Сандра Браун
Превратности (22)

Глава двадесет и първа

Хюстън, Тексас, 1978 г.

Додж чакаше Керълайн, когато една сестра я изведе на количка от болницата. Количката не бе необходима, но такива бяха правилата.

Беше паркирал незаконно автомобила си на тротоара. Една карта зад предното стъкло с логото на Хюстънската полиция правеше колата да изглежда достатъчно официална, за да не привлича внимание.

Той се наведе към пасажерската врата, с кръстосани глезени и ръце и веднага щом сестрата прекара количката през автоматичната врата, се измъкна от купето.

Керълайн го погледна през тъмните стъкла на слънчевите си очила.

— Извиках такси.

— Дадох на шофьора десетачка за безпокойството. Ще те закарам вкъщи.

Гласът му не търпеше спорове. Той направи знак на сестрата да закара количката до спряния му автомобил. Тя колебливо произнесе:

— Госпожо Кинг? — и зачака Керълайн да кимне, преди да отстъпи количката на Додж.

Керълайн излезе с дрехите, с които беше приета три дни по-рано. Нямаше нищо със себе си, освен ръчна чанта. Додж я взе от скута й и я остави на задната седалка, после й подаде ръка и й помогна да стане от количката. Тя поблагодари на сестрата за грижата, жената й пожела късмет и здраве, преди да тръгне обратно към сградата.

Додж попита Керълайн дали би искала да си легне на задната седалка.

— Не, ще пътувам отпред.

Той изглеждаше така, сякаш ще възрази, особено когато забеляза скованите й, напрегнати движения, но все пак й помогна да се настани колкото е възможно по-удобно, заобиколи и седна на шофьорската седалка. Минаха три преки, без никой да каже и дума.

Когато спряха на един светофар, Додж се обърна към нея:

— Как се чувстваш?

— Слаба. Като че ли съм била на легло три дена.

— Не те ли хранеха?

— Нямах голям апетит.

— Не се учудвам. — Той направи физиономия. — Болнична храна.

— Кога си бил в болница?

— Никога. Но съм чувал.

Тя се усмихна, но устните й трепереха, и той го забеляза.

— Боли ли?

— Не чак толкова, колкото се очакваше. Изглежда доста гадно. Една от сестрите изпитваше съжаление към мен, предполагам. Донесе ми слънчевите очила.

Той се опита да надникне през непрозрачните стъкла, за да прецени пораженията, но шофьорът зад него натисна клаксона, когато светна зелено, принуждавайки го да възвърне вниманието си към пътя.

— Как разбра? — попита тя.

— Джими Гонзалес.

— Не беше между полицаите, които дойдоха.

— Смяната му била свършила, но на следващата сутрин чул. Няколко дни ме търсил, но снощи успя да се свърже с мен. Обадих се в болницата тази сутрин и ми казаха, че те изписват.

— Не си ли на работа днес?

— Обадих им се, че съм болен.

Известно време пътуваха в мълчание, после тя каза:

— А Роджър? Не го ли потърси?

— Исках. И още го искам. Искам да го убия. — Пръстите му стискаха толкова здраво волана, че кожата на кокалчетата му бе побеляла.

Тя не каза нищо, изчакваше го да свърши. След малко спряха на поредния светофар и той изви глава към нея.

— Единствената причина да не го убия е, защото ти ме помоли да не го правя. Това означава за мен повече от обещанието, което му дадох вечерта, когато му хвърлих боя.

Повече не каза нищо, докато не стигнаха до къщата й. Помогна й по алеята към къщи. Тя влезе и той я последва. На пода лежаха една счупена ваза и букет увехнали рози. Водата беше оставила петно върху килима. На стената се виждаше разкривена картина; стоящата лампа беше прекатурена, абажурът беше пробит.

Тези безмълвни свидетелства за буйството на Роджър вече не я караха да се чувства неловко. Те я вбесяваха. Но тя бе също толкова бясна на себе си за това, че е търпяла това насилие, което бе продължило толкова дълго. Тя свали очилата си, разкривайки очите си пред Додж.

Челюстта му се стегна и той се залюля напред-назад, сякаш едва сдържаше яростта, която бушуваше в него.

— Може и да променя мнението си и да го убия.

— Недей. Не го заслужава. — Той бе на ръба да каже нещо, но не го направи. Тя продължи: — Оценявам това, че ме докара вкъщи. Благодаря.

— Пак заповядай. Ще почакам да си събереш нещата.

— Какви неща?

— Твоите. Нещата, които искаш да вземеш. Ще бъдеш в моята къща. Няма много място, но…

— За какво говориш? Не мога да остана при теб.

— Можеш и ще го направиш.

— Забрави.

— Вземай си багажа.

— Какво ти дава право да ми заповядваш? — попита тя ядосано. — Полицейската ти значка? Това, че си прав за Роджър? Ти ме обвини, че оставам при него от инат. Е, добре, чудесно. Признавам. Трябваше да приключа тези отношения отдавна, но не го направих от гордост. Не исках да признавам колко съм грешала за истинския му характер. Така че добре, ти беше прав. Това обаче не ти дава право да заемеш мястото на Роджър.

Тя се изправи.

— Малтретираха ме за последен път, Додж. Повече няма да позволя да ме тормозят, нито емоционално, нито физически, нито по някакъв друг начин.

Той издиша кратко.

— Виж, когато се стигне до това да се изразявам, съм пълна скръб. Винаги звуча така, сякаш се карам, дори когато не го правя. А аз не се карам. Кълна се. Опитвам се да бъда любезен… приятел. Имаш нужда някой да ти подаде ръка, да си стъпиш на краката, и фактът е, че аз няма да те оставя тук сама. Край на дискусията.

— Това ми звучи доста като тиранизиращо.

— Съди ме.

Тя се усмихна, но усмивката й угасна след миг.

— Ще съм в пълна безопасност. Роджър е в затвора.

— Излезе. Снощи. Семейството му плати гаранция.

— Няма да се върне при мен.

— Откъде знаеш?

— Той ми каза. Беше бесен. Каза ми, че бил приключил с мен.

— Ще промени мнението си, а аз не искам да си тук, когато това стане. Всъщност, трябва да се преместиш. Ти си брокер. Обяви тази къща за продажба. Намери си ново място.

Тя се засмя безрадостно.

— Това ще е идеалната справедливост.

— Какво имаш предвид?

— Точно това го извади от релси. Бях развълнувана заради един висящ договор. Ако приключех сделката, това щеше да е най-голямата ми продажба до момента. Бръщолевех за това, когато Роджър ми каза, че се надявал заради мен да я приключа скоро, преди да съм напуснела.

Помислих, че не съм разбрала, но когато го попитах какво има предвид, той заяви недвусмислено, че няма да ми позволи да бъда повече „работещо момиче“, когато стана госпожа Роджър Кемптън. Просто не било допустимо да сме семейство, в което и двамата работят. Какво щели да си помислят хората? Че не можел да издържа съпругата си? Щяла съм да имам достатъчно какво да върша, каза той, като се грижа за него. Обеща ми да не ме оставя без работа.

И аз се засмях. Казах му, че не е с всичкия си, ако мисли, че ще напусна работата си, ще изоставя кариерата си единствено заради това, че съм омъжена. — Тя сложи ръце на кръста си, добавяйки саркастично: — Това не се прие особено добре.

— Кучият му син едва не ти е избил окото.

Което го накара да се чувства така, сякаш той го е направил. Офталмологът, който я бе прегледал в спешното, й каза по-късно, че е извадила късмет, че зрението й не е било увредено от удара.

— Гонзалес ми каза, че полицаите, които се отзовали на обаждането ти, споменали, че не си могла да стоиш права.

— Роджър ме удари и в ребрата. Мисля, че имам пукнати. Изкараха, че няма такова нещо, но синините бяха много болезнени. И още са, когато вървя прекалено бързо или си поемам дълбоко дъх.

— Исусе — прошепна Додж. — Този тип… — Той сложи ръце на хълбоците си и направи един тесен кръг из стаята с вид на човек, готов всеки миг да нокаутира някого. Когато се обърна отново към нея, произнесе кратко: — Събирай си багажа.

— Хубаво. Ще го събера. Можеш да ме закараш някъде. Но прояви благоразумие, Додж. Не мога да остана при теб.

— Как така?

— Та ние едва се познаваме!

Той го отхвърли.

— Ами тогава ще се запознаем. Ако се страхуваш, че мога да прекрача линията…

— Не се страхувам.

— Е, добре тогава. Но ако се страхуваш, винаги можеш да се обадиш на Джими Гонзалес. Ако вдигна ръка, той лично ще ме окошари.

— Бих могла… да отида… при някоя приятелка.

— Роджър познава ли приятелките ти? Не мислиш ли, че първото място, на което ще те потърси, е при някоя от тях? Обзалагам се, че не си споделила пред тях, че той те бие. Ще трябва да обясниш синините си. Освен това, явно виждаш недостатъците на този план, иначе вече щеше да си се обадила на някоя и нямаше да заекваш, когато ми го предложи.

— Тогава в някой мотел.

Той сгъна ръце пред гърдите си, обмисляйки го.

— Знаеш ли колко арести съм направил по такива места? Те са за безотговорни приходящи. За курви. Наркодилъри. Крадци.

— Не всички са непочтени. Някои всъщност са доста мили.

— Добре. Да кажем, че попаднеш в някой добър мотел с прилична клиентела. Това ще е голяма амортизация.

— Амортизация?

— За мен. Непрекъснато напред-назад, да те проверявам по няколко пъти на ден, за да се уверя, че си добре.

— Не бих го изисквала.

— Аз бих. И кой ще спре Кемптън да не те нарани, когато те намери?

— А ако съм при теб няма да ме намери, така ли?

— Да, но ще се наложи да ме убие, за да стигне до теб. А сега — каза той, — стига сме губили време в спорове. Вземай си нещата.

 

 

Той живееше в апартамент в комплекс, в който апартаментите бяха свързани с тревни площи и алеи. Имаше общ плувен басейн, тенис корт и клуб за обитателите. Беше място, където живееха необвързани професионалисти, а не хора, които са инвестирали времето, труда и парите си, създавайки траен дом.

Преди да тръгне към болницата, Додж бе освободил два шкафа и половината от гардероба си за нея, много повече място, отколкото й трябваше.

— На мен не са ми необходими работни дрехи — каза му тя, когато той й спомена, че е взела съвсем малко дрехи със себе си.

— Да, ами работата?

— Говорих с господин Малоун от болницата в деня след инцидента. Намекнах, че имам женски неразположения, които изискват хирургическа намеса. Не ме попита за подробности, както и очаквах. Помолих го за един месец отпуска, за да се възстановя, а той ми каза да си остана вкъщи, колкото се налага.

— Нужен ти е месец? Нараняванията ти трябва да са доста по-сериозни, отколкото предполагах.

— Няма да ми трябва чак толкова време. Както ти казах и преди, много бързо посинявам. Това — каза тя, посочвайки към окото си — ще трае седмици, преди да избледнее. Ще мине през всички цветове на дъгата. За да избегна въпроси от колегите и клиентите, не искам да се връщам, докато не изчезнат всички следи.

Обяснението й поуспокои тревогата му, но изпита лека ревност от възторга, с който тя говореше за началника си, Джим Малоун. В същото време беше доволен, че не работи за някой недоволен, нетърпелив задник, който се стиска за всеки ден отпуск.

След като нещата й бяха пренесени, той я накара да хапне малко картофено пюре, което бе направил от наличното в кухнята. Призна си, че не е гастроном, но й каза, че не гладува, така че няма да я остави и нея да умре от глад, макар вече да била на път да измършавее.

След като се нахраниха, тя изпи едно от болкоуспокоителните си и той я сложи да легне. Тогава спа шестнайсет часа, събуждайки се на следващата сутрин точно когато той се канеше да тръгне към фабриката за гуми.

— Марвин? — Тя присви очи към избродираното име на ризата му.

Той се намръщи.

— Повярвай, не би искала да знаеш.

Поръча й да държи вратата заключена, да не излиза, да стои в леглото през целия ден, ако се налага. Освен това й каза да държи пейджъра си под ръка и да му изпрати съобщение, ако има нужда от нещо; иначе щял да избягва да й звъни, за да не нарушава почивката й, но ако го направел, щял да остави телефона да звънне само веднъж. Така щяла да знае, че е той.

Въпреки всичките заръки и предупреждения, Додж я остави с неохота.

След смяната си във фабриката той отиде на ежедневното съвещание на специалните отряди. Докладва, че Франклин Олбрайт е надупчил една от гумите на колата му.

— Тъпо е да прави такова нещо, тъй като колата ми беше на паркинга на фабрика за гуми, за бога. — Бяха му сменили гумата за броени минути.

Наистина, не можеше да е сигурен, че Олбрайт беше извършителят, но нямаше други врагове във фабриката, а Олбрайт му се беше ухилил гадно след възпитателните мерки към Кристъл вечерта, след като я бе видял да излиза след смяната с Додж. А и Додж знаеше за обичая на Олбрайт да носи със себе си нож.

Да играе ролята на изкупителна жертва пред бившето гадже беше наистина стар трик, но това бе ролята, която бе приел в началото, и сега трябваше да се придържа към нея. Междувременно Кристъл ставаше все по-нежна. Наскоро го беше галила по ръката и с копнеж му бе прошепнала, че би искала да го е срещнала по-рано.

Тогава Додж й каза, че било много лошо, задето не знае нищо за Франклин, което би го тикнало в изправително учреждение за дълго и би я спасило от кавгите и побоищата, така че тя и той — Марвин — да могат да бъдат заедно.

Усмивката й беше угаснала и тя бързо бе сменила темата. Реакцията й възбуди подозрението на Додж — нещо около Олбрайт определено я караше да се притеснява, но тя бе далеч от момента да изригне признание, че той е планирал въоръжен банков обир.

Додж се чувстваше като дамгосан като не постигаше резултати, но и никой друг от специалния отряд не разполагаше с нищо. Поради тази причина беше длъжен да поддържа прикритието си и да продължава да разработва Кристъл с надеждата да получи нещо за Олбрайт, което би го идентифицирало като техния обирджия или пък би го елиминирало от списъка със заподозрените. Като в това време трябваше да се старае да не бъде убит от Франклин Олбрайт, ревнивия любовник. Да остане жив бе сега главният приоритет на Додж. Той наистина искаше да живее. С Керълайн.

Когато се прибра вкъщи онази вечер, я завари да спи на дивана. Смутена, тя седна, като стискаше и разпускаше ръце и се извиняваше за разрошената си коса и измачканите дрехи. Срамежливостта й накара сърцето му да подскача.

— Как прекара деня? — попита той.

— Мързелувах.

— Идеално.

Беше донесъл вкъщи една кутия с гъста доматена супа с босилек, специалитет на кафенето, където често се хранеше. Седнаха на кухненската маса и ядоха супата с комати френски хляб, които той отчупи от самуна и ги намаза щедро с масло.

— Да не би да се опитваш да ме угоиш? — попита го тя, когато й подаде второ парче.

— Опитвам се да те докарам до състояние, в което да мога да те виждам в профил.

След вечерята, която включваше ванилов сладолед и сос лакта, те погледаха малко телевизия, но в десет часа Керълайн вече се прозяваше.

— Съжалявам. Не е заради компанията ти, честна дума.

— Не се извинявай. Аз също съм капнал.

Както и предишната вечер, тя започна да го уговаря да си легне в леглото, а тя щяла да спи на дивана.

— Аз съм по-дребна и нямам нищо против.

— Но аз имам.

Накрая, тъй като стана ясно, че той не иска да чуе за предложението й, тя отстъпи. Додж прекара втората си нощ на проклетото твърдо нещо, но се наслаждаваше на всяка една минута от мъчителното безсъние, защото Керълайн се намираше под неговия покрив и се беше сгушила в леглото му.

Този първи ден създаде матрицата за следващите. Тя ставаше всяка сутрин навреме, за да го види и го чакаше, когато вечер се прибираше. Заради настояването й той бе заредил килера и хладилника с повече зеленчуци, отколкото някога бяха виждали. Тя искаше пресни хранителни продукти и подправки, така че да може да приготвя ядене за всяка вечер.

— Това е най-малкото, което мога да направя, за да ти се отплатя за гостоприемството.

Той й позволи, при условие, че ще изяжда половината от всичко, което сготви, и че няма да се изморява.

Додж гледаше как синината около окото й преминава от мораво към виолетово, а после — в авокадово зелено. Естественият цвят се върна на страните й. Дребната й фигурка се наливаше по малко с всеки изминал ден и вече не изглеждаше опасно недохранена.

Тя на свой ред се оплакваше от това, че не е заета с нищо, но на него свършената от нея домакинска работа му изглеждаше индустриална. През деня тя проучваше вестникарските секции за недвижими имоти. Ядосваше се, че е пропуснала финализирането на най-голямата си сделка и разсъждаваше как да навакса изгубеното време, когато се върне в „Джим Малоун Риълти“.

Правеше си безброй бележки в тефтера, който си бе взела, нахвърляше идеите, които й хрумваха. Амбицията й не беше отслабнала от временния застой. Всъщност точно заради него бе дори още по-решена да си извоюва име. Додж предполагаше, че тя иска да успее въпреки недосегаемостта на Роджър Кемптън и семейството му.

Тя обсъждаше с Додж развитието на кариерата, която си бе избрала, сякаш той можеше да й предложи ценен съвет за това как да постигне целите, които си бе поставила. Не можеше да й помогне с кой знае какво, но го блазнеше, че тя често иска мнението му.

Тя бе много по-култивирана от него. Беше чела повече книги, беше ходила на концерти, бе слушала повече лекции и разгледала повече музеи. По дяволите, за целия си живот той бе посетил един музей и бе отишъл единствено, защото бе чул за изложба, посветена изцяло на картини на голи жени.

Керълайн го превъзхождаше и интелектуално. Но начинът, по който слушаше, когато той говореше, го караше да се чувства по-умен, сякаш тя смяташе всичко, казано от него, за заслужаващо да се чуе.

— Обзалагам се, че си била отличничка в училище — подразни я една вечер той.

Тя се изчерви, което бе равнозначно на признание. Додж се засмя.

— А аз завърших със скърцане на зъби.

— Затова пък имаш практичен разум.

— Улични умения.

— Не ги омаловажавай — каза тя сериозно. — За твоята професия те са жизненоважни, за да оцелееш.

Той не би могъл, обаче, да обсъжда днешния си ден, затова й разказа за предишни случаи, по които бе работил — някои забавни, други — трагични. Тя изглеждаше очарована дори от най-досадните.

В един от почивните дни двамата излязоха заедно за първи път. Заведе я на кино. Тя беше с тъмни очила, докато влязоха в салона и светлините угаснаха.

Разделиха си кутия с пуканки. От време навреме бръкваха с ръце едновременно и се споглеждаха.

Във филма се разказваше за двама братя — единият добър, другият — лош, но и двамата мразеха тираничния си баща и обичаха една и съща жена. Имаше сцена, в която главните герои правеха любов — секси, нетърпелива, забранена любов. Додж никога до момента не се беше вълнувал толкова от продължението на един филм, колкото сега, и то не заради надарените цици на героинята, които сигурно бяха застраховани за един милион долара от лондонския „Лойдс“.

А заради това, че седи до Керълайн, чиито гърди бяха дребни, но обекти на фантазиите му, които всяка нощ го оставяха потен и възбуден на проклетия диван.

Желаеше я. Господи, наистина я искаше. Но не я докосна. Не и по време на проклетата филмова сцена. Дори най-лекото движение в тази посока би разклатило доверието, което тя му имаше. Никой от тези, които го познаваха, нямаше да повярва, че отношенията им са целомъдрени, но да се възползва от положението й би било все едно да злоупотреби с нея по-лошо и от Кемптън.

Додж не мислеше за бъдещето, че един ден тя може би нямаше да го посреща след работа, че той няма да чува тананикането й от кухнята или да усеща мириса на шампоана й в банята. Преструваше се, че това ще трае вечно. С изключение на неговото силно, объркано и хаотично либидо, той се чувстваше напълно доволен.

До деня, в който бе хвърлен в смут от едно глупаво, безчувствено, излишно бедствие, което го накара да иска да вдигне една бейзболна бухалка и да атакува бог в самите му покои.

 

 

Онзи ден, след като се бе бъхтил във фабриката за гуми, Додж звънна на Керълайн и й каза, че ще се прибере не по-рано от час вкъщи. И отиде на поредното събрание на специалния отряд.

Би трябвало да забележи унилата атмосфера в сградата веднага щом влезе. Но си мислеше за Керълайн и печеното за вечеря, което тя бе сготвила. Печеното беше нещо, което навяваше спомени. То загатваше за огнище, за дом. За дълготрайност.

Мечтите му за вечери със свинско печено бяха на път да се сбъднат и всичко бе обвито в такава розова мъгла, че той не усети погребалното настроение на колегите си, докато в един миг не осъзна, че всички избягват погледа му.

— Какво има?

Никой не отговори.

— Какво става, по дяволите?

Тишина.

— Исусе. Да не би да има нов грабеж? Да не би някой да е убит? По дяволите! Олбрайт ли? Коя банка? Кога?

Един се осмели да прекъсне тирадата му:

— Не е това, Додж. Всъщност… ами…

— Какво? Какво!

— Става въпрос за Гонзалес.

Отне му няколко минути, за да превключи от мисълта за неуловимия, хитър банков обирджия към бившия си партньор и най-добър приятел. Но направи мигновена връзка между мрачното настроение в стаята и името на Джими.

Сърцето му издумка и прекъсна. Той спря да диша. Преглътна конвулсивно, но устата му беше изсъхнала, нямаше слюнка.

— Имаше инцидент — каза един от групата. — Гонзалес беше… Не го преживя.

— Съжалявам, Додж.

— Човече, много съжалявам.

— Нещо, което мога да направя, Додж? Само кажи. Става ли?

Съзнанието му едва регистрира утешителните думи. Той се обърна с гръб към останалите и се опита да асимилира това, което му казваха. Не можеше.

— Джими е мъртъв!

Когато това бе потвърдено със сериозни кимвания, той започна да диша учестено.

— Успокой се, Додж.

— Къде е?

— В моргата. Близките му са там.

— Аз трябва…

— Додж, не бива!

Той се втурна към изхода, но отзад го хванаха и той започна да се дърпа яростно в опит да се освободи от възпиращите го ръце.

— Няма с какво да помогнеш, Додж.

— Млъкни, човече!

— Ще прецакаш прикритието си.

— Да върви по дяволите! — изкрещя той. — Да ви го начукам. Пуснете ме!

Той продължи да крещи цинизми, но накрая се изтощи и думите на колегите му сякаш стигнаха до неговото съзнание. Спря да се бори и те го пуснаха. Той се стовари на най-близкия стол и седя там дълго, опитвайки да се съвземе; не можеше да повярва на случилото се. В един момент вдигна очи нагоре.

— Казахте, че било нещастен случай. Какво се случи?

Една рок звезда кацнала на летище „Хоби“ за концерт. Гонзалес, който искал да остане да работи извънредно, проявил желание да отиде с една от патрулните коли, осигуряващи полицейски ескорт на лимузината на певеца. Било се разчуло за часа на пристигането на звездата. От летището лимузината била последвана от папараци и претоварени коли на полудели, дрогирани, фанатизирани фенове.

Гонзалес и другият полицай се движели в колата непосредствено зад лимузината. Една от колите, преследваща автоколоната, се опитала да се вклини между тях, като блъснала бронята на патрулката. Движела се толкова бързо, че полицаят зад волана изгубил контрол. Колата се завъртяла и се забила в един телефонен стълб, удряйки го странично с такава сила, че почти го отрязала наполовина.

Джими Гонзалес бил точно там.

Наполовина прерязан.

 

 

Капитанът попита Додж дали иска да говори със свещеник, съветник или с психолог. Додж му каза да си го начука. Не остана за брифинга.

Известно време обикаля с колата си града, търсейки място, където да излее събиращия се у него гняв, но скоро осъзна, че блуждаещото му шофиране е опасно за невинните шофьори и техните спътници. Какво щеше да се оправи, ако убиеше някого в автомобилна катастрофа? Никой не би оценил иронията. Най-малкото Джими Гонзалес, който би го укорил от студената маса за аутопсии в моргата, върху която лежеше половината от него.

Той се чувстваше като в тапицирана клетка. Щеше да е добре да има нещо твърдо и потенциално смъртоносно, да причини болка на нещо толкова уязвимо, колкото е бил Гонзалес срещу законите на физиката и проклетия телефонен стълб.

Прибра се вкъщи часове по-късно. И не му беше до печено. Очите на Керълайн бяха пълни със съчувствие, когато го посрещна на вратата.

— Съобщиха по новините в десет. Толкова съжалявам, Додж.

Той кимна и мина покрай нея, за да влезе в кухнята. Отвори хладилника, но не знаеше какво търси, просто стоеше и гледаше невиждащо.

Затръшна вратата му и стъклените буркани вътре изтракаха.

— И не може да се направи нищо, за да се помогне. Аз не мога да направя нищо. Не мога да отида дори на погребението му. Наредиха ми да не ходя. Не мога да видя родителите му. Приятни хора, между другото. Горди до немай-къде със сина си Джими, полицая. — Гърлото му се стегна и той изохка: — Боже…

Керълайн направи крачка към него, но той я отблъсна:

— Няма какво да направиш, нито ти, нито който и да било друг, ясно? — извика й той. — Не разбираш ли? Проклетникът би трябвало да не е на дежурство. И ето го сега — мъртъв! И за какво? Умря, като пазеше онзи педераст с розова коса и зелени сатенени панталони, чието пеене, казано честно, прилича на мяукане на разгонена котка. А онзи, който предизвикал сблъсъка, изчезнал от мястото. Дори не проявил благоприличието да си признае, че е убил едно ченге и един страхотен човек. Сигурно е някой, който се е напушил с кокаин. Ако разбера кой е бил… — Той вдигна ръце и направи движение сякаш души някого. — Ако някога разбера кой е стоял зад волана на онази кола, ще го убия с голи ръце.

— Додж, сега си…

— Какво, да не мислиш, че говоря празни приказки?

— Додж…

— Помисли си пак, мило момиче. Пребих годеника ти, нали? Забрави ли го?

— Не си на себе си.

— Много съм на себе си даже! — подигра се той. — Това съм аз, Керълайн. — Той се потупа по гърдите. — Погледни добре. Това съм истинският аз.

Той усещаше как гневната кръв протича по вените в главата и шията му. Знаеше, че очите му блестят от ярост, че пръска слюнки при всяка дума, че сигурно изглежда подивял.

Че прилича сигурно на баща си.

Но макар да го знаеше, не можеше да се въздържи да не изригне онова, което баща му често му викаше.

— Просто ме остави сам, по дяволите, става ли?

Със забележително спокойствие Керълайн отстъпи назад и излезе от стаята.

След това вече нямаше върху кого да излива яростта си, така че се отпусна тежко на един от кухненските столове, облегна главата си на масата и се разрида.

Стоя така до сутринта, вцепенен от скръб, потопен в самоненавист.

Когато осъзна, че слънцето е изгряло, се раздвижи. Събу обувките си и на пръсти отиде до банята. Където наплиска лицето си със студена вода. Ризата му беше извън панталона, косата стърчеше, беше му покарала брада. Имаше вид на скитник след едноседмичен гуляй, но чувстваше прекалена слабост в тялото и душата, за да си направи ремонт.

Когато излезе от банята, погледна надолу по коридора към спалнята. Вратата беше открехната, не съвсем като покана, но тя не се бе барикадирала срещу него, което — след начина, по който се бе държал — би било напълно обяснимо, дори задължително.

Отиде до вратата и я отвори. Пантите изскърцаха, но това не я събуди, защото бе вече будна. Усети, че е будна, макар че лежеше настрани, със свити към гърдите колене. Лежеше върху кувертюрата, напълно облечена, с изключение на обувките.

Видът й предизвика у него горчивина, че е прекарал нощта, предавайки се на разрушението, и единственото, което бе останало, бе празнота.

Приближи се до леглото и легна близо до нея, но без да я докосва. Очакваше да му каже да се махне, това че не може да го гледа, да го слуша или да понася миризмата му. Но тя не го стори. Лежеше напълно неподвижна и тази тиха благосклонност, с която бе прието присъствието му, го окуражи да говори:

— Бях несправедлив снощи — каза той почти шепнешком. Но дори така гласът му прозвуча неестествено високо. Опита се да го намали с още някой децибел. — Когато казах, че няма нищо, което би могла да направиш, за да ми помогнеш, сгреших. Има такова нещо.

— Какво? — Гласът й бе заглушен от възглавницата под бузата й.

— Ти го правиш.

— Не правя нищо.

— Не, правиш. Ти… теб просто те има. — Той приближи главата си още малко към нейната, затвори очи и притисна лицето си в косата й.

— Просто ме има?

— Това е достатъчно. Всъщност, това е много.

Тя се обърна и застанаха лице в лице. Тя не го отхвърли, задето е допрял лицето си в косата й, както бе очаквал да направи. Погледът й не бе осъдителен. А по-скоро нежен.

— Съжалявам, че изгубих самообладание. — След това той се размърда. — Меко казано. Стигнах дори по-далеч.

— Беше разстроен.

— Бях. И още съм. Но нищо не извинява начина, по който се държах, и нещата, които казах.

— Не съм го приела лично.

— Добре. Не бяха насочени срещу теб.

— Знам. Разбирам. — Нежното й изражение показваше, че говори истината.

Това накара гърлото му да се свие.

— Мислиш ли, че можеш да ми простиш?

— Видях най-лошата ти страна, а още съм тук.

Той завъртя глава тъжно.

— Това не е най-лошата ми страна, Керълайн. Съвсем не.

— Още съм тук — повтори тя тихо.

Гледайки в спокойните й, с черешов цвят, очи, той усети как се появяват малки пукнатини в свикналото му на всичко сърце. То бе загрубяло рано от загубата на майка му, която го бе обичала, втвърдено от баща му, който не го обичаше, после се бе превърнало в камък от постоянната човешка жестокост.

Но безчувственото му сърце нямаше шанс да остане такова, когато Керълайн го погледне, както го правеше сега. В него се отвориха малки пукнатини, позволявайки капчици от нейната нежност, доброта и сърдечност да проникнат вътре.

Той почти се задушаваше от копнеж.

— Керълайн. — Спря, преглътна шумно, опита отново. — Керълайн, преди няколко седмици ти бе сгодена за друг мъж. — Отново млъкна, защото не знаеше как да се изрази. — Обърках го, по дяволите. Това, което се опитвам да кажа…

— Знам какво се опитваш да кажеш. — Гласът й, за разлика от неговите пропаднали опити да говори тихо, беше шепот. Малко по-силен от дъх, вибрация на въздух, която по-скоро се усещаше, отколкото чуваше.

Тя се наведе напред и докосна устните му с нейните. Когато се отдръпна, очите й се плъзнаха по лицето му, спирайки се на всяка от чертите, за които той знаеше, че не могат да минат за класически красиви. Дори ни най-малко. Никога досега не бе обръщал внимание на външността си. Запита се с отчаяние дали има поне едно нещо на лицето му, което тя би намерила за привлекателно.

Ръката й се вдигна и той усети пръстите й, толкова нежни и хладни, като листчета на цвете, да докосват брадясалата му буза и брадичка. После тя се наведе напред и притисна устните си към него отново. И този път останаха така.

Той издаде звук, който — ако беше жена — дяволски би го изплашил. Прозвуча като нещо, което човек би чул, ако се намира в самото сърце на джунглата. Но Керълайн не трепна. Вместо това устните й се отпуснаха подканящо и езикът му направи онова, което се прави в такива моменти по инстинкт. Няколко секунди по-късно не можеше да си спомни какво е чувствал, когато е целувал друга жена, защото беше целунал Керълайн. Думата „целувка“ получи внезапен, удивителен смисъл. Тя стана акт на любов, не само свързване на устни, а на души.

Дори по-чудно — тя го целуна с дързост и жар, които го зашеметиха и разтрепериха. Тя първа се откъсна, за да го целуне другаде. Разтвори яката на ризата му и притисна отворените си устни към шията му. Щом го правеше, значи не би възразила, ако той плъзнеше ръка отзад под ризата й и докоснеше кожата й. Така беше. Когато разпери длан и я притисна към нежния й гръб, тя се премести по-близо до него, докато тялото й не се допря към неговото.

Нямаше представа как един мъж трябва да съблече една прилична, добродетелна жена. Нямаше опит с такива жени. Но Керълайн разреши дилемата вместо него. Тя започна грациозно да се съблича. А той едва не разкъса своите дрехи, сякаш бяха обхванати от огън.

Когато легна до него по гръб, напълно гола, той се удиви от това колко е крехка. Беше толкова красива, че го накара да се почувства така, сякаш се кани да оскверни национално съкровище или църковна икона. Някои може да намираха носа й за прекалено вирнат, а устните — за прекалено тънки, но той смяташе, че нейното лице е най-красивото лице, което някога е виждал. Слабото й телосложение сигурно не се вместваше в представите за идеална женственост, но той никога не бе желал тяло с такава страст като нейното.

Слънчевата светлина, навлизаща през пролуките на щорите, нарисува прасковено кремави ивици по бледата й кожа, която бе възхитително напръскана с лунички. Зърната на гърдите й бяха по девически розови, а косъмчетата върху триъгълника й бяха меки и златисточервени.

Тя му се усмихна.

— Ще ме докоснеш ли някога?

Той внимателно сложи ръката си на торса й и почти завъртя гръдния й кош. Почувства се як. Космат. Огромен.

— Толкова си… розова. И мъничка. Страхувам се да не те нараня.

— Няма.

— Ребрата ти…

— Вече почти не ме болят. — Тя сложи ръце върху раменете му и го притегли надолу към себе си. — Няма да ме нараниш, Додж.

Започнаха отново да се целуват и той изостави бързо задръжките си. Едно близване с език — и зърната й щръкнаха. Тя прошепна с въздишка името му и се раздвижи неспокойно под него. Малката й ръка обхвана члена му и го насочи. Проникна в нея, а тя бе мека и влажна, и отзивчива.

Пръстите му минаха през косата й. Целуна я по ухото.

— Още първия път, когато те видях, го поисках. Исках да бъда върху теб така. В теб. Исках да почувствам… да почувствам… — Знаеше всички нецензурни думи и фрази, които могат да бъдат казани, но не нежните и романтичните. — Не знам как да го изрека правилно.

Тя обърна лицето си към неговото и прокара устни по брадичката му.

— Казваш всичко както трябва.

Като се притисна по-дълбоко, той простена:

— Боже, колко хубаво те усещам!

— И аз теб. — Тя обви с крака ханша му. — Остани колкото искаш.

Не го направи, не можеше. Не и този първи път. Месеците сдържана страст го накараха да свърши бързо. Но следващия път продължи по-дълго, а по-следващия…

Не беше подозирал, че такова щастие е възможно. Никога не го бе изпитвал преди. В следващите дни и седмици той бе обхванат от дълбок душевен мир и задоволеност, които дори тъгата за Джими Гонзалес не наруши.

Не мислеше, че може да е по-щастлив.

Но грешеше.

Шест седмици по-късно след сутринта, когато за първи път правиха любов, Керълайн срамежливо го осведоми, че ще имат бебе.