Сандра Браун
Превратности (23)

Глава двадесет и втора

— Събудете се, дами. Скай току-що се обади от Мерит. — Додж дръпна с бързо движение тъмната завеса.

Керълайн седна веднага в леглото си.

— Какво се е случило?

— Старкс пак е бил там. Ще ви разкажа по пътя.

Той изчезна през вратата, свързваща стаята му с техните. Керълайн и Бери се спогледаха, отне им известно време да осъзнаят къде се намират, защо са тук, какво се е случило на Сали Бъкланд и за какво бяха говорили миналата нощ.

После, сякаш по знак, двете се задействаха. Додж се върна след пет минути и ги завари облечени, стегнали куфарите, готови за тръгване. Тъй като Скай ги бе регистрирал на рецепцията и шерифският офис щеше да плати сметката, нямаше да се бавят с формалностите по отписването.

Додж беше кратък със служителя, отговарящ за паркинга, който докара колата им без никакво бавене. На Бери й беше забавно неговото нетърпение. Какъвто бащата, такава и дъщерята. Мисълта я накара да се усмихне.

Нуждаеше се от време, за да помисли над всичко, което майка й й каза миналата нощ. Керълайн бе говорила, докато се изтощи, а Бери бе прекалено сънена, за да задържи повече информация за необичайната любовна афера, която бе станала причина за появата й на бял свят. Двете с Керълайн бяха решили да продължат на сутринта, но ситуацията в Мерит очевидно изискваше незабавни действия. Останалата част от историята на родителите й, особено защо бяха разделени от трийсет години, засега трябваше да почака.

Додж сипеше ругатни по адрес на натоварения хюстънски трафик. Керълайн настояваше да спрат в някоя бензиностанция, за да изпие той едно кафе.

— Ще си непоносим, докато не си изпиеш задължителната сутрешна чаша.

— Предполагам, че цигарата изобщо не може да се обсъжда.

Тя дори не благоволи да отговори, подемайки вместо това друг въпрос:

— Кога ще ни кажеш какво се случи? Хванали ли са Орън Старкс?

— Не.

— Тогава какво?

— Ще ви кажа, когато си изпия кафето.

— Сега се инатиш, защото не ти позволявам да пушиш.

— Съди ме.

Отбивката към „Макдоналдс“ беше безкрайна, но когато се снабдиха с димящи чаши кафе, Бери се обади от задната седалка.

— Хайде, Додж. Започвай да разказваш.

Сбитият му разказ ги накара веднага да започнат да питат.

— Това е всичко, което знам — каза той, като ги прекъсна. — Извикаха Скай, преди да ми даде подробностите. Поръча само да ви върна обратно в Мерит, което и правя. Освен това искам и аз да се върна.

— Май се измори да играеш ролята на моя детегледачка.

Той срещна очите на Бери в огледалото за обратно виждане.

— Не. Искам само да бъда там, когато този кучи син бъде заловен. Така и не се срещнах лично с Крейтън Уилър, а му имах зъб за онова, което стори на Маги.

— Коя е Маги?

— Кучето на Дерек.

Той им разказа историята на плейбоя от Атланта, който сега излежаваше доживотна присъда в затвора.

— Затвориха го в отделение за особено опасни психопати, което е прекалено милостиво за него. Малко ми е тъжно за близките му, обаче. Като за богати хора, те са окей. Заради Крейтън повечето от приятелите им ги изоставиха. Джули беше обаче добра към тях.

Той скачаше от мисъл на мисъл. Бери осъзна, че по този начин се опитваше да отклони вниманието на нея и майка й, докато пътуват към Мерит, но тя всъщност нямаше нищо против. Сега проявяваше специален интерес към всичко, което той казва.

След като подозренията, че той й е баща, се потвърдиха, тя осъзна, че й е трудно да се държи така, сякаш е в неведение. Дори докато се изнасяха бързо от хотела й се искаше да спре и да го разгледа внимателно. Виждаше го в нова светлина и нямаше търпение да научи всичко, което може, за живота му.

Затова се бе заслушала в разбъркания му монолог, без да го прекъсва, наслаждавайки се на звука от дрезгавия му глас, без да изпуска дума, отронена от устата му, повечето от които бяха цветисти, непочтителни или богохулни. Въпреки че говореше главно за Дерек и Джули Мичъл, от намеците, които небрежно подхвърляше, Бери успя да сглоби някои факти от живота му. Картината, която започна да придобива форма в съзнанието й, беше по-скоро депресираща.

Наближиха дестинацията си.

— Скай каза, че можем да отидем при него на място, стига да стоите настрана. Ще можете ли?

Тя и Керълайн обещаха да не правят нищо, което би попречило на разследването. Додж спря на входа за един къмпинг. Кола с отличителните знаци на шерифския офис върху вратата, беше паркирана напряко, блокирайки пътя. От нея излезе полицай и тръгна към тях, обръщайки се към Додж:

— Господин Хенли?

— Същият.

— Движете се по този главен път, докато стигнете първия разклон. Там ще видите суматохата.

Полицаят се върна и изтегли колата си навътре в тревата, така че Додж да може да мине през входа. Паркът беше добре поддържан и красив. Бери, замислена над това, което Додж им бе казал по-рано, попита:

— Колко годишни каза Скай, че били?

— Седемдесет и няколко.

— Боже! — въздъхна Керълайн. — Кой би могъл да навреди на хора на такава възраст?

— Такъв, който може да застреля жена в главата, а след това да я натъпче в торба за дрехи.

Стотина метра след разклона на пътя спокойният къмпинг за каравани добиваше вид на военен лагер. Около магазина „Уолмарт“ имаше два пъти повече служители на реда, отколкото предишния ден, а също така и два пъти повече зяпачи, лагеруващи, които бяха събудени с шокиращите новини.

Униформени офицери ги разпитваха на групи или поотделно. Други говореха по телефоните си. Някои изглежда нямаше какво да правят, но се опитваха да изглеждат заети. Отгоре кръжеше хеликоптер, добавяйки допълнителен шум към сцената.

Додж се приближи колкото е възможно до жълтата полицейска лента и паркира до една линейка. През отворените й задни врати Бери видя мъж, на вид много по-млад от седемдесетгодишен, когото парамедиците преглеждаха. Додж излезе от колата и подсвирна:

— Хей, полицай!

Младият полицай на име Анди се обърна, и когато го видя, розовобузото му лице почервеня от гняв. Той тръгна към тях. Бери смъкна стъклото на прозореца от нейната страна, така че да чува какво си казват.

Полицаят започна без предисловие:

— Знаеш ли, че ми докара големи неприятности със Скай?

Додж не се извини.

— Нека ти послужи за урок оттук нататък да не бъдеш такъв наивен глупак. Ако си умен, ще си вземеш поука от това. Къде е Скай?

— В караваната. — Анди кимна към едно голямо ремарке със светлосиня вълна, боядисана отстрани. Всичките му врати бяха отворени. — Криминолозите на „Тексаските рейнджъри“ тъкмо свършиха. Скай говори с тях, но ми каза да го информирам, когато пристигнете. — Той се пресегна към уоки-токито, закачено на колана му.

— Това ли е жертвата? — Додж погледна към отворената линейка.

Полицаят поклати глава.

— Вече транспортираха старците в болницата. А това е човекът, който ги е намерил. Ухапан е от паяк. Линейката беше тук, затова…

Гласът на Скай го прекъсна през спикера на уоки-токито.

— Казвай.

— Здрасти, Скай. Анди е. Тук са.

— Пет минути.

Те изчакаха. След малко повече от пет минути Скай излезе от ремаркето. Забеляза ги веднага и тръгна към тях мрачен, със стиснати устни. Бери излезе от колата заедно с Керълайн и се присъединиха към Додж непосредствено до жълтата лента.

Скай се провря под нея. Очите му огледаха Бери за секунди, после той произнесе:

— Знаем как Старкс е изчезнал от „Уолмарт“.

Той развълнувано им обясни, че Старкс е отвлякъл ремаркето под заплаха да стреля.

— Възрастната двойка, господин и госпожа Митмайър. Тъкмо били пристигнали от Айова. Планирали да прекарат няколко дена тук, преди да отидат в Християнския корпус. Искали да видят остров Падре.

— Какво, по дяволите, са правили в „Уолмарт“ в три след полунощ? — попита Додж.

— Били планирали да прекарат нощта в един парк в Озаркс, но когато отишли там, било препълнено, нямало свободни места, затова решили да дойдат тук, тяхната спирка по програма. Спрели на паркинга на „Уолмарт“ за остатъка от нощта, докато рецепционистът на къмпинга отвори на сутринта, за да се регистрират.

Според госпожа Митмайър Старкс се качил, накуцвайки, до тяхната каравана. Изглеждал така, сякаш изпитва болка и страда. Състрадателният й съпруг му отворил вратата, въпреки предупреждението й да не го прави.

Старкс се мушнал вътре, ударил възрастния човек в главата с приклада на един пистолет и го оставил в безсъзнание. След това ударил госпожа Митмайър с опакото на ръката си и й казал, че ако не спре да вика, ще застреля първо съпруга й, а след това и нея. Изблъскал двамата в дъното, завързал ги и им запушил устата.

Додж прокара ръка по лицето си. Керълайн бе отправила поглед към околните дървета и клатеше глава. Скай спря поглед върху Бери за няколко секунди, после продължи:

— В девет сутринта вчера Старкс е докарал ремаркето тук и е принудил госпожа Митмайър да влезе в офиса и да се регистрира, сякаш нищо не е станало. Заплашил, че ще тръгне с ремаркето и ще убие съпруга й, ако тя го издаде.

— А къде са били междувременно? — попита Бери. — Между „Уолмарт“ и тук?

— Госпожа Митмайър не знае. Била е отзад, не е можела да вижда навън. Освен това не познава района. Единственото, което знае, е, че са напуснали „Уолмарт“, карали са около половин час, после са паркирали. Старкс претършувал кухненските им запаси, хапнал малко хляб и една консерва риба тон, изпил две диетични коли.

Кракът го болял доста, каза тя. Когато вдигнал крачола на панталона си, за да го види, кракът бил ужасно подут и потъмнял. Глътнал шепа адвил, който намерил в аптечката им. После задремал.

— Те не са ли се опитали да…

Скай прекъсна Додж, като поклати глава.

— Била е изплашена до смърт. Притеснявала се за съпруга си. Той ту се свестявал, ту изпадал в безсъзнание. Главата му кървяла. Жената се страхувала, че Старкс може да го убие, ако тя помръдне.

Старкс се вдигнал на сутринта. Изял някакви крекери, изпил поредната диетична кола и взел още болкоуспокоителни. След това я попитал накъде били тръгнали и й казал, че ще разбере, ако го лъже. Тя му дала името на този къмпинг. И той докарал караваната тук.

— Където тя би изглеждала на място — отбеляза гласно Бери.

— Имали са резервация от предишната вечер и са ги очаквали — каза Скай, — така че никой не се усъмнил. След като влязъл в къмпинга, Старкс завързал господин Митмайър и отново му запушил устата. После спал доста дълго. Събудил се, измил се, сменил дрехите си с дрехи на господин Митмайър и заключил старците вътре, откачил колата им и тръгнал с нея. Това станало по обяд вчера, докато ние го проследихме до паркинга на „Уолмарт“.

— Отишъл в Хюстън с тяхната кола. И звъннал на Бери от района на стадиона.

Скай се съгласи с теорията на Додж.

— Как са сега семейство Митмайър? — попита Керълайн.

— Твоят колега ни каза, че някакъв мъж ги намерил — обади се Додж.

Ухапаният от паяк мъж сега говореше с Анди. Ръката му беше превързана с бинт.

— Съседът им къмпингар — обясни Скай. — Коствало й много усилия, но госпожа Митмайър накрая успяла да се добере до една стена. Заблъскала по нея с юмрук. Този мъж бил излязъл рано същата сутрин да се разхожда и чул чукането. Бил видял Старкс да откача колата и да тръгва предишния ден, така че проявил любопитство кой може да е в ремаркето и да чука. Проверил и ги намерил вътре. Тя в общи линии е добре, но е силно дехидратирана. Ще я лекуват в болницата.

Бери, както и Керълайн и Додж, го погледнаха очаквателно.

Той наведе очи към земята и издиша шумно.

— Черепът на съпруга й е бил счупен. Той не издържал. Беше на седемдесет и шест години.

Додж изпсува. Бери само стоеше и гледаше Скай и й се искаше нищо от това да не бе станало.

— Госпожа Митмайър разпозна Старкс от снимката му — каза Скай. — Единственото хубаво нещо, което произлезе от това е, че е оставил неоспорими доказателства. Отпечатъци, ДНК, очевидец. Към останалите му престъпления сега добавяме и отвличане. Ще бъде обвинен в углавно престъпление.

— Не и ако аз го пипна — промърмори Додж, докато палеше цигарата си, въпреки забраната да се пуши в района.

— Исках да го чуете от първа ръка, а не от новините, и не оттук-оттам с неизбежните слухове — каза Скай и се обърна към Додж: — Закарай ги вкъщи. В къщата край езерото е дежурна една колежка. Други двама патрулират навън и следят езерото. Държим постоянна връзка както с тях, така и с останалите в участъка.

— От всичко, което знаем, излиза, че Орън още е в Хюстън — каза Бери.

— Така излиза — призна Скай. — Но това означава, че прави огромни усилия. Не искам да рискувам.

— Ще ги закарам в къщата — каза Додж, — но ще се върна и ще се присъединя към преследването.

Скай се поколеба, после недоволно се съгласи. Горящ от нетърпение да действа, Додж побутна Керълайн към пасажерската седалка на колата. Скай отвори задната врата за Бери.

— Добре ли си?

— Не съвсем.

— От петък вечер насам получаваш шок след шок.

Бери погледна към Додж и каза тихо:

— Не всички бяха лоши.

Клетъчният телефон на Скай звънна. Той го вдигна и го допря до ухото си.

— Скай Ниланд.

Бери на мига разбра, че обаждането е спешно.

— Да. Да — заговори той бързо. — Ще повториш ли пак? Хубаво. — Скай тръгна с бърза крачка към джипа, после затича. Приключи разговора и извика назад към Додж: — Открили са колата на Митмайър.

 

 

— Дъщеря ми казва, че паричната награда била бая голяма.

— Двайсет и пет хиляди долара.

Мъжът се усмихна широко, доставяйки на Скай неприятна гледка на неравни, проядени зъби, пожълтели от дъвчене на тютюн.

— Кога мога да я получа?

— Скоро — обеща Скай. — Сега всички сме доста заети.

— Опитвате се да хванете един беглец от закона — произнесе мъжът, кимайки мъдро.

— Това е приоритетът ни, господин Меркюри.

Скай доближи клетъчния телефон до ухото си. Беше оставен на изчакване от приятеля си, онзи, който издирваше престъпника с кучета, иначе не би губил ценното си време с Рей Ван Меркюри. Мъжът беше като досадно летящо насекомо, което сякаш бръмчи безцелно, но непрекъснато се връща на темата за наградата на Керълайн Кинг като муха на захарна бучка.

— Скай, още ли си там? — попита приятелят му от другата страна на линията.

— Кажи ми някаква добра новина.

— Още се опитвам да го проследя. Вместо да ме чакаш, не искаш ли аз да ти се обадя по-късно?

Скай му обясни спешността на ситуацията.

— Да, разбирам.

Линията прекъсна.

— Той ще ни звънне — каза Скай на Додж, на когото му бе писнало от Рей Ван Меркюри, и се бе отдалечил да пуши.

— С всяка минута, която губим, докато стоим тук, Старкс се отдалечава — промърмори Додж.

— Не и ако е тук.

Скай погледна към гората. Отпечатъци от спортни обувки, като онези, които Старкс беше купил в „Уолмарт“, и които бе описала госпожа Митмайър, че е видяла на краката му, водеха от изоставената каравана на възрастното семейство към най-дълбоката част на Големия гъстак. Ничия земя.

Националният резерват, наричан Големия гъстак, се свързваше с много легенди и мистерии — от местен Йети до странни светлини с неясен произход. Прочути тексаски престъпници се бяха крили в безкрайните му тресавища и гъсти гори.

Мястото беше популярна дестинация за различни дейности на открито. Там имаше къмпинги, маркирани пътеки и водни пътища за риболовни корабчета и канута, но голяма част от обширната, забранена за посещения територия на резервата се състоеше от извити заливи, монотонни блата и гори — толкова гъсти, че през тях не можеше да мине комар, камо ли човешко същество. Гъмжеше от отровни змии и какви ли не влечуги, жилещи насекоми и месоядни хищници.

— Не виждам защо да не можем… — започна Додж.

— Казах ти защо — озъби се Скай. — Не знаеш какво е тук. Ще изгубим следите му и после ще трябва да накарам хората си да се пръснат в кръг, ще се загубим, ще се оплетем в калините, ще затънем в тресавищата — буквално — търсейки игла в купа сено. И много по-лошо от това, всъщност.

Рей Ван Меркюри се обади:

— Късмет извадихте, че намерихте колата. Иначе щеше досега да е офейкал.

Той беше жилав, енергичен старец. Скай го огледа — сигурно не тежеше повече от шейсет и пет килограма. Имаше мръсна сива плитка, която се спускаше на гърба му и стигаше до кръста. Набраздената му кожа беше кафява и сбръчкана като орехова черупка и голяма част от нея бе открита, тъй като единствената дреха върху него бяха чифт мръсни джинси, неравно отрязани до изпъкналите му колене.

— Да, късметлии сте, че реших да изляза на риболов тази сутрин. Знаете ли — каза той, понижавайки глас до поверителен шепот, — човек не трябва да се отклонява в Гъстака. Не трябва да се лови риба, освен в означените райони. Иначе лесничеите ще те хванат. Но мен не са ме хващали, няма и да ме хванат. Целия си живот съм прекарал в Гъстака. Промъквам се през такива места, през които и пикня не може да мине.

Майка ми беше от племето Алабама-Кушата. Знам, знам, че не приличам на тях. Наследил съм баща си. Така казваше мама. Аз лично никога не съм му виждал очите. Търсел нефт. Обаче не го бивало много в тази работа. Сондата му попадала все на сухо. Бил на нож с някои от инвеститорите. Една нощ под прикритието на мрака си тръгнал, оставяйки мама с мен в корема й. Така че… — Той спря, за да изплюе лепкавата кафява кашица тютюн в храстите, после избърса уста с опакото на ръката си. — Докъде бях стигнал?

— До там, че ще те убия, ако не млъкнеш веднага — изръмжа Додж.

Меркюри наклони глава към Скай като любопитна птица.

— Какъв му е проблемът?

— Тревожи се, че нашия беглец ще успее да избяга. Защо не изчакате тук, господин Меркюри, така че да сте на линия, ако ни потрябва още информация.

— Тук? — попита той, сочейки редицата служебни коли, паркирани по дължината на канавката.

— По-далеч оттам — каза Додж.

— Дъщеря ми ви даде телефонния ни номер, нали? Така че можете да звъннете и да ми кажете откъде мога да си взема наградата?

Скай потупа джоба на ризата си.

— Оттук.

Той им се ухили отново и се отдалечи с кривите си крака.

— Търсел нефт, да виждаш в очите ми да плуват корабчета? — промърмори Додж. — Сигурно майка му се е чукала с брат си.

Телефонът на Скай звънна. Той го вдигна, слуша известно време, след което каза:

— Задължен съм ти — и веднага затвори. — Намерил е една маратонка на пътя. На двайсет минути навън. Ще уведомя другите.

В парка на къмпинга на един полицай бе възложено да следва Керълайн и Бери до езерната къща и да се увери, че са влезли вътре, където ги чакаше друг полицай — жена. Междувременно Скай и Додж се метнаха в джипа на Скай и потеглиха към отдалеченото на пет-шест километра място, където Рей Ван Меркюри беше открил изоставената кола.

Меркюри живееше с дъщеря си и трите й деца във фургон на по-малко от четиристотин метра от външната страна на Гъстака.

Бил тръгнал към любимия си залив да лови риба, когато открил колата. Ако очите му не били свикнали толкова с околния пейзаж, сигурно би я отминал, без да я види. Била оставена между калините и гъстата зеленина. Като човек, който не се меси в чуждата работа, Меркюри продължил, наловил достатъчно риба, за да я провеси на въжения колан около кръста си, после се прибрал във фургона, където разказал на дъщеря си за изоставената кола, докато чистела рибата.

Беше казал на Скай, че тя „направо откачила от вълнение“. „Аз не обръщам много внимание на новините, защото единственото нещо, което си заслужава да се гледа, е Вана Уайт и едновремешните уестърни“, беше казал той. Но дъщеря му слушала новините всяка сутрин. Чула за беглеца и възрастното семейство, което онзи бил оставил вързани в ремаркето им, когато откраднал тяхната кола. Беше се свързала с офиса на шерифа и когато Скай пристигна във фургона им, Рей Ван Меркюри показа на него и на Додж мястото, където колата бе скрита.

За по-малко от час Скай събра голяма група за търсене, която включваше допълнителен брой резервни полицейски помощници, един от общинската полиция в Мерит, който беше едно ниво над останалите, двама агенти от най-близкия офис на ФБР и няколко „Тексаски рейнджъри“.

Той тръгна сега към редицата паркирани край разклонението на пътя коли, където мъжете се бяха събрали и чакаха. Полицейският хеликоптер, който кръжеше над къмпинга за ремаркета, последва парада към новата локация и се спусна в едно сечище близо до фургона на Меркюри.

Някои от полицаите бяха пристигнали с оседлани коне, готови да се изкачват. Други — с ATV-та. Но Скай се съмняваше, че ще са от полза. Единственият възможен начин да минат през тази част на Големия гъстак беше пеша, и дори тогава някои места щяха да са непроходими. Като допълнение към трудния терен, те щяха да са обект на опасни диви животни, жилещи насекоми и на непоносима горещина. Търсенето нямаше да прилича на пикник.

Скай помоли всички за внимание и обяви, че търсенето с кучета продължава.

— Води ги един от най-добрите и опитни треньори, както ми казаха. — Той ги накара да използват престоя, за да проверят екипировката си, да добавят репеленти против насекоми и да се уверят, че бутилките им с вода са пълни.

След това се присъедини Додж, който стоеше в сянката на едно дърво. Додж дръпна за последен път от цигарата си, после я угаси в дънера на дървото и я разтърка между пръстите си, докато не стана на парченца.

— Не мога да разбера… — каза той.

— Какво?

— Старкс.

— Бъди по-конкретен.

— Всичко. Цялата тази работа. В нищо, което е направил, няма закономерност.

— И аз така мисля — каза Скай. — Вчера, след като е завързал семейство Митмайър, е бил целия този път до Хюстън, само за да се обади от телефона на Сали Бъкланд. Защо?

— Може би тогава е преместил тялото й. Искал е да ни привлече там, да уплаши до смърт Бери. Искал е да ни накара да си чешем главите, точно както го правим. Не забравяй песничката, която си тананикаше.

— Хубаво. Но след това се е върнал право тук. Какъв смисъл има?

— Мътните да ме вземат, ако знам. Успял е да се изплъзне. Шофирал е кола, за която не сме знаели. Защо му е да се връща обратно?

Скай се замисли за момент.

— За да се подслони? Бил е в относителна безопасност в ремаркето. Разполагал е с добре зареден килер с провизии. Хладилник, телевизор, така че е можел да следи какво правим.

— Адвил^[1] — каза Додж, хващайки се за мисълта на Додж.

— Имал е на разположение всички удобства на един дом. Митмайър са били резервирали място за къмпингуване за три нощи и не са представлявали заплаха за него. Старкс е можел да се укрие там, да си почине, да даде възможност на крака си да оздравее.

— Или да загние.

Скай се усмихна мрачно.

— Съседите са временни и непрекъснато се сменят. Липсата на всякаква активност около това ремарке е можела да си остане незабелязана. Можел е да остане скрит, докато се почувства в безопасност да нападне втори път Бери.

Додж се намръщи.

— Добре, да кажем, че такъв е бил планът му. Какво е правил в задния двор на онзи Меркюри?

— Загубил се е.

Додж му хвърли изпълнен със съмнение поглед. Скай сви рамене.

— По пътя от Хюстън за насам е пропуснал важен завой. Това е напълно възможно.

— Възможно е — съгласи се Додж, — но не и за човек, който е специалист по лабиринти.

— Мамка му. — Скай свали слънчевите си очила и избърса потта, която се стичаше от челото към очите му. — Пропускаме нещо.

— Или някого.

Скай му хвърли кос поглед.

— Точно това си мисля и аз. Имал е помощник.

— Не знам защо се сещам за Аманда Лофланд — промърмори Додж.

— Както и аз. Но тя не е напускала болницата, откак е отишла там. Прекарва дори нощите в стаята на съпруга си.

— Провери ли?

— Рано тази сутрин, преди семейство Митмайър да бъдат открити — каза Скай. — Отидох до болницата, за да говоря с Лофланд за убийството на Сали Бъкланд. Повдигнах въпроса за телефонните разговори, които двете са водили.

— И?

— Тя каза, че слабо е познавала Сали Бъкланд. Била я срещала няколко пъти на партита на компанията.

— Тогава как обясни тези телефонни обаждания? — попита Додж.

— Разменили си любезности по телефона. Обадила се да получи адреса на Бъкланд, така че да може да й изпрати покана за партито по случай четирийсетия рожден ден на Бен, което организирала през есента.

— Как реагира, когато я попита за това?

— Вбеси се. Партито трябвало да е изненада.

Смехът на Додж прозвуча сякаш се е задавил.

— Тази наистина си я бива! Но няма как да е била на две места едновременно. Така че ако тя не е била партньор на Старкс в престъплението, значи може би е Сали Бъкланд.

— Изпълнила е предназначението си? И той я убива, за да заличи следите?

— Може би. Не знам, по дяволите. — Додж започна да търси цигара.

— Остави ги — възпря го Скай. — Кучетата пристигнаха.

Двамата с Додж тръгнаха, когато треньорът се показа от един пикап със затворени в кафези кучета отзад.

— Трябва да се срещна със Скай — обърна се той към групата.

Скай забърза и му протегна ръка.

— Доведох още един треньор. — Той представи мъжа, който го съпровождаше. — И допълнително още две кучета. За всеки случай.

— Благодаря. Може да ни потрябват. С колко започнахме?

— С три. Най-добрите ми.

Кучетата бяха пуснати и изведени на каишки. Треньорът взе два черни лабрадора, другият мъж — едно ловджийско куче. Животните бяха нетърпеливи. Скай им даде да подушат мръсните дрехи, които Старкс бе оставил в ремаркето на Митмайър.

— Добре, вече могат да тръгват — каза треньорът.

— Нека се поразходят наоколо — обади се един агент на ФБР.

Скай потисна усмивката си. Ако съществуваше дума, която погрешно да описва как се минава през тази част на Гъстака, това беше „разходка“.

Което те скоро откриха. Проправяха си път напред със зъби и нокти. За половин час тези, които не бяха взели под внимание съвета да се подсигурят с репелент против насекоми, се върнаха, бягайки да се спасят от гъстите разярени рояци. Дори здравите обуща прогизнаха от калта, плътна и лепкава като катран.

Трънливите храсталаци се закачаха в дрехите им, разкъсваха кожата. Докато търсеха следите на Орън Старкс, трябваше да внимават и за алигатори, планински лъвове, глигани, отровни и гърмящи змии, които не изглеждаха разтревожени.

Скай не можеше да си представи по-негостоприемен район в света. След час бяха изминали не повече от сто ярда. Силните мъже се бяха размекнали от бруталната горещина. Те, които проявяваха издръжливост във фитнес залата, сега дишаха задъхано. Дори енергията на кучетата започна да намалява. Но те имаха миризмата на Орън Старкс, и инстинктът и отличната тренировка ги правеха решителни. Опъваха каишките, дърпаха водачите си към калиновите храсти, които трябваше да бъдат посичани с мачете.

Скай вървеше успоредно с кучетата и когато помощник-треньорът стъпи в една дупка и си изкълчи глезена, подаде каишката на Скай.

— Ще ти се подчинява и ще прави всичко, каквото й кажеш, ако я хвалиш от време навреме.

Скай се справи с кучето. Той повече се притесняваше за Додж, който едва смогваше да поддържа нужното темпо миналата нощ, когато минаха през гората, за да стигнат до езерната къща. Онова си беше разходка в парка в сравнение с това тук. Но по-възрастният мъж гледаше да не изостава хриптеше шумно, като не спираше да ругае, но целеустремено пореше напред.

— Промени ли мнението си да ме вземеш за помощник? — попита той, когато спряха да пийнат малко вода.

— Не можеш да го застреляш, Додж.

— Ти само гледай. Прицелът ми е отличен.

— Нямам това предвид.

— Знам какво имаш предвид. — Той затвори бутилката си с вода и отмести встрани един бодлив клон, който му преграждаше пътя. — Но когато го намерим, ще е добре да държи ръцете си на тила и да се моли силно за пощада.

— Иначе какво?

— Иначе ще гледам на него като на въоръжен беглец.

Следобедните часове се нижеха. Температурата се повиши, а бутилките с вода се изпразниха. Един по един търсачите капитулираха пред неумолимата природа, докато накрая останаха най-твърдоглавите. След което и техният брой започна да се топи.

Когато спряха отново за почивка, Скай се приближи до Додж, който едва дишаше.

— Може би е време да спреш.

— Когато адът замръзне. — Той попи почервенялото си лице с кърпичка. — Което звучи дяволски добре в този момент.

— Виж, Додж — каза ядосано Скай. — Не искам смъртта ти да тежи на моята съвест.

— Ти да не би да си се напил?

Скай не възприе подигравката.

— Ако умреш в мое присъствие, онези две жени няма да ми простят никога.

Додж беше на границата да му отвърне нещо язвително, но се въздържа. Прибра кърпичката в джоба си.

— Продължавам.

— Прави, каквото искаш.

Вървенето ставаше все по-трудно. Едно от кучетата започна да куца.

— Попаднало е на трън — каза треньорът, след като прегледа предната лапа на нещастното животно.

— Може ли да се върне?

— Ще се наложи. Ще стане бавно.

— Ти ще я наглеждаш. Аз ще взема другото куче.

Треньорът подаде каишката на другото куче на Скай.

— Тези двете обикновено не се понасят. Но може би сега са прекалено уморени, за да си създават неприятности едно на друго.

Групата вече бе намаляла до шепа хора. Додж още беше с тях. Когато един от агентите на ФБР предложи да спрат и да продължат на следващия ден, Додж каза презрително:

— Ти се откажи, ако искаш. Аз няма да го направя.

Скай също бе да продължат.

— Кучетата не могат да спрат. По следите на Старкс са. Рейнджърите не се оплакваха, макар един да гледаше Додж със съжаление. Бе почти мъчително да го слуша човек как диша. Скай направи нов опит да го накара да спре.

— Знам, че искаш да присъстваш, когато го залавяме, но…

— Води, помощник.

— Мога да ти заповядам да се върнеш. Мога да накарам един от рейнджърите да те съпроводи.

— Първо ще трябва да ме убиеш.

— Спести ми неприятностите.

Той посочи на Скай напред:

— Непосредствено след теб съм.

И наистина беше, дори когато другите едва се държаха. Заплахата на Скай да го ескортира назад изглежда изпълни Додж със сила. Но горещината и теренът бяха по-трудни дори от неговата решимост.

Той и останалите няколко души по едно време изостанаха от Скай и той се откъсна напред с двете кучета, чиято предишна несъвместимостта сякаш бе отстъпила пред общата цел. Те теглеха Скай напред през блатата.

И накрая спипаха плячката си.

Орън Старкс не вдигна ръце зад тила си и не се помоли гласно. Той седеше на ръба на едно блато сред корените на гигантски кипарис, който стърчеше от мътната вода. Беше облегнал гръб на ствола на дървото, свлечен на една страна, челото му почти докосваше бедрото.

Кучетата залаяха в див възторг, зацапаха през водата, газейки през водната леща, която покриваше повърхността като слой грахова супа. На няколко ярда от Старкс Скай дръпна поводите им и ги завърза около един дънер. Той стреля с пистолета си три пъти във въздуха, за да информира останалите зад него, че търсенето е приключило, после нагази във водата до колене, като се спъваше в корените на дървото, скрити от матовата повърхност, докато накрая стигна до Старкс.

Точно над скулата, от външната страна на окото му, имаше рана от куршум. Очевидно се бе самонаранил. Пистолетът бе още в ръката му, потопен на пет-шест сантиметра в кафявата вода.

Скай приклекна, за да види по-добре. Кръвта около наплютата от мухи рана беше съсирена, но не напълно суха. Лицето му бе набраздено от драскотини и подутини от безброй нахапвания от насекоми.

Беше загубил една от новите си обувки и в чорапа му се бяха забили бодли и клечки. Носеше дрехите на мъжа, когото бе убил. Скай ги позна по описанията на госпожа Митмайър. Сивите панталони „Докърс“ бяха почти почернели от мръсотия. Ризата на зелени и сини райета бе разкъсана и изцапана, вонеше на пот.

Останалите от издирвачите се събраха постепенно в полукръг зад Скай, който продължаваше да клечи край тялото. Всички коментираха неприятната гледка.

Скай чу задъханото, хрипливо дишане на Додж, който се приближи.

— По дяволите!

Сигурно старият детектив беше разочарован, че Старкс го е лишил от удоволствието да го убие.

Птиците, разтревожени от необичайното човешко присъствие и лая на кучетата, пляскаха с крила и грачеха силно от върховете на дърветата. Кучетата едва си поемаха дъх, изплезили езици.

Първият пристигнал от „Тексаските рейнджъри“ говореше с пилота на хеликоптера по радиопредавател. Казваше му да следи за сигнална ракета, с която те щяха да обозначат местоположението си, и го уведоми, че ще се нуждаят от носилка, за да сложат тялото в нея и да го вдигнат.

Скай възприемаше всичко това подсъзнателно. Фокусът му остана върху Старкс. Гледаше как една голяма мравка пълзи по носа на Старкс и се плъзва по бузата му. Малка риба се въртеше край пръстите на отпуснатата му във водата ръка.

Рейнджърът тъкмо казваше по предавателя:

— За да вдигнем тялото оттук…

— Не е тяло — каза Скай внезапно. — Той още е жив.