

— Къде си бил?

— До ада и обратно. С други думи — в Големия Шибан Гъстак.

Бери бе изненадана.

— Там ли открихте Орън?

— На ръба на едно блато в кипарисова гора, с прострелна рана, причинена от него самия. — Последните думи ги накараха да онемеят. — В слепоочието. На същото място, на което е прострелял Сали Бъкланд.

Бери бе прекалено смаяна, за да говори.

— Мъртъв ли е? — попита Керълайн.

— Де да беше. Счупеният пищял, след като е паднал тук по стъпалата, е причинил сериозна инфекция. Докато подутината в мозъка спадне, не могат да определят степента на увреждане в него. Нашият приятел Орън Старкс доста е пострадал.

В продължение на няколко секунди никой не помръдна, нито каза нещо. Накрая Керълайн махна с ръка на Додж да се изкачи горе на верандата.

— Ела да се почистиш. Каква е тази миризма?

— Блатен газ. Кучешки лайна. Лайна на броненосец. Един господ знае. Щях да съм много по-зле, ако Скай не ми беше заел тези ботуши. — Когато се изкачи на верандата, той изу гумените ботуши, после — без да се церемони — разкопча панталона си и го свали. Една след друга свали останалите си дрехи, трупайки ги в смърдяща купчина. Накрая влезе в къщата по бельо.

В антрето стоеше полицай Лейвъл, олицетворение на самата изрядност, която го изгледа с крайно неодобрение.

— Скай поръча да се върнете в шерифския офис.

— Защо не ми го каза лично?

Додж задържа погледа си върху нея петнайсетина секунди, после повтори казаното дума по дума. Тя сви рамене и излезе, без да се обърне.

Бери не обърна внимание на нейната неучтивост. Искаше й се да разпита подробно Додж, но той настоя първо да си поговори с горещия душ.

— Преди да са се излюпили върху мен яйцата на хиляда буболечки. И ми налейте бърбън, моля — каза той през рамо, докато се изкачваше по стъпалата.

Върна се след десет минути, изтъркан и ухаещ на сапун, със сресана назад мокра коса. Беше облякъл спортното си сако и панталон „Докърс“, комбиниран с риза с къс ръкав. След измиването по кожата му се виждаха дълбоките драскотини, оставени от тръните и бодливите храсти.

— Сложи ли им нещо антисептично? — попита Керълайн, когато му подаде питието.

— Не. — Той отпи голяма глътка уиски.

— Не разказвай, докато не се върна.

— Не искам да ми щипе — извика й той, когато тя хукна към спалнята си.

Седна в дървения люлеещ се стол, на който бе седял в деня, когато пристигна. Тогава беше събота. Сега — понеделник. Бери бе изумена колко близък й беше станал за това кратко време, колко важни събития бяха станали, колко много неща бе споделила с баща, когото не бе познавала до преди четирийсет и осем часа.

— Скай добре ли е?

— Героят на деня, а?

— Такъв ли е?

— Оказа се най-издръжлив. Накара „Тексаските рейнджъри“ да изглеждат като малки момиченца. — Той сръбна повторно от уискито. — Труден е за понасяне, но иначе е добре.

— Къде е сега?

— Когато го видях за последно, влизаше в стаята на спешното, отговаряше на въпроси на репортери. Всички от хюстънската телевизия. Един от „Тайлър“. Мисля, че имаше и от „Лафайет“. На хората им харесва да слушат за това как хайка полицаи накрая залавят лошия. Особено това, че е в Гъстака, което добавя привкус на мистичност.

Бери поклати глава учудено.

— Не мога да си представя Орън да се осмели и да влезе в Гъстака.

— Аз не мога да си представя много от нещата, които е направил. — Той погледна предпазливо шишенцето с антисептичен разтвор, което Керълайн бе донесла. — Ще смъди ли?

— Няма да смъди толкова, колкото ако се получи инфекция — каза тя. — Сигурно ще трябва да ти сложат инжекция против тетанус. Не си сдържай дишането.

Като му се мръщеше, тя клекна до люлеещия се стол и натопи един тампон памук в течността, после го притисна към неприятната прободна рана върху опакото на ръката му.

Между ругатните по адрес на щипещия разтвор той разказа на жените какво се бе случило за изминалите няколко часа.

На края на разказа му Бери попита:

— Какви са шансовете на Орън?

— Да оцелее? Няма да оцелее. Ще умре сега или ще се изправи пред три обвинения за убийство. И в двата случая работата му е спукана.

Бери стана и се приближи до прозореца, който разкриваше гледка към езерото. Слънцето залязваше. Повърхността на водата отрази ято птици. Боровете хвърляха дълги, прави сенки по обсипания с камъчета бряг. Беше живописно и спокойно, точно както беше в последния петък вечерта, когато тя и Бен приключиха работата и невинно решиха да опекат стекове на грила и да отпразнуват завършека на траялия година проект. Споменът я накара да направи гримаса.

Тя обърна лице към родителите си. Странно, но сега автоматично си помисли за Керълайн и Додж като за едно цяло. Като за двойка. Нейните родители.

— Искам да видя Орън.

С решително движение Додж сложи чашата си върху коктейлната масичка до коляното му.

— По дяволите!

— Какво?

— Казваш точно това, което Скай каза, че ще кажеш. Обзаложи се с мен, че ще поискаш точно това. И аз току-що загубих пет долара.

Бери се засмя.

— А чия е тази кола?

Той остави рязко чашата и останалото уиски обля отвътре стените й.

— На полицая, който охранява стаята на Старкс в болницата. Скай каза, че мога да я взема, за да дойда до тук и да се измия.

— Значи сега, след като си чист, можеш да я върнеш обратно. Ние ще те последваме с колата на мама.

 

 

Бери нямаше търпение да говори със Скай, или поне да го види, макар и отдалече.

И проявяваше също толкова нетърпение да види Орън. Отчаяно искаше този епизод от живота й да приключи, а той нямаше да е напълно завършен, докато тя не признаеше на Орън частта, която бе играла във всичко, направено от него.

Сигурно е бил психически болен отдавна, но може би тя е нарушила опасно равновесието, което го бе хвърлило в умопомрачение. Може би ако е била по-мила и по-толерантна, вродените му импулси щяха да останат латентни, докато не умреше от естествена смърт някой ден.

Във всеки случай, докато тя усещаше вина, нямаше да намери спокойствие.

Ако състоянието му бе толкова критично, колкото Додж бе казал, не й оставаше много време, за да изпълни задължението си. За съжаление, тъкмо когато пресичаше болничното фоайе на път към спешното отделение, тя срещна Бен и Аманда Лофланд.

— Значи това е Бен — произнесе гласно Додж с половин уста, но тонът му показваше, че не е впечатлен от онова, което вижда.

— Вие двамата вървете — каза Бери. — Аз ще ви настигна.

Додж неохотно побутна Керълайн към площадката с асансьорите, оставяйки Бери да се срещне сама със семейство Лофланд. Бен беше в количка, бутана от един санитар.

Изглеждаше блед, изпит и слаб. Аманда вървеше от едната му страна. Тя бе изпълнена със злоба.

— Здравейте Бен, Аманда — кимна Бери.

Като се обърна назад към санитаря, Бен го помоли да спре за минута. Когато мъжът се отдалечи малко, Аманда я нападна:

— Защо ми изпрати онзи полицай?

— Скай ли?

— Скай! — повтори тя, имитирайки грубо тона на Бери. — Вече сте на „ти“? Нищо чудно.

— Не знам за какво говориш, Аманда.

— Тази сутрин той беше тук, разпитва ме за Сали Бъкланд. Разпитва ме. Открил, че съм разговаряла с нея от клетъчния ми телефон. Защо ще бърника из телефона ми, ако ти не си му отровила мозъка с подозрения към мен?

Ако не ставаше въпрос за смъртта на Сали, Бери щеше да завърти очи на мелодраматичните фрази на Аманда.

— Единственото, което съм казала за теб във връзка със Сали беше, че не съм знаела, че двете се познавате.

— Не се познавахме. Но и двете познавахме теб. И двете познавахме коварството, на което си способна.

— Да тръгваме, Аманда. — Гласът на Бен прозвуча уморено. Бери предположи, че сигурно от часове слуша тази тирада. — Онова, което е от значение сега, е, че Сали е мъртва, а убиецът й е в ареста.

— Значи сте чули за Орън? — попита Бери.

— Телевизорът в стаята ми беше включен — каза той. — Страшна бъркотия. И Сали… — Той прокара ръка през косата си. — Исусе.

— Нямаш представа. Беше наистина ужасно — да я намеря по този начин. Мислят, че Орън я е изнасилил и малтретирал часове, преди да я убие.

— Надявам се тази отрепка да умре — каза Аманда. — Едва не ме остави вдовица.

— Госпожа Митмайър нямаше твоя късмет — произнесе Бери тихо.

— Както казах — надявам се да умре. — Тя изгледа твърдо Бери. — Да не би да си тук, за да го видиш?

— Искам да го направя, да.

— За какво? — попита Бен с учудено изражение.

— Знаеш за какво, Бен. По същата причина, по която му звъннах в четвъртък следобед.

Под многозначителния й поглед той се сви в седалката на инвалидната количка.

— Каква полза, ако сега разговаряш с него?

— Може би никаква. Но все пак искам да му кажа онова, което мисля.

Аманда изглеждаше нетърпелива и непрекъснато хвърляше погледи към часовника си. Тази жена наистина бе егоцентрична и подла, за да заслужава обясненията на Бери.

Обръщайки се към Бен, Бери каза:

— Късмет с кампанията! Сега е напълно твоя.

— Той няма нищо общо с това.

Аманда се обади толкова прибързано, че Бери се увери напълно, че истината е тъкмо обратната. Изражението й сигурно разкриваше чувствата й, защото Бен се опита да оправдае съпругата си с отказ от отговорност.

— Кълна се в бога, Бери, никога не съм мислил, че „Делрей“ ще заемат такава твърда позиция. Не и тъкмо към теб.

Бери се засмя.

— Тъкмо към мен? Най-гадната и перверзна жена в компанията? Не им ли го е подхвърлила Аманда?

— Не беше точно така, Бери. Те сами си направиха изводите за случилото се в езерната къща и причините за него. Кълна се, че аз… ние… не сме…

— Не се хаби, Бен. Каквото и да сте им казали и да сте ги накарали да повярват с Аманда, каквито и обяснения или извинения да ми говорите сега, за мен са без значение. Накарахте ме аз да поема удара, което беше нечестно и нелоялно.

Но не само това. Не искам да работя за компания, която до такава степен не ме зачита, че е готова да повярва на най-лошото, казано по мой адрес, без да ми даде възможност да се защитя. — Тя изправи гръб. — Папката, с всичко в нея — от първите скици до финалните макети — е в езерната къща. Ще ти я изпратя по куриер.

— Съпругът ми не се нуждае от щедростта ти — каза Аманда. — Можеш да си задържиш папката. Бен междувременно е направил копия на всичко.

Бери премести поглед от Аманда към Бен, върху чието лице бе застинало виновно изражение.

— А-а-а… разбирам. — Бери задържа измъчения му поглед няколко секунди, после, без да подаде ръка или да каже довиждане, се отдалечи.

 

 

Беше стояла повече от час пред стаята на Орън в спешното, когато дойде Скай, току-що избръснат и преоблечен в чисти дрехи. При вида му сърцето й подскочи, но неговото изражение остана професионално, така че тя потисна импулса да разтвори ръце и да го прегърне, и вместо това остана сдържана и сериозна.

След като размениха поздрави, той се обърна към полицая, на когото бе възложена охраната на болничната стая на Орън.

— Искаш ли почивка?

Дали усети намека, или наистина се нуждаеше от почивка, но мъжът благодари на Скай, стана от стола и се отдалечи, оставяйки ги насаме.

— Додж ми каза за героичните ти усилия да заловиш Орън — произнесе тихо Бери.

Той махна с ръка.

— Би трябвало да го пипна по-рано.

— А аз не биваше да му се обаждам в четвъртък. Не трябваше да каня Бен да идва вкъщи. Не трябваше да се държа толкова грубо с Орън. Родителите и учителите му би трябвало да са разпознали неуравновесената му психика. — Тя му се усмихна измъчено. — Могат да се отправят обвинения назад безкрайно дълго, Скай.

Тя надникна в стаята на Орън, където жизнените му показатели се отчитаха на монитора с меко механично бибипкане.

— Позволиха ми да вляза вътре. Трябваше да му кажа някои неща и го направих. — Тя със съжаление поклати глава. — Но не мисля, че ме чу.

Тя усети замисления поглед на Скай върху себе си.

— Защо толкова искаш да говориш с него, Бери? Защо още си тук?

— Наистина не мога да обясня защо. Просто чувствам, че така трябва. Толкова ли е ужасно да стоя и да чакам нещо да се случи?

— Ужасно е, че е овързан по този начин. — В допълнение към всички тръбички и жици, прикрепени към Орън, около китките и глезените му имаше гривни, които го приковаваха към леглото. — Но той уби трима души. Безмилостно. Трябва ли да изпитваме съжаление към него.

— Не го съжалявам. Наистина. Не знам какво изпитвам, Скай. Олекна ми, че той вече не представлява заплаха за мен или за някого другиго, но чувствата ми са смесени. Не знам какво да мисля. — Очите й се върнаха към неговите и тя добави безпомощно: — За онова.

Той разбра за какво точно говори. Гласът му прозвуча тихо:

— Да. Онова. Целувката, която преобърна света ми. И за която мисля постоянно, дори и да не искам. — Приближавайки се с още няколко сантиметра, той добави: — Не исках да те оставя миналата нощ.

— Почти хукнах след теб.

— Наистина ли?

— Знаех, че трябва да тръгнеш, но не исках да съм далеч от теб.

Жадният поглед, който размениха, беше прекъснат от суматоха в дъното на дългия коридор. Полицаят, който се връщаше от почивката си, спореше с Лайза Арнълд.

— Искам да говоря със Скай Ниланд.

— Няма проблеми — каза Скай. Полицаят се дръпна настрана. Чехлите на момичето зашляпаха по пода, докато се приближаваше към тях.

— Как сте, госпожице Арнълд? — попита я любезно Скай.

Тя сложи един кичур от боядисаната в гарвановочерно коса зад ухото си, на което висяха няколко сребърни обици.

— Добре съм. Знаете ли, още ми е мъчно за Дейвис.

— Разбира се.

Погледът й се плъзна към Бери. Скай ги представи една на друга.

— Знам коя сте — усмихна се момичето. — Цялата история е започнала във вашата къща. Той е прострелял и гаджето ви, нали? — Преди Бери да успее да я поправи, тя се извърна от тях и надникна в болничната стая на Орън. После въздъхна. — Видях по телевизията, че сте го заловили. Полицаят, който пазеше пред къщата ни, дойде до вратата и ми каза, че си тръгва, защото нямало вече причина да ме охранява.

— Това ли е мъжът, когото видяхте в хотела, и който простреля Дейвис Колдеър? — попита я Скай.

— Той е, да. Кучият му син. — Но сарказмът й отстъпи пред надигащите се чувства. — Аз накарах Дейвис да отидем в проклетия мотел! Ако бяхме останали в киното, той още щеше да е жив.

— Не сте виновна за станалото, затова не се обвинявайте — опита да я успокои Скай.

Тя се приближи още и му се усмихна с насълзени очи.

— Просто исках да дойда и да ви благодаря, че сте го хванали.

— Имах много помощници.

— А, и още нещо. Благодаря ви, че бяхте толкова мил с мен в нощта, когато това се случи.

— Пак заповядайте.

— Съжалявам, че мащехата ми е такава кучка.

Скай се усмихна.

— Всичко е наред.

— Не го приемайте лично. Тя се държи гадно с всички. — Момичето хвърли един последен неприязнен поглед към Орън, после каза довиждане и тръгна по коридора към асансьора. Додж и Керълайн тъкмо излязоха от кабинката.

Телефонът на Скай звънна и той се дръпна встрани, за да се обади.

— Някаква промяна? — поинтересува се Додж, когато се приближи до Бери.

— Не.

— Губиш си времето, като стоиш тук и го гледаш.

— Възможно е, но…

Скай се върна при тях, притиснал телефона към гърдите си.

— Има проблем в шерифския офис. Мъжът, който намери колата на семейство Митмайър…

— Исусе. Онзи, дето родителите му са кръвни роднини?

Скай се усмихна.

— Господин Меркюри си иска наградата, обвинява всички в отдела, че се опитват да го измамят. Не ми е приятно да ви безпокоя за това, Керълайн, но е малко неудобно…

— Разбира се, че няма проблем — каза тя, като не му позволи дори да довърши. — Ще се радвам да му напиша чека.

Решиха да отидат заедно и да се погрижат за това. Тръгнаха незабавно към сградата на съда. Додж погледна Бери.

— Честно, мисля, че трябва да престанеш да провокираш този тип. Колкото по-рано се откажеш, толкова по-добре.

— Може би си прав.

— Повярвай ми. Гладен съм. А ти?

— Аз също — каза тя, осъзнавайки внезапно, че не си спомня откога не е яла. Погледна часовника си. — Но е късно по стандартите на Мери. Не знам някъде да е отворено.

— Аз знам.

 

 

— Здрасти, Грейс.

— Здрасти, Додж.

Усмивката на барманката леко помръкна, когато видя Бери с него.

— Това е Бери Малоун.

— Срещали сме се веднъж — усмихна се Бери на жената. — Сигурно най-после сте си отдъхнали, че онзи престъпник Старкс е заловен?

— Така е.

— Още ли е жив?

— Държи се на косъм — каза Додж. — Сервирате ли храна по това време на денонощието?

Тя кимна към една редица щандове покрай отсрещната стена.

— Изберете си маса. Ще донеса ей сега менюто. Какво искате да пиете?

Додж си поръча бутилка бира. Бери каза, че й звучи добре, и поръча същото. Двамата седнаха един срещу друг на тапицираните с изкуствена кожа пейки. Светлината идваше от малък червен свещник в края на масата, чиято повърхност беше покрита с дебел пласт лак. Грейс донесе напитките им. След кратка справка с ламинираното меню двамата поръчаха чийзбургери и пържени картофки.

Грейс се върна на бара и останаха сами. Додж гледаше как Бери отпива от бутилката си. Той се усмихна.

— Какво? — попита го тя.

— Нищо.

— Изненадан си, че пия бира от бутилката?

Точно това му харесваше най-много, но той не каза нищо.

— Ако ме види, мама сигурно ще падне — каза Бери. — Според нея това е крайно лишено от женственост. — Тя отпи отново, като го гледаше. Когато свали бутилката, произнесе тихо: — Но ти го знаеш, нали, Додж?

Той се наведе напред и я гледа известно време, внезапно осъзнал, че тя знае. Произнесе грубо:

— Това е една от превземките на майка ти.

— Но въпреки всичко я обичаш.

Той се пресегна за бутилката си, но въпреки че устата му бе суха, нямаше желание да пие. Разтърка влагата между пръстите си, фиксирал поглед върху познатия етикет на бирата.

— Значи знаеш. За мен. За нас. — Макар да му костваше цялата смелост, той вдигна очи към това момиче, което бе неговата дъщеря.

Тя кимна.

— Когато Керълайн разбере, ще побеснее.

— Тя знае.

— Знае? Откога?

— От снощи. Разбрах го, Додж. И мама го потвърди.

— Тя не искаше да научаваш.

Бери го погледна с вдигнати вежди.

— Нима? Тогава защо те забърка във всичко това?

Грейс се върна с бургерите им. След като ги попита дали не искат още нещо, тя ги остави с храната. Бери не се смущаваше, отхапа си солиден залък. Додж бе загубил апетит.

— Как така си разбрала? Държах се с теб не по-различно отколкото…

— Не беше начинът, по който се държиш с мен — каза тя, облизвайки горчицата от ъгълчето на устните си. — А начинът, по който ти и мама се държахте един с друг. Първо, тя беше адски нервна. А по принцип не е такава. Аз съм тази, която вечно се тревожи за всичко и проявява нетърпение. Никога през живота си не съм я виждала толкова уязвима. Отначало си помислих, че е заради критичната ситуация. Но после разбрах, че е заради теб. Тя никога не е била такава в присъствието на татко.

Вътрешностите на Додж се свиха на топка. Той затърси цигара не толкова, защото му се пушеше, а защото нямаше търпение да разбере с какво поведението на Керълайн към него се различава от онова, което е било към Джим Малоун. Не му се искаше да попита, но го направи.

— Каква беше с него?

— Двамата имаха солиден брак. Обичаха се един друг. Убедена съм. Но винаги бяха сдържани и любезни. Никога не са се карали, не са си съскали, както вие двамата го правите постоянно. Отношенията им… ами… в тях нямаше искра. Не съм го знаела, докато не ви видях заедно. При вас няма любезна официалност.

— И искрим?

Тя се засмя.

— Да. Искрите. — Бери се замисли за момент, после каза: — Сега, като си спомня отношенията на мама с татко, си мисля, че тя винаги се е опитвала да заслужи одобрението му. Но не се бори за твоето.

— Моите стандарти не са толкова високи като неговите.

Бери се усмихна.

— Не. Тя знае, че я одобряваш. Подсъзнателно.

Грейс се появи и застана на края на масата.

— Нещо не е наред с бургера ли, Додж?

— Не. Оказа се, че изобщо не съм гладен.

— Отивам да изпуша една цигара. Ще дойдеш ли с мен?

— Донеси сметката.

С разочарован вид жената отнесе чиниите им. Очите на Бери я проследиха. Когато погледна Додж, тя каза:

— Харесва те.

Той сви рамене и се пресегна да вземе бирата си.

— Всички жени те харесват.

— Това е преувеличение.

— Не мисля така. Мама непрекъснато го намеква.

— Наистина ли?

— Това ли е проблемът? — попита Бери.

Той я погледна, но не каза нищо.

— Ти си популярен сред жените, Додж. Затова ли не си се оженил за майка ми?